Бернар Вербер
Денят на мравките (71)

71. Свирачът на флейта

Бим, бам!

Летиция Уелс бързо отвори.

— Добър ден, господин комисар. Пак ли идвате да гледате телевизия?

— Искам само да поговорим, да ви изложа идеите си. Достатъчно е да ме изслушате, не искам от вас да споделяте плодовете на вашите разсъждения.

Тя го покани да влезе.

— Много добре, господин комисар, цялата съм слух.

Посочи му едно кресло, седна срещу него и кръстоса дългите си крака.

Отначало той се възхити на роклята й с антично изящество на гънките, на ясписите в косите й и едва тогава започна:

— Позволете ми да обобщя. Имаме работа с убиец, който е способен да прониква и да действа в затворено помещение, който всява ужас, не оставя никакви следи след себе си и преследва като че ли най-вече химиците специалисти по инсектицидите.

— И който плаши мухите — добави Летиция, докато поставяше на масата две високи чаши с медовина. Сетне впери в него теменужените си очи.

— Права сте — съгласи се той. — Ала Макхариъс ни разкри нов елемент: думата „мравки“. Би могло да се помисли, че сме попаднали на мравки, които нападат производителите на инсектициди. Твърде забавна идея, разбира се, но…

— Но не твърде реалистична.

— Точно така.

— Мравките щяха да оставят следи — каза журналистката. — Например биха се поблазнили от храната наоколо. Никоя мравка не би устояла на свежа ябълка, каквато видяхме върху нощната масичка на Макхариъс.

— Наблюдателна сте.

— Така отново се натъкваме на убийство в затворено помещение, при което липсват следи, липсва оръжие, липсва взлом. Може би не ни достига въображение, за да разберем.

— По дяволите, един убиец не може да се държи по хиляда възможни начина!

Летиция Уелс се усмихна тайнствено.

— Кой знае? Кримките се развиват. Опитайте да си представите какво би написала Агата Кристи, ако бе живяла през петхилядната година, или някой Конан Дойл от планетата Марс, и непременно ще напреднете във вашето разследване.

Жак Мелиес погледна към младата жена и очите му се изпълниха с нейната красота.

Летиция смутено се надигна и взе цигарето. Запали цигара и се скри зад завеса упоителен дим.

— Бяхте написали във вашата статия, че съм твърде самоуверен и не се вслушвам достатъчно в мнението на другите. И бяхте права. Ала никога не е късно човек да се поправи. Може да ми се смеете, но откакто ви познавам, започнах сякаш да мисля по различен начин, по-свободно… Ето, както виждате, стигнах дотам да подозирам мравките!

— Пак вашите мравки! — въздъхна уморено тя.

— Почакайте. Може би все още не знаем всичко за мравките. А е възможно да имат и съучастници. Чували ли сте историята за свирача на флейта от Хамелн?

— Не мога да си спомня.

— Веднъж град Хамелн бил нападнат от плъхове. Навсякъде гъмжало от тях. Били толкова много, че хората не знаели как да се отърват от тази напаст. Колкото повече избивали, толкова повече се появявали. Изяждали всичката храна и страшно бързо се размножавали. Жителите вече възнамерявали да изоставят всичко и да се преселят. И тогава един младеж предложил да избави града срещу прилично възнаграждение. Градските първенци нямали какво да губят и приели, без да се пазарят. Тогава юношата започнал да свири на флейта. Омагьосани, плъховете се събрали и когато той тръгнал, го последвали. Свирачът на флейта ги завел до реката, където те се издавили до един. Ала когато поискал възнаграждението, доволните първенци му се изсмели в лицето!

— И какво от това? — запита Летиция.

— Какво ли? Ами представете си аналогична ситуация: някакъв „свирач на флейта“, в състояние да управлява мравките. Някой, който желае да отмъсти на най-страшните им врагове — създателите на инсектициди!

Най-сетне бе успял да заинтригува младата жена. Широко отворените й теменужени очи го гледаха внимателно.

— Продължавайте! — подкани го тя.

Изглеждаше нервна и вдъхна дълбоко цигарения дим.

Комисарят замълча, обзет от непознат възторг. Във всички клетки на мозъка му пращаха електрически импулси: „пи-пи-пи, печелиш“.

— Смятам, че открих.

Летиция Уелс го погледна особено.

— Какво открихте?

— Че някой е опитомил мравки! Те проникват вътре в жертвата и там нанасят рани с… челюсти… откъдето и признаците на вътрешен кръвоизлив. След което излизат, например през ушите. Това обяснява и кръвотечението от ушите на жертвите. Сетне отново се събират на групичка, отнасят ранените. Това отнема пет минути, през което време мухите от първия ешелон не смеят да приближат… Какво мислите?

От самото начало на неговото обяснение Летиция Уелс видимо не споделяше възторга на полицая. Тя постави в цигарето втора цигара и я запали. Заяви, че вероятно има право, но доколкото й е известно, не съществува начин мравки да бъдат опитомени, така че да бъдат накарани да се вмъкнат в хотел, да изберат точно определена стая, след което да убият нейния обитател и да се приберат спокойно в мравуняка.

— Трябва да има такъв начин. Аз ще го открия. Сигурен съм в това.

Жак Мелиес плесна с ръце. Бе много доволен от себе си.

— Както виждате, не е необходимо да си представяме какви ще бъдат криминалетата през петхилядната година! Достатъчно е човек да има малко здрав разум — заяви той.

При тези думи Летиция Уелс свъси вежди.

— Браво, господин комисар. Улучихте право в целта.

Мелиес си тръгна с твърдото намерение най-напред да запита съдебния лекар възможно ли е вътрешните рани на жертвите да се дължат на ухапвания от челюсти на мравки.

След като остана сама, Летиция Уелс угрижено извади ключа за черната лакирана врата, разряза една ябълка на дребни парченца и нахрани двадесет и петте хиляди мравки в своя терариум.