Бернар Вербер
Денят на мравките (44)

44. „Кох“ е тази, която от грижи ви пази

Емблемата на „КОХ“ беше бял триглав орел. Двете глави бяха опасно наклонени и сякаш всеки момент щяха да се откъснат. Третата гордо се извисяваше и бълваше сребриста струя вода.

При гледката на многобройните комини и количеството дим, излизащо от тях, човек започваше да се пита дали предприятието не произвежда всички нужни за страната предмети. То представляваше цял град, във вътрешността на който придвижването ставаше с електромобили.

Докато ги откарваше към здание „Y“, един служител от търговския отдел обясняваше, че „КОХ“ произвежда преди всичко химически полуфабрикати за производството на фармацевтични продукти, домакински препарати, пластмасови изделия и храни. Двеста двадесет и пет вида перилни и миещи препарати, конкуриращи се помежду си, произлизаха от един-единствен сапун на прах с марка „КОХ“. От един основен вид сирене „КОХ“ се произвеждаха триста шестдесет и пет разновидности, които си оспорваха клиентелата на супермаркетите. Пластмасите и синтетичните смоли със същата марка се превръщаха в детски играчки и мебели…

„КОХ“ бе международен тръст, чието седалище се намираше в Швейцария. Консорциумът бе в челото на безброй световни производства: паста за зъби, лакове, козметика…

В блок „Y“ полицаите бяха въведени в лабораториите на братята Салта и на Каролин Ногар. Те с изненада откриха, че работните им места бяха в непосредствена близост.

— Дали са се познавали? — запита Мелиес.

Химикът с пъпчиво лице и бяла манта, който ги бе посрещнал, възкликна:

— Понякога работеха заедно.

— Възлаган ли им е наскоро общ проект?

— Да, но те бяха решили временно да го запазят в тайна. Отказваха да споделят с колегите си. Твърдяха, че било прекалено рано.

— Каква беше тяхната област?

— Бяха специалисти по обща химия. Научните им разработки засягаха много наши водещи направления. Лакове, абразивни прахове, дърводелски лепила, интересуваха се от всички приложения на химията. Често обединяваха талантите си, и то с успех. Но що се отнася до последните им изследвания, пак ви повтарям, не бяха споделили нищо с никого.

Подхващайки своето хрумване, Каюзак се намеси:

— А дали не са работили върху някакъв препарат, който да прави хората прозрачни?

Химикът се изкиска:

— Да прави човека невидим? Шегувате ли се?

— Ни най-малко. Напротив, питам ви съвършено сериозно.

Ученият бе видимо изумен.

— Добре. В такъв случай ще ви обясня. Нашето тяло никога не ще може да стане невидимо. Съставени сме от прекалено сложни клетки, за да може някой изследовател, колкото и гениален да е той, да ги направи прозрачни като изворна водата.

Каюзак не настоя. Никога не бе имал слабост към науката. Ала въпреки това нещо продължаваше да го притеснява.

Мелиес сви рамене и запита с напълно професионален тон:

— Мога ли да погледна флаконите с вещества, които са изучавали напоследък?

— Ами как да ви кажа…

— Да няма някаква пречка?

— Да. Вече идваха да ги искат.

Мелиес вдигна един косъм от съседната лавица.

— Жена, нали?

Химикът го погледна изненадано.

— Действително беше жена. Но…

Комисарят продължи, уверен в себе си:

— Между двадесет и пет и тридесетгодишна. С безупречно лична хигиена. Азиатка и с доста добро кръвообращение.

— Това въпрос ли е?

— Не. Виждам го по косъма, който бе залепнал на лавицата върху единствения участък, където няма прах. Или може би се лъжа?

Човекът бе впечатлен.

— Не се лъжете. Как отгатнахте тези подробности?

— Косъмът е гладък, следователно е бил мит наскоро. Помиришете, още ухае. Сърцевината е дебела, значи принадлежи на млада особа. Диаметърът на обвивката е доста широк, което е характерно за азиатците. Сърцевината е оцветена, следователно кръвоносната система е в отлично състояние. Дори мога да направя уточнение, че тази жена работи в „Еко дю диманш“.

— Този път блъфирате. И това ли разбрахте от косъма?

Комисарят отвърна, подражавайки на Летиция Уелс по време на първата им среща:

— Малкият ми пръст ми каза.

Каюзак също пожела да покаже, че не му липсва нюх.

— И какво открадна оттук въпросната дама?

— Нищо не е откраднала — отвърна химикът. — Попита дали може да вземе със себе си флаконите, за да ги разгледа на спокойствие. Ние решихме, че в това няма нищо лошо.

Като видя разярената физиономия на комисаря, той добави извинително:

— Не знаехме, че след това ще дойдете и вие, нито пък че ще се заинтересувате от тях. В противен случай, разбира се, щяхме да ги запазим за вас.

Мелиес се обърна и дръпна Каюзак.

— Определено смятам, че тази Летиция Уелс има какво да ни разкаже.