Бернар Вербер
Денят на мравките (58)

58. На сухо

Водата плиска по гърбовете им. 103 683-ти и неговите другари дълбаят с ожесточение тавана. Всички тела вече са просмукани от влага, когато, о чудо, най-сетне проникват в сухо помещение.

Спасени.

Те бързо запушват отвора. Дали ще издържи тънката пясъчна преграда? Да, водата я заобикаля и се стича в по-уязвими коридори. Притиснати една до друга в тясното помещение, мравките от групата чувстват облекчение.

Бунтовниците се преброяват: оцелели са само петдесетина. Шепа деисти продължават да мърморят:

Не давахме достатъчно храна на боговете. Затова те разтвориха небето.

Действително според космогонията на мравките планетата Земя има формата на куб, над който таван от облаци поддържа „горния океан“. Всеки път, когато горният океан натежи прекалено много, таванът се напуква и пропуска това, което се нарича дъжд.

Деистите пък поддържат, че тези пропуквания на тавана от облаци се дължат на удари от ноктите на Пръстите. Така или иначе, в името на оцеляването и едните, и другите си помагат взаимно. Някои долепят уста и правят трофалаксия. Други се разтриват едни други, за да съхранят запасите си от топлина.

103 683-ти долепя осезателните си пипала до тавана и усеща, че градът все още трепери от наплива на водите.

Бел-о-кан е престанал да се движи, напълно сразен от този разнолик противник, който протяга през всяка пролука прозрачните си лапи. Проклет да бъде дъждът, по-гъвкав, по-приспособим и по-смирен дори от мравките. Простодушия войници пронизват със саблевидни челюсти капките, които се търкалят към тях. На мястото на една убита се появяват четири други. При всеки ритник срещу дъжда кракът все повече натежава. При всеки изстрел с киселина срещу дъжда водата става разяждаща. При всеки сблъсък с дъжда той те поема и те задържа.

Жертвите от наводнението са неизброими.

Всички пори на Града зеят.

Бел-о-кан се дави.