Бернар Вербер
Денят на мравките (31)

31. Втори удар

За Каролин Ногар всяка вечеря в семеен кръг бе мъчение. И сега тя бързаше да стане от масата, за да се заеме отново със своите „дела“. Край нея всички жестикулираха, бъбреха, подаваха си чинии, дъвчеха, спореха по проблеми, които изобщо не я интересуваха.

— Каква жега! — каза майката.

— По телевизията съобщиха, че горещините тепърва започват. Изглежда, причината е в замърсяването от края на двадесети век — допълни бащата.

— Дядо е виновен. По негово време, през деветдесетте години, замърсяването е било безогледно. Цялото им поколение трябва да бъде изправено пред съда — обади се по-малката й сестра.

На масата бяха само четирима, но другите трима до нея биха достатъчни, за да изнервят Каролин Ногар.

— След малко отиваме на кино. Защо не дойдеш с нас, Каро? — предложи майката.

— Не, благодаря, мамо! Имам работа вкъщи.

— В осем вечерта?

— Да. Много важна работа.

— Както искаш. Щом предпочиташ да стоиш сама и да се трудиш по никое време, вместо да се поразсееш с нас, това си е твое право…

Вече започваше да губи търпение, когато най-после хлопна вратата зад гърба им. Бързо изтича при куфара, измъкна стъкленото кълбо, пълно с гранули, изсипа съдържанието му в метален леген и започна да го загрява с бунзенова горелка.

Вследствие на това се получи кафяво пюре. Отначало от него лъхна горещ въздух, последван от сив дим, сетне от пушлив пламък, който постепенно стана светъл и чист.

Несъмнено способът беше донякъде архаичен, но засега друг нямаше. Тя тъкмо разглеждаше със задоволство резултата от своите усилия, когато се позвъни на вратата.

Отвори на брадат и много риж мъж. Космите на главата му бяха почти червени. Максимилиен Макхариъс заповяда на двете хрътки, които държеше на сребърни поводи, да легнат и без да поздрави, запита:

— Готово ли е?

— Да. Довърших последните две операции вкъщи, но основната подготовка бе направена в лабораторията.

— Чудесно. Срещна ли някакви трудности?

— Никакви.

— Знае ли някой?

— Никой.

Тя наля горещата субстанция, придобила цвета на охра, в бутилка от дебело стъкло и му я подаде.

— Аз ще се заема с всичко. Сега можете да си отдъхнете — каза мъжът.

— Довиждане.

След като кимна съучастнически с глава, той влезе в асансьора заедно с двете си хрътки.

Когато отново остана сама, Каролин Ногар почувства как от плещите й се смъква огромен товар. „Сега вече нищо нямаше да може да ги спре — помисли си тя. — Щяха да успеят там, където мнозина други се бяха провалили.“

Отвори си една студена бира и бавно отпи. След това свали работната манта и облече розов пеньоар. На единия ръкав забеляза дупчица със съвършено квадратна форма. Лесно щеше да я закърпи. Извади игла и конец и седна пред телевизора.

Беше обичайният час на предаването „Капан за размисъл“. Каролин Ногар включи копчето.

Госпожа Рамирес все още бе там с типичния си вид на средна французойка и с неподправена стеснителност каканижеше отговорите или обясняваше по какъв логически път е стигнала до тях.

Водещият излезе с вечния си номер:

— Как така не можахте да откриете? Погледнете таблицата и кажете на телезрителите какво ви напомня тази поредица от цифри.

— Ами как да ви кажа, задачата наистина е странна. Става дума за триъгълна прогресия, която започва от просто единство, за да премине постепенно към нещо много по-сложно.

— Браво, госпожо Рамирес! Продължавайте в този дух и ще откриете.

— Първата цифра е единица. Напомня… твърде много напомня…

— Телезрителите ви слушат, госпожо Рамирес! А публиката е готова да ви насърчи.

Силни ръкопляскания.

— Хайде, госпожо Рамирес! Твърде много напомня какво?

— Свещен текст. Единицата се дели и се получават две цифри, които на свой ред дават четири цифри. Нещо като…

— Нещо като какво?

— Като прелюдията към раждане. Отначало яйцето се дели на две, после на четири, после постепенно се усложнява. Тази таблица интуитивно ми напомня раждане, напомня ми същество, което се появява, а сетне се разгръща. Доста е метафизично.

— Точно така, госпожо Рамирес, точно така. Каква чудесна загадка ви се падна! Достойна за вашата прозорливост и за овациите на публиката.

Аплодисменти.

Водещият продължи да поддържа напрежението:

— И според какъв закон се движи тази прогресия? Какъв е механизмът на това раждане, госпожо Рамирес?

Лицето на състезателката изрази огорчение.

— Не се сещам… Хм, искам да използвам полагащия ми се жокер.

Из залата плъзна разочарован шепот. За пръв път госпожа Рамирес закъсваше.

— Сигурна ли сте, че искате да проиграете един от вашите жокери?

— Какво друго бих могла да направя!

— Много жалко, госпожо Рамирес! След такова безпогрешно представяне дотук…

— Тази загадка е доста специална. Струва си човек да си поблъска главата над нея. И така, искам жокер, за да ми помогнете.

— Много добре. Бяхме ви дали едно изречение: „Колкото си по-умен… толкова по-малък шанс имаш да отговориш вярно.“ Второто ще бъде: „Трябва да забравиш всичко научено.“

Кисело изражение на състезателката.

— И какво ще рече това?

— А, вие сама трябва да отгатнете, госпожо Рамирес. Ще ви помогна още малко, като ви кажа, че както при психоанализата трябва да преобърнете с главата надолу вашия ум. Опростете нещата. Оставете празно място там, където би трябвало да се намират механизмите на логиката и предпоставените съждения.

— Трудна работа. Искате да елиминирам размисъла чрез размисъл!

— Аха! Именно затова нашето предаване се нарича „Капан за…

— … размисъл“! — подхвана залата в хор.

Публиката изръкопляска сама на себе си.

Госпожа Рамирес въздъхна и свъси вежди. Водещият прояви отзивчивост.

— Срещу вашия жокер имате право също така и на допълнителен ред върху таблицата.

Той взе флумастера и написа:

1

11

21

1211

111221

312211

После добави:

13112221

В едър план смутеното лице на госпожа Рамирес. Тя премигна. Започна да мърмори на себе си „едно“, „две“, „три“, все едно че се отнасяше за сладкиш със сливи за четирима. Особено внимание заслужава съотношението на тройките. От друга страна, не бива да се пренебрегват единиците.

— Е, госпожо Рамирес, по-ясно ли е сега?

Вглъбената госпожа Рамирес не отговори, а само смънка нещо, което трябваше да означава: „Този път смятам, че ще отгатна.“

Водещият уважи нейния размисъл.

— Надявам се, че и вие, драги телевизионни зрители, също грижливо сте записали новия ред. И така, до нова среща утре вечер!

Ръкопляскания. Финални надписи. Барабани, фанфари и викове.

Каролин Ногар изгаси телевизора. Стори й се, че долавя лек шум. Привърши с шиенето. Стана чудесно — не личеше нищо от отвратителната дупчица. Тя сложи макарата и ножиците на мястото им. Отново се чу шум като от смачкана хартия.

Идеше от банята. Едва ли беше мишка. Тя не би могла да издаде подобен звук, бягайки по плочките. Значи крадец? Или пък няколко крадци? Какво ли търсеха в банята?

За всеки случай тя извади от скрина малкия шестмилиметров револвер, който баща й бе скътал за подобни случаи. С намерение да изненада натрапника или натрапниците, отново включи телевизора, усили звука и крадешком се запъти към банята.

От екрана банда рападжии крещяха бунтарски слова:

„Къщите ви и дюкяните, всичко, всичко ще горим, всичко, всичко…“

Каролин Ногар се долепи до вратата, стиснала с все сили револвера с двете си ръце, както бе видяла да правят в американските сериали. После с един замах я отвори.

Нямаше никого и въпреки това шумът зад завесата на душа ставаше все по-силен. Тя посегна и дръпна рязко завесата.

Отначало пристъпи напред, за да разбере какво става. После изпищя ужасено и без всякакъв смисъл изстреля всичките патрони. Отстъпи задъхана и затръшна вратата с крак. Слава богу, ключът беше откъм нейната страна. Превъртя го два пъти и зачака, усещайки как истерията постепенно я завладява.

„То“ нямаше да може да се промъкне през вратата!

Само че „то“ се промъкваше. И дори я преследваше.

Каролин Ногар простена и хукна, като хващаше разни дребни предмети и ги хвърляше зад себе си. Заудря с крака, с юмруци. Ала какво можеше да направи срещу подобен противник?