Бернар Вербер
Денят на мравките (50)

50. Лабиринт

Мрачни коридори и влажни ходове. Из тях се носеше странен дъх на застояло. По пода се валяха гнили остатъци от храна и разноцветни боклуци. Земята лепнеше за подметките, по стените се стичаше влага.

Съмнителни типове се събираха на групички. Скитници, просяци, мними музиканти и истински представители на бездомническото съсловие се гушеха из вонящите ъгли.

Един от тях, стегнат в червена куртка, приближи и беззъбата му уста се раззина в лукава усмивка.

— Значи младата госпожица е решила да се поразходи сама из метрото? Не знае ли, че това е опасно? Не й ли се ще да си има телохранител?

Той се изкиска и заподскача край нея.

Когато се наложеше, Летиция умееше да вдъхва уважение у простаците. Погледът на теменужените й очи стана твърд, виолетовите ириси придобиха почти кървавочервен оттенък и тя процеди:

— Изчезвай!

Човекът се отдръпна, мърморейки:

— Я виж ти, колко била важна! Ако те нападнат, да знаеш, сама си си го търсила!

Номерът й мина този път, но не се знаеше дали и следващият щеше да е така. Метрото бе останало единственият нормален начин за придвижване, но пък се беше превърнало в свърталище за нехранимайковците на днешно време.

Тя стигна до перона и за малко изпусна една композиция. Минаха две-три в обратната посока, а междувременно около нея тълпата растеше и хората се питаха дали не е започнала нова стачка без предупреждение, или пък някой глупак си е наумил да се самоубие няколко спирки по-нагоре.

Най-сетне се показаха два светли кръга. Раздаде се остро скърцане на спирачки, което пронизваше тъпанчетата. Дълга ламаринена тръба, покрита с олющена боя и ръжда, се проточи през перона, излагайки на показ надписи със спрей с всевъзможно съдържание: „Смърт на простаците“, „Мамка му на този, дето ще го прочете“, „Вавилоне, краят ти иде“, „Fuck bastard crazy boys territory“, без да се броят малките обяви и неприличните рисунки, набързо надраскани с флумастер или ножче.

Когато вратите се разтвориха, тя смутено забеляза, че вагонът е наблъскан до краен предел. По стъклата бяха долепени лица и ръце. Никой нямаше кураж да се оплаче.

Вече бе изгубила представа какво караше всички тези хора ден след ден доброволно да идват тук и да се тъпчат по петстотин в тази задушна ламаринена кутия от няколко кубически метра. Никое друго животно не би проявило такова безумие — по собствено желание да изпадне до подобно положение!

Изведнъж Летиция се озова между киселия дъх на някаква дрипава старица, вонята на повръщано на едно болно дете, носено на ръце от жена, миришеща на евтин парфюм, и смрадливата пот на един зидар. Край нея се намираха освен това и един изискан господин, който се опитваше да я погали по задника, кондуктор, който й поиска билета, безработен, който просеше дребни монети или купони за стол, китарист, който се опитваше с крясъка си да заглуши глъчката.

Четиридесет и пет хлапета от подготвителна паралелка използваха общата неразбория и се опитваха да пробият тапицерията на креслата с върха на химикалките, цяло отделение войници ревеше: „Уволнение!“ Стъклата бяха запотени от дишането на стотиците пътници.

Летиция Уелс вдъхна спарения въздух, стисна зъби и се въоръжи с търпение. В края на краищата не можеше да се оплаче, тъй като от дома й до работното място се стигаше само за половин час. На други се налагаше през върховите часове да прекарват тук по три часа!

Нито един автор на научнофантастични романи не бе предвидил подобно нещо. Цивилизация, при която хората приемат да се тъпчат с хиляди в ламаринени кутии!

Вагонът потегли, плъзна се по релсите сред рояк искри.

Летиция Уелс затвори очи, опитвайки се да се успокои и да забрави къде се намира. Баща й я бе научил да запазва хладнокръвие, като контролира дишането си. След като успее да се справи с дишането, човек трябва да се постарае да уравновеси ударите на сърцето си и по възможност да ги забави.

Странични мисли й пречеха да се съсредоточи. Отново се сети за майка си… не, не бива да мисли за това… в никакъв случай.

Отвори очи и отново ускори дишането и сърдечния си ритъм.

Край нея се бе освободило пространство. Дори имаше едно свободно място. Тя побърза да го заеме и веднага заспа. Така или иначе, слизаше на последната спирка. Колкото по-малко имаше съзнанието, че се намира в метрото, толкова по-добре се чувстваше.