Бернар Вербер
Денят на мравките (72)

72. Всички ние сме мравки

В „Енциклопедията на относителното и абсолютното знание“ Жонатан Уелс бе открил един пасаж относно съществуването преди няколко хиляди години на остров в Тихия океан, обитаван от поклонници на мравките. Според Едмон Уелс тези хора развили необикновени психически способности чрез приемането на все по-оскъдно количество храна и чрез съзерцание.

По неизвестни причини тази общност изчезнала и заедно с нея всичките й тайни и загадки.

След като обсъдиха положението, седемнадесетте обитатели на подземния храм решиха да се поучат от този опит независимо дали е съществувал в действителност, или не.

Постепенният отказ от храна ги принуди да пестят енергия. И най-малкото движение им струваше усилия. Разговаряха все по-малко, но парадоксално се разбираха все по-добре. Един поглед, усмивка, кимване бяха достатъчни за общуването. Способността им за съсредоточаване на вниманието бе нараснала значително. Когато вървяха, съзнанието им следеше движението на всеки мускул, на всяка стана. Мисълта им държеше сметка за дишането.

Обонянието, слухът им бяха изострени като у животните или у първобитните хора. Що се отнася до вкуса, то хроническото гладуване го бе възбудило докрай. Дори колективните или индивидуалните халюцинации поради недояждането придобиваха смисъл.

Когато за пръв път установи, че чете мислите на останалите, Люси Уелс изпадна в ужас. Явлението й се стори неприлично. Ала тъй като попадна на безукорен ум като този на Жазон Бражел, тя изпита удоволствие да се потопи в него.

Храната намаляваше с всеки изминал ден и психическите усещания ставаха все по-силни. Невинаги за добро. Привикнали на физически усилия и живот на открито, бившите пожарникари и полицаи понякога едва потискаха пристъпи на ярост и клаустрофобия.

Измършавели, с изпити лица, с огромни светнали, по-тъмни от обикновено очи, всички станаха толкова неузнаваеми, че накрая започнаха да си приличат. Сякаш си влияеха взаимно (само Никола Уелс, който се хранеше по-добре поради крехката си възраст, все още рязко се отличаваше от останалите).

Избягваха да стоят прави (прекалено изморителна поза за хора, обезсилени физически) и предпочитаха да седят по турски или да се придвижват на четири крака. Постепенно, ден след ден, първоначалната тревога отстъпи място на някакво особено спокойствие.

Дали това не беше форма на лудост?

И ето че внезапно една сутрин принтерът на компютъра започна да трака. Някаква бунтовническа фракция от града на рижите Бел-о-кан искаше да възобнови прекъснатите от смъртта на предишната царица връзки. За да разговарят, те използваха сондата „Доктор Ливингстън“. Искаха да помогнат на хората. След това действително започнаха да пристигат първите спасителни пратки храна през отвора в гранитната плоча над тях.