Бернар Вербер
Денят на мравките (215)

215. Възраждане

Решиха да излязат. Държаха се много достойно. Не бяха нито умиращи, нито болни. Просто бяха отслабнали. Твърде отслабнали.

— Можеха поне да ни благодарят — промърмори тихо Каюзак.

Колегата му Ален Билсем го чу.

— Миналата година ние все още щяхме да ви целуваме краката — каза той. — Сега вече е твърде рано или твърде късно.

— Но ние все пак ви спасихме!

— Спасихте ни от какво?

Каюзак избухна.

— В живота си не съм виждал подобна неблагодарност! Да ти се отще да се притечеш на помощ на ближния си…

Той се изплю на пода на подземния храм.

Един по един седемнадесетте пленници се изкачиха по въжената стълба. Слънцето ги заслепяваше. Поискаха превръзки, за да прикрият очите си. Седнаха направо на земята.

— Разказвайте! — възкликна Летиция. — Говори, Жонатан! Аз съм братовчедка ти Летиция Уелс, дъщерята на Едмон. Кажи ми как можахте да издържите толкова дълго долу.

Жонатан Уелс пое ролята на говорител на цялата общност.

— Просто взехме решение да живеем, и то да живеем заедно, нищо повече. Предпочитаме да не говорим, прости ни.

Старата Огюста Уелс се покачи на един камък и оттам отправи знаци за несъгласие към полицаите.

— Никаква вода, никаква храна. Само ни дайте одеяла, защото вън ни е студено — добави тя, като се изкиска. — Не ни е останала никаква мазнина, за да ни пази.

Летиция Уелс, Жак Мелиес и Жюлиет Рамирес се бяха подготвили да оказват помощ на агонизиращи. Затова сега не знаеха как да се държат с тези невъзмутими скелети, които гледаха на тях отвисоко.

Настаниха ги по колите, откараха ги в болница за пълен преглед и научиха, че състоянието им далеч не е толкова лошо, колкото се бяха опасявали. У всички, разбира се, бе установена неизбежна липса на витамини и белтъчини, но те не страдаха от никакви наранявания, вътрешни или външни, нито от израждане на клетките.

Като някакво телепатично послание една мисъл мина през главата на Жюлиет Рамирес:

И те ще излязат от недрата на земята-кърмилница също като новородени, представители на едно ново човечество.

Няколко часа по-късно Летиция Уелс разговаря с психотерапевта, който бе прегледал спасените.

— Не зная какво става — каза й той. — Те почти не говорят. Усмихват ми се, като че ме смятат за глупак, а трябва да признаем, че това винаги дразни. Ала най-удивителното е едно необичайно явление, което доста ме смути. Когато докоснете някой от тях, всички останали чувстват допира, все едно принадлежат към един организъм. И това не е всичко!

— Какво още?

— Те пеят.

— Пеят ли? — стресна се Летиция Уелс. — Вероятно ви се е причуло. Може би все още не могат да свикнат с човешкия говор или пък…

— Не, те пеят. Сиреч издават различни звуци, докато накрая всички се установят на една нота и дълго време я поддържат. Тази единствена нота кара болницата да трепери и по всяка вероятност укрепва силите им.

— Те са се побъркали! — възкликна комисарят.

— Тази нота може би е звук за сбор както при григорианските песнопения — предположи Летиция. — Баща ми се интересуваше много от тях.

— Звук за сбор на човеците, както миризмата е сигнал за сбор на един мравуняк — допълни Жюлиет Рамирес.

Комисарят Жак Мелиес внезапно се угрижи.

— Само не казвайте на никого за това и поставете цялата дружина под карантина до второ нареждане.