Бернар Вербер
Денят на мравките (34)

34. Невидимия

Комисарят Жак Мелиес бе коленичил до трупа на Каролин Ногар. Очите бяха обърнати, а чертите сгърчени в познатия израз на ужас. Все същата маска на изненада и уплаха.

Той се обърна към инспектор Каюзак.

— Разбира се, никакви отпечатъци, нали, Емил?

— Уви, не. Отново се започва: няма рани, няма оръжие, няма взлом, няма следи. Все същата каша!

Комисарят измъкна пакетчето с дъвки.

— И, разбира се, вратата е заключена отвътре.

— Три от ключалките са затворени, двете отворени. Изглежда, миг преди да умре, се е опитвала да задейства едно от резетата на бронираната врата.

— Остава да разберем дали е искала да затвори, или да отвори — промърмори Мелиес. (Той се наведе, за да разгледа по-добре положението на ръцете.) Искала е да отвори! — възкликна. — Убиецът е бил вътре и тя се е опитвала да избяга… Ти ли пристигна пръв, Емил?

— Както винаги.

— Имаше ли мухи?

— Мухи ли?

— Да, мухи. Дрозофили, ако предпочиташ!

— Ти и у Салта попита същото. Какво толкова те интересуват мухите?

— Мухите са много важно нещо! Носят чудесна информация за детектива. Един от моите преподаватели твърдеше, че можел да приключи всяко следствие само с огледа на мухите.

Инспекторът направи скептична гримаса. Пак един от онези учебникарски номера, които се преподават в новите полицейски школи. Каюзак се осланяше единствено на добрите стари методи, ала все пак склони да отговори.

— Да, спомних си за Салта и огледах. Този път прозорците бяха останали затворени и ако е имало мухи, те още са си тук. Но ти какво толкова си се хванал за тези мухи?

— Мухите са нещо основно. Ако има такива, значи минават отнякъде. А ако няма, това означава, че апартаментът е херметически затворен.

След като дълго се озърта наоколо, комисарят най-сетне откри една муха в ъгъла на белия таван.

— Погледни, Емил! Виждаш ли горе?

Сякаш усетила, че я наблюдават, мухата литна.

— Показва ни откъде е минала. Гледай. Сигурно е влязла през онзи тесен процеп над прозореца.

След като се повъртя известно време, накрая мухата кацна върху облегалката на креслото.

— Като я гледам оттук, със сигурност мога да ти кажа, че това е зелена муха. Значи е от втория ешелон.

Какво ли пък значеше това? Мелиес обясни:

— Когато умре човек, мухите се устремяват към него. Само че не какви да е мухи и не кога да е. Хореографията винаги е една и съща. Отначало се появяват сините мухи (calyphora), мухите от първия ешелон. Те пристигат до пет минути след смъртта. Предпочитат топла кръв. Ако теренът им се стори подходящ, снасят яйцата си в плътта, след което си заминават, тъй като трупът започва силно да мирише. На тяхно място незабавно идва вторият ешелон на зелените мухи (muscina). Те предпочитат месото да е леко вмирисано. Похапват, снасят и отстъпват място на сивите мухи (sarcophaga) от третия ешелон, които обичат още по-разложено месо. Най-накрая пристигат любителките на камамбера (piophila) и на сланината (ophira). Пет отряда мухи се редуват над нашите тленни останки. Всяка взема своя пай, без да докосва този на останалите.

— Човекът е нищожно нещо — въздъхна инспекторът с известно отвращение.

— Зависи от гледната точка. Един-единствен труп е достатъчен за угощението на неколкостотин мухи.

— Чудесно. Но какво общо има това с нашето следствие?

Жак Мелиес извади лупа и разгледа ушите на Каролин Ногар.

— В раковината има кръв и яйца на зелени мухи. Много интересно. По принцип би трябвало да открием и ларви от сини мухи. Значи първият ешелон не е минавал. Това само по себе си е твърде интересна информация!

Инспекторът започваше да си дава сметка за безценните сведения, които носи наблюдението на мухите.

— А защо не са идвали?

— Защото нещо или някой, вероятно убиецът, е останал край трупа през петте минути, последвали настъпването на смъртта. Сините мухи не са посмели да се приближат. След това тялото е започнало да се разлага и вече не ги е интересувало. Тогава е дошъл ред на зелените. Тях нищо не ги е изплашило. Значи убиецът е останал пет минути и след това си е отишъл.

Емил Каюзак бе впечатлен от тази логика. Самият Мелиес обаче не изглеждаше доволен. Питаше се какво е могло да попречи на сините мухи да се приближат.

— Ще рече човек, че си имаме работа с Невидимия…

Той млъкна. Двамата с Мелиес бяха чули някакъв шум откъм банята.

Втурнаха се натам. Дръпнаха завесите на душа. Нищо.

— Сякаш наистина е Невидимия. Имам чувството, че е в стаята.

Каюзак потръпна.

Мелиес замислено въртеше дъвката из устата си.

— Във всеки случай може да влиза и да излиза, без да отваря вратите или прозорците. Нашият човек не само е невидим, но може и да минава през стените! (Той се обърна към покритата с прозрачен лак жертва със сгърчено от ужас лице.)… Освен това е и страшилище. Какво е работела Каролин Ногар? Отбелязано ли е в досието?

Каюзак отгърна няколко листа в папката с името на мъртвата.

— Не е имала сърдечен приятел. Не е имала неприятности. Не е имала врагове, които биха посегнали на живота й. По професия е била химичка.

— И тя ли? — зачуди се Мелиес. — Къде е работила?

— В КОХ.

Двамата мъже се спогледаха изумени. КОХ — Компания по обща химия, предприятието, където бе работил и Себастиен Салта!

Най-сетне бяха открили нещо общо, което не би могло да бъде плод на случайност. Най-сетне следа.