Бернар Вербер
Денят на мравките (211)

211. Дупката

След три дни възстановяване 103-ти се съвзе напълно от контузиите. Хранеше се почти нормално (поемаше дори парченца месо от скакалец и житна каша). Движеше нормално и двете си антени. Ближеше непрестанно раните си, за да свали лепилото и да ги дезинфекцира със слюнка.

Артюр Рамирес постави своя пациент в картонена кутийка, тапицирана с хигроскопичен памук, за да избегне всякакви сътресения. Всеки ден той отбелязваше подобряването на състоянието. Счупеният крак не действаше както трябва, но 103-ти компенсираше това, като се поклащаше.

— Има нужда от упражнения, за да заздрави мускулатурата на петте си крака — отбеляза Жак Мелиес.

Той имаше право. Артюр постави 103-ти върху миниатюрна бягаща пътека и всички поред я въртяха и помагаха на болния да възстанови мускулите на бедрата си.

Сега войникът бе възвърнал достатъчно силите си, за да продължи разговора.

И така, десет дни след произшествието решиха, че е време да се организира експедиция за спасяването на Жонатан Уелс и неговите другари.

Жак Мелиес взе със себе си Емил Каюзак и трима от подчинените му полицаи. Летиция Уелс и Жюлиет Рамирес също взеха участие. Твърде отслабнал от болестта и тревогите през последните дни, Артюр предпочете да изчака завръщането им, удобно настанен в едно кресло.

Бяха въоръжени с лопати и кирки. 103-ти потегли с тях, за да ги води. Напред към гората Фонтенбло!

Пръстите на Летиция поставиха мравката върху тревата. За да бъде сигурна, че няма да я изгуби, тя бе вързала около коремното съчленение на разузнавача тънко найлоново влакно. Нещо като повод.

103-ти души околните миризми и посочва с върха на антената си накъде трябва да се върви.

Бел-о-кан е в тази посока.

За да напредват по-бързо, Пръстите го вдигнаха и го отнесоха по-нататък. Достатъчно бе да раздвижи осезателните си пипала и те разбираха, че има нужда от нови ориентири. Тогава го спускаха на земята и той отново показваше пътя.

След един час ход преджапаха през един поток, после навлязоха в обрасъл с храсталаци участък. Наложи се да се придвижват по-бавно, за да дадат възможност на 103-ти да открива обонятелните следи.

След още три часа забелязаха далеч пред себе си могила от клонки.

Мравката даде знак, че са пристигнали.

— Значи това е Бел-о-кан? — удиви се Мелиес, който при други обстоятелства изобщо нямаше да забележи малкото възвишение.

Ускориха крачка.

— Ами сега, шефе? — попита един от полицаите.

— Сега ще копаем.

— Но без да повреждаме града. Най-важното е да не повредим града — каза натъртено Летиция, като вдигна заплашително Пръст. — Не забравяйте, че обещахме на 103-ти да не причиняваме щети на неговото селище.

Инспектор Каюзак се замисли как да реши проблема.

— Добре. В такъв случай е достатъчно да копаем малко по-встрани. Ако подземието наистина е толкова голямо, така или иначе, ще попаднем на него, а ако не, ще продължим косо надолу, за да заобиколим гнездото.

— Съгласна! — отвърна Летиция.

Започнаха да копаят като флибустиери, които търсят заровено съкровище на някой остров. Не след дълго полицаите бяха целите в пръст и кал, ала върховете на лопатите така и не опряха в скала.

Комисарят ги насърчи да продължават.

Десет метра, дванадесет метра — и все нищо. Мравки, несъмнено войници от Бел-о-кан, пристигнаха да разберат какво става и да открият причинителя на страхотните трусове в околностите на Града, които заплашваха да срутят страничните коридори.

За да ги успокои, Емил Каюзак ги нагости с мед.

На полицаите започваше да им дотяга да размахват лопатите. Струваше им се, че копаят собствените си гробове, ала шефът изглеждаше решен да отиде докрай, така че нямаха избор.

Все повече и повече белоканци идваха да ги наблюдават.

Това са Пръсти — предаде една работничка, която бе отказала да вкуси меда от страх да не е отровен.

Пръстите са дошли да си отмъстят за кръстоносния поход!

Жюлиет Рамирес разбра какво тревожи малките създания.

— Бързо! Да ги хванем, преди да са вдигнали тревога.

Подпомогната от Летиция и Мелиес, тя ги хвърли заедно с шепи трева и пръст в кутии-затвори, върху които разпръсна феромона: Успокойте се, всичко е наред.

Изглежда, маневрата беше успешна. В кутиите не се забелязваше никакво суетене.

— Все пак трябва да побързаме, защото в противен случай не след дълго срещу нас ще се изправят всички армии на Федерацията — каза победителката в „Капан за размисъл“. — Тогава всички пулверизатори на света няма да ни стигнат, за да ги удържим.

— Престанете да се тревожите — обади се един от полицаите. — Успяхме. Кънти на кухо. По всичко личи, че се намираме над пещерата. — Той повика: — Хей! Има ли някой долу?

Никакъв отговор. Светнаха с фенерче.

— Прилича на църква — установи Каюзак. — Не виждам никого.

Един полицай грабна въже, върза края му за едно дърво и с фенерче в ръка се спусна долу. Каюзак го последва. Той преброди една след друга всичките стаи, след което се провикна към останалите горе:

— Готово. Открих ги. Изглеждат живи и здрави, но спят.

— След шума, който вдигнахме, това просто не е възможно. Щом не сме успели да ги събудим, значи са мъртви.

Жак Мелиес слезе да се увери лично. Той освети залата и откри с удивление чешма, електронна техника, бръмчащи електрически машини. Отиде до спалнята с намерението да разтърси един от спящите мъже, но ръката, която улови, бе толкова мършава, че се отдръпна, сякаш бе докоснал скелет.

— Мъртви са — повтори той.

— Не…

Мелиес подскочи.

— Кой говори?

— Аз — промълви едва чуто някакъв глас.

Той се обърна. Зад него стоеше прав, облегнат на стената, някакъв безплътен силует.

— Не, не сме мъртви — произнесе Жонатан Уелс, като се подпря на ръката му. — Вече се бяхме отказали да ви чакаме, господа.

Огледаха се един друг. Жонатан Уелс не трепваше.

— Не ни ли чухте да копаем? — запита Жак Мелиес.

— Чухме ви, но предпочетохме да спим до последния момент — обади се професор Даниел Розенфелд.

Всички се изправиха. Бяха крайно изтощени и спокойни.

Полицаите изглеждаха стъписани. Тези хора вече не приличаха на човеци.

— Сигурно сте ужасно гладни!

— Не, не ни давайте веднага храна. Това би могло да ни убие. Малко по малко привикнахме да живеем по този начин, като се задоволявахме със съвсем малко.

Емил Каюзак не можеше да повярва на сетивата си. — И това ако не е чудо!

Обитателите на подземието се облякоха с отмерени движения и пристъпиха напред. Дръпнаха се, когато зърнаха дневната светлина. Беше прекалено ярка за тях.

Жонатан Уелс събра неколцина от своите другари по подземен живот. Те сключиха кръг и Жазон Бражел произнесе въпроса, който всички вече си задаваха:

— Тръгваме или оставаме?