Бернар Вербер
Денят на мравките (59)

59. Телевизия

На екрана се появи смутеното лице на госпожа Рамирес. Откакто се бе запънала на новата загадка — поредицата цифри, — броят на зрителите се бе удвоил. Дали това не беше заради садистичното удоволствие при вида на някой, който до този момент се е справял безупречно, а сега изведнъж се проваля? Или защото публиката се идентифицира по-лесно с губещите и затова ги предпочита пред печелившите?

С обичайното си добро настроение водещият питаше:

— Е, госпожо Рамирес, открихте ли отговора?

— Не.

— Съсредоточете се, госпожо Рамирес, моля ви! Какво ви напомня нашата поредица от цифри?

Камерата се спря отначало върху дъската, а сетне на госпожа Рамирес, която замислено обясняваше:

— Колкото повече гледам тази поредица, толкова по-смутена се чувствам. Трудно е, много е трудно. Все пак ми се стори, че откривам известен ритъм… Накрая неизменно има единица… Групите на двойките заемат средата…

Тя приближи до дъската, където бяха изписани цифрите, и започна да обяснява с тон на начална учителка:

— Би могло да се помисли за експоненциална прогресия. Но не е това. Реших, че има някаква закономерност в подредбата на единиците и двойките, а ето че се появи и тройка… Тогава си казах, че може би въобще няма никакъв ред. Пред нас е само хаос от произволно взети цифри. Въпреки това женската интуиция ми подсказва, че това не е вярно и че не става дума за случайност.

— И какво в края на краищата ви напомня тази поредица, госпожо Рамирес?

Лицето на госпожа Рамирес грейна.

— Ще ми се смеете — каза тя.

Залата избухна в аплодисменти.

— Оставете госпожа Рамирес да помисли — намеси се водещият. — Сетила се е нещо. Какво е то, госпожо Рамирес?

— Раждането на вселената — отвърна тя, сбърчила чело. — Сетих се за раждането на вселената. Единицата, това е божествената искра, която отначало набъбва, а сетне се дели. Да не би да сте ми дали като загадка математическото уравнение, което движи света? Същото, което Айнщайн напразно е търсил през целия си живот? Свещеният Граал на всички физици по света?

Лицето на водещия този път прие загадъчно изражение в съответствие с темата на предаването.

— Кой знае, госпожо Рамирес! „Капан за…

— … размисъл!“ — провикна се публиката в един глас.

— … за размисъл, точно така. Мисълта не познава граници. И така, госпожо Рамирес, ще дадете ли отговор, или искате жокер?

— Жокер. Имам нужда от допълнителна информация.

— Дъската! — нареди водещият.

Отново изписа познатата поредица:

1

11

21

1211

111221

312211

13112221

Сетне, без да поглежда към листа, добави:

1113213211

— Напомням освен това ключовите изречения. Първото беше: „Колкото си по-умен, толкова по-малък шанс имаш да отговориш вярно.“ Второто беше: „Трябва да забравиш всичко научено.“ Предлагам на вашата прозорливост още едно: „Подобно на вселената, тази загадка произхожда от съвършената простота.“

Аплодисменти.

— Мога ли да ви дам един съвет, госпожо Рамирес? — запита водещият, отново развеселен.

— Моля — отвърна състезателката.

— Струва ми се, госпожо Рамирес, че вие не сте достатъчно елементарна, достатъчно глупава, с една дума, не сте достатъчно празноглава. Вашата интелигентност ви препъва. Дайте заден ход на вашите клетки, събудете малкото момиченце, което все още дреме у вас. А що се отнася до нашите скъпи телевизионни зрители, аз им казвам: до нова среща утре вечер!

Летиция Уелс изключи телевизора.

— Това предаване става все по-забавно — каза тя.

— Намерихте ли отговора на загадката?

— Не, а вие?

— Също не. Ако питате мен, вероятно сме прекалено интелигентни. Без съмнение водещият има право.

Време беше Мелиес да си ходи. Той натъпка флаконите в широките си джобове.

На прага отново запита:

— Защо да не си помагаме взаимно, вместо да се морим поотделно?

— Защото съм свикнала да работя сама и защото полицията и пресата никога не са се погаждали.

— Няма ли изключения?

Тя тръсна късата си черна като абанос коса.

— Няма изключения. Хайде, господин комисар, нека по-добрият победи!

— Щом така искате, нека по-добрият победи!

И той изчезна надолу по стълбите.