Бернар Вербер
Денят на мравките (49)

49. Дъжд

Въздухът е наситен с електричество. Светкавицата възпламенява вихрушка от повече или по-малко отрицателни йони. След нея се разнася тътен, сетне нова мълния раздира небето на хиляди парчета, запращайки върху листака тревожна виолетово-бяла светлина.

Птиците летят ниско, под равнището на полет на мушиците.

Нова гръмотевица. Облак във формата на наковалня се пръсва. Черупката на летящия бръмбар се озарява. 103 683-ти се бои да не се подхлъзне по лъскавата повърхност. Изпитва същото чувство на безпомощност, познато му от първата среща с Пръстите, пазачи на края на света.

Трябва да се прибираме — дава му да разбере бръмбарът.

Ала дъждът вече плющи. Всяка капка може да се окаже смъртоносна. Тежките пунктири отстъпват място на огромни кристални пръчки. Всеки допир с крилата на едрото насекомо би бил фатален.

Твърдокрилото изпада в паника. То описва зигзаги сред гъсто падащите бомби, правейки всичко възможно да мине между капките. 103 683-ти е загубил напълно контрол. Може само да се вкопчи с куките и вендузите на краката. Всичко става много бързо. Иска му се да затвори сферичните си очи, които забелязват едновременно всички опасности отпред, отзад, отдолу, отгоре! Ала мравките нямат клепачи. Ах, колко му се иска сега да бъде в обора на листните въшки!

Малка водна капка шибва 103 683-ти и прилепя антените му към гръдния кош. Водата удавя осезателните сегменти и не му позволява да проследи последвалите събития.

Сякаш някой внезапно е прекъснал звука. Остава само образът и от това му става още по-страшно.

Големият бръмбар е изтощен.

Зигзагите между копиевидните капки стават все по-мъчителни. Краищата на крилете му бързо се навлажняват и постепенно натежават.

Двамата едва се разминават с голямо водно кълбо. Носорогът се накланя на 45° и прави завой, за да избегне друго, още по-голямо. Но то минава твърде близо и перва крака му, от което пръски вода заливат антените му.

Нов проблясък. Гръм.

За част от секундата летящото животно губи връзка с външния свят. Сякаш го е налегнала кихавица. Когато отново овладява траекторията си, вече е много късно. Двамата попадат под кристална струя, която блести на светкавиците.

Бръмбарът удря спирачки, като вдига отвесно крилото си. Ала те се движат прекалено бързо. При тази скорост не е възможно да се спре. Премятат се и започват да се превъртат напред.

103 683-ти тъй силно се е вкопчил в черупката на своя хвъркат водач, че ноктите му пробиват хитина. Мокрите му антени го шибват по очите и залепват върху тях.

Най-напред се блъсват във воден стълб, който ги запраща срещу пунктир от водни капки. Целите са облени. Теглото им сега е десет пъти по-голямо от нормалното. Те тупват като зряла круша върху покрива от клонки на Града.

Носорогът се пръсва, рогът му се строшава, а главата става на парчета. Елитрите се издигат към небето, като че се опитват да литнат сами. 103 683-ти е лека мравка и излиза невредим от катастрофата. Ала дъждът не му дава покой. Той избърсва криво-ляво антените си и се втурва към входа на града.

Озовава се пред един отдушник. Работничките са го запушили, за да предпазят Града от наводнение, ала 103 683-ти успява да пробие преградата. Вътре пазачите започват да го корят. Не си ли дава сметка, че подлага на опасност Града? Действително след него е потекла тънка водна струя. Войникът не обръща внимание, а продължава да тича напред, докато зидарите бързат да затворят запасния шлюз.

Когато най-сетне спира изтощен, но сух, една състрадателна работничка му предлага трофалаксия. Оцелелият приема с благодарност.

— Двете насекоми застават едно срещу друго и сключват устата си в целувка, после изтласкват припасите, които се намират в общественото им хранилище. Топлина, в името на която тялото се разделя с най-скъпото си.

След това 103 683-ти поема по един тунел и свърва по няколко последователни галерии.