Бернар Вербер
Денят на мравките (28)

28. Летиция почти се появява

Стаята беше шумна, запушена, задръстена с бюра, столове и кафеварки.

Тракаха пишещи машини. Свити по пейките, жалки подобия на хора ругаеха, увиснали по решетките на килиите типове крещяха, че нямало да оставят тази работа така, че искали да се обадят на своя адвокат.

На стената висеше табло с престъпни муцуни, а под всяка от тях бе отбелязана наградата за залавянето. Сумите варираха от хиляда до две хиляди франка. Цифрите бяха скромни, като се има предвид, че човек крие в тялото си органични продукти (бъбреци, сърце, хормони, кръвоносни съдове, различни течности), чиято обща търговска стойност е близо седемдесет и пет хиляди франка.

Когато влезе в участъка, Летиция Уелс привлече множество погледи. Появата й неизменно предизвикваше този ефект.

— Кабинетът на комисар Мелиес, ако обичате?

Някакъв млад униформен полицай поиска да види призовката и каза:

— В дъното на коридора преди тоалетната.

— Благодаря.

В момента, когато девойката прекрачи прага на кабинета, комисарят усети някакво убождане в сърцето.

— Търся комисаря Мелиес — каза тя.

— Аз съм.

С жест я покани да седне.

Още не можеше да се опомни. Никога през живота си не бе виждал толкова красиво момиче. Нито едно от скорошните или от отдавнашните му завоевания не можеше да се сравни с нея.

Това, което поразяваше най-напред, бяха теменужените й очи. Сетне идеше лицето на мадона, стройното тяло и ароматът, който то излъчваше. Един специалист би открил бергамот, индийски троскот, мандарина, галоксид, сандал и леко ухание на мускус от пиренейска коза. Ала Жак Мелиес можеше единствено да го вдъхва с наслада.

Той бе омаян от нейния глас и отначало не вникна в думите. Какво бе казала? Направи усилие да се съвземе. Такова количество зрителна, обонятелна и слухова информация пренатоварваше мозъка му!

— Благодаря ви, че дойдохте — измърмори накрая той.

— Аз съм ви признателна, че приехте да дадете това интервю. Обикновено сте голям скъперник по отношение на времето.

— Не, не, дължа ви толкова много. Вие ми отворихте очите за този случай. Съвсем справедливо бе да ви приема.

— Чудесно. Много сте любезен. Мога ли да записвам разговора ни?

— Както желаете.

Той заговори. Произнасяше някакви нищо незначещи думи, без да снема хипнотизиран поглед от бялото лице на девойката, от гарвановочерните коси, вчесани а ла Луиз Брукс на бретон, от издължените теменужени очи над високите скули. Сочните й устни бяха леко оцветени в розово. Пурпурночервеният й костюм сигурно бе дело на скъп модист. Накитите, държанието й, всичко у нея показваше класа.

— Мога ли да запаля?

Той кимна, подаде й пепелник, а тя измъкна тънко цигаре. Запали и пусна упоителен облак син дим. После извади от чантата си бележник и започна с въпросите:

— Чух, че в края на краищата сте поискали аутопсия. Истина ли е това?

Той кимна.

— Какво излезе от нея?

— Страх плюс отрова. По някакъв начин и двамата сме били прави. Аз самият смятам, че аутопсиите не дават ключ за всичко. Не са в състояние да ни разкрият всички неизвестни.

— Анализът на кръвта показа ли следи от отрова?

— Не. Но това не означава нищо. Съществуват отрови, които не оставят следа.

— Открихте ли някакви улики на местопрестъплението?

— Никакви.

— Следи от взлом?

— Няма и помен.

— Някакви предположения за мотивите?

— Както вече заявих в изявлението за пресата, Себастиен Салта е губел големи суми на хазарт.

— Какво е вашето лично виждане по случая?

Мелиес въздъхна.

— Вече нямам такова… Но бих ли могъл на свой ред да ви задам въпрос? Изглежда, сте провели самостоятелно разследване с помощта на психиатри?

В теменужените й очи се мярна изненада.

— Браво! Добре сте осведомен.

— Такава ми е работата. Открихте ли какво е могло да изплаши до такава степен трима мъже, че да ги убие на място?

Тя се поколеба.

— Аз съм журналистка. Работата ми се състои в това да събирам информация от полицията, а не да давам такава.

— Добре, предлагам ви просто да обменим някои мисли, но вие, разбира се, не сте длъжна да го правите.

Тя отпусна стройните си крака, стегнати в копринени чорапи.

— А вие от какво се страхувате, господин комисар? (Погледна го изотдолу, докато се навеждаше да изтръска цигарата си в пепелника.) Не, не отговаряйте. Твърде лично е. Въпросът ми е почти неприличен. Страхът е толкова сложно чувство. Първата емоция на пещерния човек. Нещо толкова старо и толкова мощно. Така се вкоренява в нашето въображение, че не сме в състояние да го контролираме.

Всмукна дълбоко от цигарата няколко пъти, преди да я изгаси. Сетне вдигна глава и се усмихна.

— Господин комисар, смятам, че тази загадка напълно заслужава нашето внимание. Написах статията, защото се боях да не я пропуснете. (Спря магнетофона.) Господин комисар, всичко, което казахте дотук, вече ми е известно. Но аз имам да ви казвам нещо. (Вече ставаше да си ходи.) Случаят Салта е много по-интересен, отколкото си мислите. В най-скоро време отново ще се заговори за него.

Той трепна.

— Откъде знаете?

— Малкият ми пръст… — промълви тя и очарователните й устни се разтегнаха в загадъчна усмивка, а теменужените й очи се присвиха.

После се измъкна от кабинета пъргава като котка.