Бернар Вербер
Денят на мравките (65)

65. Дългият преход

Още на зазоряване войниците започват да се събират недалеч от това, което доскоро е било източна порта номер 2, а сега представлява купчина натрошени и мокри клонки.

Онези, на които им е студено, се залавят да правят упражнения, като протягат крака, за да ги раздвижат и затоплят. Други точат челюстите си или заемат бойни стойки и хватки.

Най-сетне слънцето изгрява над войската, която непрестанно набъбва. От лъчите му броните лъщят. Възбудата расте. Всички съзнават, че преживяват велик момент.

Появява се 103 683-ти. Мнозина го познават и го поздравяват. От двете му страни са двамата братя. 24-ти носи пашкула, в който смътно прозира някакъв тъмен предмет.

Какъв е този пашкул? — пита един от бойците.

Храна, обикновена храна — отговаря 24-ти.

Ето че пристигат и бръмбарите носорози. Макар да са само тридесет на брой, гледката е внушителна! Всички се тълпят, за да ги видят отблизо. Ще им се да погледат как излитат, но бръмбарите обясняват, че ще се вдигнат във въздуха едва когато това стане наложително. Засега ще крачат по земята подобно на всички останали.

Войниците се преброяват, насърчават се взаимно, поздравяват се, похапват. Разпределят си нектар и отломки от крака на удавени листни въшки, намерени сред развалините. При мравките всяко нещо влиза в употреба. Ядат също така мъртви яйца и ларви. Набъбнали от водата като сюнгери, късовете месо минават от редица на редица, най-напред биват изцедени, а после лакомо погълнати.

След тази студена закуска отнякъде се разнася сигнал, който призовава войската да се подреди в походен строй. Напред срещу Пръстите!

Това е началото на кръстоносния поход.

Мравките потеглят в дълга колона. Бел-о-кан протяга своята въоръжена ръка на изток. Слънцето започва да разпръсква приятна топлина. Войниците подхващат стария обонятелен химн:

Слънце, нахлуй в нашите кухи коруби,

раздвижи оболелите ни мускули

и съедини разпилените ни мисли.

Други подемат:

Всички ние сме слънчеви прашинки.

Нека мехурчета светлина изпълнят умовете ни,

тъй и нашите умове един ден ще станат мехурчета светлина.

Всички ние сме топлина.

Всички ние сме слънчеви прашинки.

Нека Земята ни посочи пътя, който да следваме!

Ще я пребродим във всички посоки, докато намерим мястото, където ще останем.

Всички ние сме слънчеви прашинки.

Мравките наемници понерини не знаят феромона с думите. Затова пригласят на песента със скрибуцане. Постигат го, като прокарват хитиновия връх на гръдния си кош по набраздената ивица в най-долната част на коремните пръстени. Шумът напомня свиренето на щурец, но е по-сух и не толкова звучен.

След края на бойната песен мравките продължават да вървят мълчаливо. Макар да не се движат в крак, ритъмът на сърцата им е един и същ.

Всеки мисли за Пръстите и за страшните легенди, които се носят за тези чудовища. Ала събрани в стадо, те се чувстват всесилни и весело крачат напред. Сякаш самият вятър, който подухва в същата посока, е решил да ускори хода им и да помогне на великия поход.

Начело е 103 683-ти. Той души тревата и клонките, които се протягат над антените му.

Миризмата е навред край тях. Дребни животинки бягат панически, пъстрите цветя се опитват да ги омаят с пищното си ухание, в тъмните пънове непременно се крият групи неприятелски войници, папратите са пълни с вонливки…

Да, всичко си е на мястото. Както първия път. Всичко си е на мястото, пропито с онзи невъобразим дъх — с мириса на голямото приключение, което започва отново!