Бернар Вербер
Денят на мравките (53)

53. Натрапчиви спомени

— Извинете, госпожице!

Говореха на нея.

Летиция Уелс отвори очи и видя, че все още не са стигнали до крайната спирка. Някаква жена се опитваше да я заговори.

— Извинете, госпожице. Стори ми се, че ви ударих с куките.

— Няма значение — въздъхна Летиция.

Жената плетеше прежда в бонбоненорозов цвят. Нуждаеше се от малко повече място, за да разположи плетката си.

Летиция Уелс видя в нейно лице същински паяк, който плете мрежата си, мърдайки Пръсти. Под монотонното тракане на куките бримките непрекъснато се множаха.

Розовото й ръкоделие напомняше пелена. „Кое ли нещастно бебе се кани да стегне в тези пухкави пранги?“ — помисли си Летиция. Като че дочула въпроса й, жената разтегна устни в усмивка и откри великолепна изкуствена челюст от емайл.

— За сина ми е — гордо обяви тя.

В този момент погледът на Летиция бе привлечен от един афиш: „Нашата страна се нуждае от деца. На борба против снижаването на раждаемостта.“

Летиция Уелс усети горчив вкус в устата си. Да се раждат деца! Мислеше си, че това е основният закон на всеки вид: да се възпроизвежда, да се умножава, да превзема нови територии. Не ви е интересно да живеете в настоящето? Възродете се в бъдещето чрез вашето потомство! Мислете най-напред за количеството, качеството може би ще дойде само.

Отделната родилка не живееше с това съзнание, но въпреки всичко се подчиняваше на неизменната пропаганда на всяка власт, на всяка нация: да се подхранва властта на човешкия род на планетата.

На Летиция Уелс й се прищя да улови тази майка за раменете и да й каже право в очите: „Не, не раждайте, деца, въздържайте се. Проявете малко свян, дявол да го вземе! Вземайте противозачатъчни таблетки, предлагайте презервативи на тези, които обичате, вразумете плодовитите си приятелки, както вие самата бихте желали да бъдете вразумена. На сто несполучливи деца се пада само едно сполучливо. Направо не си струва. След това несполучливите вземат властта и ето ви резултата. Ако майка ви си бе отнесла по-сериозно, щеше да ви спести всички тези страдания. Не отмъщавайте на децата си за най-голямата злина, която са ви причинили вашите родители, като са ви създали. Престанете да се обичате едни други, растете, но не се множете.“

Всеки от тези нейни пристъпи на мизантропия (в случая дори ставаше дума за хуманофобия) оставяше горчив вкус в устата. Ала най-смущаващото бе, че на нея всичко това не й бе чак толкова неприятно.

Върна се към действителността и се усмихна на плетящия паяк.

Лицето срещу нея, което сияеше от щастието на майчинството, й напомни… не… не биваше… то й напомни… нейната собствена майка. Линг-ми.

Линг-ми Уелс бе поразена от скоротечна левкемия. Рак на кръвта, който не прощава. Линг-ми, нежната й майчица, която никога не отговаряше, когато тя я питаше какво е казал докторът. Линг-ми всеки път казваше на Летиция: „Не се тревожи. Ще оздравея. Лекарите са оптимисти, а лекарствата стават все по-ефикасни.“ Само че в банята често оставаха червени струйки по мивката и шишенцето с болкоуспокояващи почти винаги беше празно. Линг-ми приемаше повече от всички допустими дози. Ала вече нищо не облекчаваше болките й.

Един ден пристигна линейка и я откара в болницата. „Не се тревожи. Там имат всякакви машини и специалисти, които ще се грижат за мен. Пази къщата, бъди послушна, докато ме няма, и идвай вечер да ме видиш.“

Линг-ми бе права: в болницата наистина имаха всякакви машини. Ето защо тя все не можеше да умре. На три пъти опитва да се самоубие и трите пъти я спасяваха в последния момент. Бореше се с тях. Бяха я завързали с ремъци и я тъпчеха с морфин. Когато Летиция отиваше на свиждане при майка си, виждаше по ръцете й синините от инжекции и преливания. Само за месец Линг-ми се бе превърнала в сбръчкана старица. „Ще я спасим, не се притеснявайте“, казваха докторите. Ала Линг-ми Уелс вече не искаше да бъде спасявана.

Тя бе уловила дъщеря си за ръката и й бе казала: „Искам да… умра.“ Но какво можеше да направи едно четиринайсетгодишно момиченце, чиято майка го моли за такова нещо. Законът забраняваше болните да бъдат оставяни да умират. Още повече, ако можеха да плащат по хиляда франка на ден за лечение в отделна стая при пълен пансион и специални грижи.

След влизането на жена му в болницата Едмон Уелс също се състари твърде бързо. Линг-ми поиска от него да й помогне за големия преход. Един ден, когато тя не можеше повече да понася, той се примири. Научи я как да забави дишането и сърдечния си ритъм.

Извърши хипнотичен сеанс. Разбира се, никой друг не присъства на тази сцена, ала Летиция знаеше какво прави баща й, за да й помогне да заспи. „Ти си спокойна, много спокойна. Дъхът ти е като вълна, която се плиска напред и назад. Съвсем леко. Напред, назад. Дъхът ти е като море, което иска да стане езеро. Напред, назад. Всяко следващо вдишване е по-бавно и по-дълбоко от предишното. Всяко вдишване ти дава повече сила и нежност. Вече не чувстваш тялото си, не чувстваш краката, ръцете, гърдите, главата си. Ти си лека безчувствена перушинка, която се носи на вятъра.“

И Линг-ми бе отлетяла.

Върху лицето й беше отпечатана ведра усмивка. Бе умряла, заспивайки. Лекарите от реанимацията незабавно биха тревога. Вкопчиха се в нея като невестулки, които се опитват да попречат на някоя чапла да полети. Ала този път Линг-ми бе победила.

Оттогава пред Летиция остана една загадка за решаване: ракът. И една натрапчива идея: омразата й към лекарите и към всички останали, които решаваха съдбите на хората. Убедена бе, че щом досега никой не бе победил рака, значи никой нямаше интерес да го направи.

За да е чиста пред себе си, тя дори стана канцеролог. Искаше да докаже, че ракът не е непобедим, че лекарите просто са били некадърни и затова, вместо да спасят майка й, са й причинили още повече мъки. Ала се провали. Единственото, което й остана, бе омразата към хората и страстта й към загадките.

Журналистиката й позволи да съчетае своето огорчение с най-съкровените си пориви. Със силата на перото можеше да разобличава неправдите, да наелектризира тълпите, да смъква маската на лицемерите. Уви, твърде бързо си даде сметка, че сред лицемерите на първо място идваха колегите й по служба. Храбри на думи, жалки страхливци на дело. Борци за правда в уводните статии, ала готови на най-големите низости срещу нищожно увеличение на заплатата. В сравнение с журналистическото съсловие лекарите й се сториха очарователни люде.

Ала в пресата тя успя да си извоюва свое място, свое ловно поле. Беше си спечелила име, разрешавайки няколко загадъчни криминални случаи. Засега колегите й се държаха настрана в очакване да се провали. Така че не биваше да се препъва.

Следващият й трофей щеше да бъде аферата Салта-Ногар. Толкова по-зле за чевръстия комисар Мелиес!

Най-сетне последната спирка. Тя слезе.

— Приятна вечер, госпожице — каза й плетачката, докато прибираше ръкоделието си.