Бернар Вербер
Денят на мравките (47)

47. Хрумването

Огюста Уелс си припомняше.

Жазон Бражел се бе изкашлял в шепа, докато всички останали го бяха наобиколили и дебнеха всяка негова дума, още повече че при затруднението, в което бяха изпаднали, изобщо не виждаха как биха могли да се измъкнат оттук.

Без храна, без всякаква възможност да излязат от подземието, без изгледи за връзка с повърхността как тези седемнадесет души, между които една стогодишна старица и едно момче, можеха въобще да разчитат на спасение?

Жазон Бражел стоеше с внушително изправена глава.

— Нека започнем отначало. Кой ни доведе тук? Едмон Уелс. Неговото желание е било да се заселим в това подземие и да продължим делото му. Предвидил е, че можем да се окажем в тежко положение, не се съмнявам в това. Спускането в мазето представляваше проверка за всеки от нас поотделно. Това, с което се сблъскваме сега, е висше изпитание и само с общи сили ще можем да го преодолеем. Всички ние намерихме отговора на загадката с четирите триъгълника, защото успяхме да променим начина си на разсъждение. Разтворихме в ума си нова врата. Трябва да продължим по същия начин. За тази цел Едмон ни е дал ключ. Само че ние не го виждаме, защото страхът ни заслепява.

— Стига с тази тайнственост! Какъв ключ? Какво решение предлагаш? — изръмжа един от пожарникарите.

Ала Жазон продължи невъзмутимо:

— Спомнете си задачата с четирите триъгълника. Тя изискваше от нас да променим начина си на разсъждение. „Трябва да се мисли различно — повтаряше Едмон. — Трябва да се мисли различно…“

Един от полицаите избухна:

— Затворени сме тук като плъхове! Очевидно е така. При това положение има само един начин на мислене.

— Не. Има няколко. Затворени са телата ни, но не и умовете.

— Думи, думи, само думи! Ако имаш някакво предложение, казвай го! Ако ли не, млъквай.

— Бебето, което излиза от корема на майката, не може да разбере защо вече не е потопено в топла вода. Иска му се да се върне в майчиното убежище, ала зад него вратата е затворена. То си мисли, че е риба и че няма да може да живее на въздух. Студено му е, светлината го заслепява, много е шумно. Извън майчината утроба е същински ад. И то, както ние сега, мисли, че няма да може да се справи с това изпитание, тъй като смята, че е физиологически непригодно за този нов свят. Всеки от нас е преживял този момент. И въпреки всичко сме живи. Приспособили сме се към въздуха, към светлината, шума, студа. Превърнали сме се от зародиш, който живее във вода, в бебе, което диша въздух. От риба сме станали бозайник.

— Е, и какво от това?

— Сега сме в същата критична ситуация. Нека отново се приспособим, нека минем през новия калъп.

— Той бълнува, той направо бълнува! — възкликна инспектор Жерар Гален, като вдигна очи към тавана.

— Не — каза тихо Жонатан Уелс. — Мисля, че вече разбирам какво иска да каже. Ние ще намерим решение, тъй като нямаме никакъв друг изход.

— Да де! Разбира се, че ще търсим решение. Какво друга ни остава да правим, докато пукнем от глад?

— Не пречете на Жазон да говори — заповяда Огюста. — Още не е свършил.

Жазон Бражел се отправи към аналоя и взе „Енциклопедията на относителното и абсолютното знание“.

— Тази нощ я препрочетох — каза той. — Бях убеден, че решението е написано вътре черно на бяло. Дълго търсих и най-сетне намерих този откъс, който бих искал да ви прочета на глас. Слушайте.