Бернар Вербер
Денят на мравките (38)

38. Отдолу

— Смяташ ли, че ще изпълни успешно „мисия Меркурий“?

Огюста Уелс току-що бе изложила своя план пред мравките. Старата жена прекара по челото си сгърчена от ревматизма ръка и въздъхна:

— Боже мой, дано тази малка рижа мравка сполучи.

Всички гледаха мълчаливо старицата. Някои се усмихваха. Бяха принудени да се доверят на тези разбунтувани мравки. Нямаха друг избор. Не знаеха името на мравката, натоварена с „мисията Меркурий“, но всички се молеха да не бъде убита.

Огюста Уелс притвори очи. Една година вече, откакто живееха тук долу, на няколко метра под земята. Макар да беше стогодишна, тя добре помнеше всичко.

Отначало синът й Едмон след смъртта на жена си се премести да живее на улица „Сибарит“ № 3, само на две крачки от гората Фонтенбло. Когато няколко години по-късно той също почина, откриха писмо, адресирано до неговия наследник — племенника му Жонатан. Твърде странно писмо, съставено само от едно изречение, което предупреждаваше: „Не слизайте в мазето по никой начин.“

Сега, след като беше минало време, Огюста Уелс си мислеше, че това ще да е било най-ефикасното средство да се пробуди любопитството. В края на краищата навремето Пармантие *1 успял да накара хората да купуват картофите му, като оградил нивата и окачил навсякъде надписи: „Влизането строго забранено.“ Още първата нощ крадци налетели на скъпоценните грудки и един век по-късно пържените картофи се превърнали в основно средство за препитание по света.

И така, Жонатан Уелс слезе в забраненото мазе. След което не се върна повече. Жена му Люси тръгна да го търси. След нея синът им Никола. Сетне пожарникари под командата на инспектор Жерар Гален. После полицаи, водени от комисаря Ален Билсем. И най-сетне самата Огюста Уелс, придружена от Жазон Бражел и от професор Даниел Розенфелд.

Общо осемнадесет души бяха поели надолу по безкрайната вита стълба. Всички се бяха натъкнали на плъховете, бяха решили загадката с шестте кибритени клечки, очертаващи четири триъгълника. Бяха преминали през коша, притискащ тялото като при раждане. Бяха се изкачили нагоре и попаднали в капана. Бяха преодолели детските си страхове и клопките на подсъзнателното, изтощението, видението на смъртта.

В края на дългото странстване бяха открили подземния храм, построен през Възраждането под огромна гранитна плоча, над която се издигаше мравуняк. Жонатан им бе показал тайната лаборатория на Едмон Уелс. Беше им дал доказателства за гения на покойния си вуйчо Едмон и най-вече машината, наречена „Розетски камък“, позволяваща да се разбира обонятелният език на мравките, както и да се разговаря с тях. От машината излизаше тръбичка, свързана със сонда във формата на пластмасова мравка, изпълняваща ролята едновременно на микрофон и на говорител. Този апарат бе техен пратеник при народа на мравките и се наричаше Доктор Ливингстън.

С негова помощ Едмон Уелс започна преговори с царица Бело-киу-киуни. Двамата не бяха имали време да разменят много мисли, но и тези бяха достатъчно, за да стане ясно до каква степен и двете цивилизации са неподготвени за среща помежду си.

Жонатан бе вдигнал факела, паднал от ръката на покойния му вуйчо, и със своята пламенност бе увлякъл цялата група. Той често повтаряше, че са като космонавти в междупланетна капсула, които се опитват да влязат във връзка с извънземни. Заявяваше: „Ние осъществяваме може би най-вълнуващия експеримент на нашето време. Ако не успеем да се разберем с мравките, няма да можем да го направим и с друга разумна форма на живот, била тя земна или извънземна.“ Несъмнено беше прав. Но каква полза от това? Тяхната утопична общност остана единна за твърде кратко време. Бяха се справили с толкова сложни проблеми, а се препънаха в най-обикновени неща.

Веднъж един от пожарникарите възрази на Жонатан:

— Ние може и да сме като космонавти в капсула, но при космически полет непременно щяха да определят равен брой мъже и жени. А ние тук сме петнадесет мъже в разцвета на силите си за една-единствена жена. Не броя старата и хлапето!

Отговорът на Жонатан дойде незабавно:

— При мравките също на петнадесет мъжки се пада една женска!

И двамата бяха предпочели да се засмеят.

Така и не можаха да разберат какво се е случило горе в мравуняка. Научиха само, че царица Бело-киу-киуни е мъртва и че нейната наследница не желае да чуе за тях. Дори престана да им дава храна.

Поради липсата на контакт и на провизии експериментът им скоро се превърна в истински ад. Осемнадесет души, изгладнели и затворени в едно подземие: подобно положение трудно можеше да бъде овладяно.

Пръв комисарят Билсем откри една сутрин празна „касичката за дарения“. Тогава наченаха резервите — най-вече гъби, които се бяха научили да отглеждат тук, под земята. Поне не им липсваше прясна вода благодарение на подземния извор, нито въздух благодарение на отдушниците.

Ала само на въздух, вода и гъби караха същински пости!

Най-накрая един от полицаите избухна. Искаше месо, прясно месо. Бе предложил да теглят жребий кои ще послужат за храна на останалите. И то не на шега!

Огюста Уелс помнеше, сякаш тази мъчителна сцена се бе случила вчера.

— Искам да ям! — ревеше полицаят.

— Няма вече нищо за ядене.

— Напротив! Ние! Ние можем да послужим за храна едни на други. Неколцина случайно подбрани ще трябва да се пожертват, за да оцелеят останалите.

Жонатан Уелс се бе изправил.

— Ние не сме зверове. Само животните се самоизяждат. Ние сме човеци, човеци!

— Никой не те кара насила да ставаш людоед, Жонатан. Ние уважаваме твоите убеждения. Но ако отказваш да ядеш хора, поне би могъл да им послужиш за храна.

Полицаят махна с ръка към колегите си. Те дружно обкръжиха Жонатан и се опитаха да го повалят. Той успя да се отскубне, раздавайки юмручни удари. Никола Уелс се намеси в схватката.

Свадата се бе разраснала. Противници и привърженици на людоедството се разделиха на два лагера. Не след дълго всички се сбиха. Проля се кръв. Някои удари бяха нанасяни с явното намерение да убиват. За да постигнат по-лесно целта си, любителите на човешка плът се бяха въоръжили със строшени бутилки, ножове, дървета. Дори Огюста, Люси и малкият Никола бяха озверели: дращеха, ритаха, удряха с юмруци. В един момент старицата бе захапала ръката, попаднала в обсега на устата й, ала протезата й се бе строшила. Човешкият мускул все пак трудно се дъвче.

Откъснати от света, на няколко метра под земята те се биеха с ожесточението на попаднали в клопка животни. Дръжте затворени осемнадесет котки в сандък от един квадратен метър в продължение на месец и без съмнение ще добиете представа за лютата битка, разгоряла се вътре в утопичната група, намислила да даде тласък за напредъка на човечеството.

Без полиция и свидетели бяха изоставени всякакви задръжки.

Дадоха дори жертва. Един от пожарникарите падна убит от удар с нож. Покъртени, всички мигом прекратиха борбата и се вторачиха в злополучната гледка. Никой дори не помисли да яде от мъртвия.

Духовете се бяха успокоили. Професор Розенфелд сложи край на спречкването с думите:

— Много низко паднахме! У нас продължава да дреме пещерният човек и няма нужда дълго да чегърташ по лустрото на възпитанието ни, за да стигнеш до него. (Той въздъхна.) Как биха ни се подигравали мравките, ако можеха да ни видят сега да се избиваме едни други заради храна!

— Но… — обади се полицаят.

— Ти мълчи, изрод! — избоботи професорът. — Нито едно обществено насекомо, дори хлебарката, не би се осмелило да постъпи като нас преди малко. Смятаме себе си за венец на мирозданието! Да умреш от смях. Групата, предопределена да даде облика на човека от бъдещето, се държи като стадо плъхове. Я се погледнете и вижте какво остана от вашата човечност.

Никой не отговори. Погледите отново се сведоха към трупа на пожарникаря. Без да продумат повече, всички се заеха да издълбаят гроб в ъгъла на храма. Погребаха го след кратка молитва. Единствено доведеното до крайност насилие бе в състояние да спре обикновеното насилие. Воплите на стомасите бяха забравени и те заедно започнаха да ближат раните си.

— Нямам нищо против една лекция по философия, но все пак предпочитам да знам как ще оцелеем — обади се тогава инспектор Жерар Гален.

Мисълта да се самоизяждат бе, разбира се, унизителна, но какво друго можеше да се направи?

— А защо не се самоубием всички едновременно? — предложи инспекторът. — Така ще избегнем страданията и позора, до които ни докара новата царица Хли-пу-ни.

Предложението не предизвика никакво въодушевление.

— Но… дявол да го вземе! — викна ядосано Гален. — Защо мравките се отнасят тъй зле с нас? Ние сме единствените човешки същества, които разговарят с тях, още повече на техния език, а ето каква е тяхната признателност. Оставят ни да пукнем!

— Няма нищо чудно — отвърна професор Розенфелд. — В Ливан по времето, когато вземаха заложници, похитителите убиваха преди всичко тези, които говореха арабски. От страх, че разбират разговорите помежду им. Може би тази Хли-пу-ни също се бои, че я разбират.

— На всяка цена трябва да намерим изход, без да се изтребваме помежду си или да се самоубиваме! — възкликна Жонатан.

Те млъкнаха и потънаха в мисли, доколкото им позволяваха празните стомаси.

По едно време се обади Жазон Бражел:

— Мисля, че зная какво трябва да направим…

Споменът за това накара Огюста Уелс да се усмихне. Той наистина бе намерил изход.