Бернар Вербер
Денят на мравките (207)

207. 103-ти на оня свят

Те смаяно гледаха смазаното тяло на 103-ти.

— Мъртва ли е?…

Животинката не помръдваше. Ни най-малкото движение.

— Мъртва е!

Жюлиет Рамирес удари с юмрук по стената.

— Всичко е изгубено. Мъжът ми няма да бъде спасен. Всичките ни усилия са били напразни.

— Прекалено глупаво е! Да се провалим тъй близо до целта! Почти бяхме успели.

— Клетият 103-ти… Какъв необикновен живот и ето че една нищо и никаква обувка с висок ток…

— Аз съм виновна, аз съм виновна — повтаряше Летиция.

Жак Мелиес бе по-прагматично настроен.

— Какво да правим с трупа? Все пак няма да го изхвърлим!

— Трябва да издигнем малка гробница…

— 103-ти не беше каква да е мравка. Това бе един Одисей или един Марко Поло от долното време-пространство. Ключова фигура за цялата им цивилизация. Заслужава нещо повече от гроб.

— Ти какво предлагаш, паметник ли?

— Да.

— Само че засега никой освен нас не знае за делата на тази мравка. Никой не знае, че тя стана мост между нашите две цивилизации.

— Това трябва да се разгласи, трябва да се вдигне на крак целият свят — подкрепи го Летиция Уелс. — Тази история придоби изключителна важност. Тя трябва да ни даде възможност да продължим напред.

— Никога няма да открием толкова даровит „посланик“ като 103-ти. Тази мравка бе надарена с любознателност и с открит ум, които са необходими условия при подобен контакт. Разбрах това, докато разговарях с другите мравки. Тя бе уникален случай.

— Измежду милиард мравки все трябва рано или късно да попаднем на друга със същите дарби.

Ала всички знаеха, че това няма да стане. Те започваха да приемат 103-ти, както и той ги бе приел. Най-естествено. На основата на осъзнатата взаимна изгода. Мравките се нуждаят от хората, за да печелят време. Хората се нуждаят от мравките, за да печелят време.

Колко жалко! Колко жалко, че се провалиха толкова близо до целта!

Дори Жак Мелиес не остана безразличен и започна да раздава ритници на пейките.

— Колко глупаво!

Летиция Уелс продължаваше да се самообвинява.

— Не я видях. Толкова е малка. Просто не я видях!

Те съзерцаваха неподвижното телце. То се бе превърнало в неодушевен предмет. При вида на тази жалка осакатена черупка никой не би могъл да каже, че това е 103-ти, водачът на първия кръстоносен поход против Пръстите.

Тримата застанаха неподвижно пред покойника.

Внезапно Летиция Уелс разтвори широко очи и подскочи.

— Помръдна!

Те се втренчиха в неподвижното насекомо.

— Вземаш желанията си за действителност.

— Не, изобщо не ми се е сторило. Казвам ви, че я видях да помръдва с антена. Съвсем леко, но много отчетливо.

Спогледаха се, а после дълго наблюдаваха насекомото. В него не се забелязваше нито искрица живот. Беше сгърчено в болезнен спазъм. Антените му бяха вирнати, шестте крака събрани като за дълго пътуване.

— Аз… Сигурна съм, че помръдна единия си крак!

Жак Мелиес улови Летиция за рамото. Той разбираше, че вълнението я кара да вижда това, което й се иска.

— Съжалявам. Сигурно са били послесмъртни рефлекси.

Жюлиет Рамирес не искаше да остави Летиция да тъне в догадки. Тя вдигна малкото изтерзано телце и го приближи до ухото си. Дори го постави в гънката на ушната си мида.

— Да не мислиш, че ще чуеш биенето на сърцето й?

— Кой знае? Имам остър слух и бих могла да доловя и най-малкото движение.

Летиция Уелс пое тялото на мравката герой и го остави върху пейката. Застана на колене и доближи внимателно едно огледалце до челюстите й.

— Да не се надяваш да уловиш дъха й?

— Нали мравките също дишат?

— Дишането им е прекалено леко, за да можем да доловим какъвто и да било признак.

Тримата продължаваха да не снемат погледи от смачканото животинче и в тях се надигаше глуха ярост.

— Наистина е умряла. Окончателно и безвъзвратно!

— Единствен 103-ти залагаше на нашия междувидов съюз. Макар и не веднага, бе стигнал до мисълта за едно взаимно проникване на нашите две цивилизации. Бе направил пробив в преградата, която ни разделя, и бе открил някои общи черти. Никоя друга мравка не би могла да предприеме нещо подобно. Тази тук бе започнала донякъде да се… очовечава. Харесваше нашия хумор и изкуството ни. Всички тези напълно безполезни неща, както тя се изразяваше, но… толкова възхитителни.

— Ще възпитаме някоя друга.

Жак Мелиес прегърна Летиция Уелс и се зае да я утешава.

— Ще си вземем друга и ще я научим какво са хлорът и изкуството на… Пръстите.

— Няма друга такава мравка. Аз съм виновна… аз съм виновна — повтаряше Летиция.

Очите им бяха все така вперени в тялото на 103-ти. Настъпи продължително мълчание.

— Ще й устроим достойно погребение — каза Жюлиет Рамирес.

— Ще я погребем в гробището „Монпарнас“ редом с великите мислители на нашия век. Гробчето ще бъде много малко, но на него ще пише: „Тя бе първа от първите.“ И само ние ще знаем значението на тези думи.

— Няма да поставяме кръст.

— Нито пък цветя и венци.

— Само едно клонче, което да стърчи от цимента. Защото тя винаги посрещаше изправена събитията, дори когато се страхуваше.

— А тя през цялото време се страхуваше.

— Всяка година ще се събираме на гроба.

— Лично аз не обичам да си припомням провалите.

Жюлиет Рамирес прошепна:

— Колко жалко!

С върха на нокътя си тя докосна антените на 103-ти.

— Хайде! Събуждай се вече! Успя да ни измамиш, че си умрял, а сега ни покажи, че си се шегувал. Пошегувал си се като нас, човеците. Ето, видя ли как измисли и мравешкия хумор!

Тя занесе тялото под халогенната лампа.

— Може би с помощта на малко топлина…

Взираха се в трупа на 103-ти. Мелиес не се сдържа и измърмори кратка молитва: „Господи, направи така, че…“

Ала нищо не се случи.

Летиция Уелс посегна да избърше една сълза, която се търкулна по бузата покрай носа й, спря се за момент в трапчинката на брадичката, а сетне падна до мравката.

Една солена пръска улучи антената на 103-ти.

И тогава се случи нещо. Очите се разтвориха широко, телата се наведоха.

— Тя помръдна!

Този път всички видяха трепването на антената.

— Помръдна, още е жива!

Антената отново трепна.

Летиция улови втора сълза от клепката на окото си и накваси антената.

И отново забелязаха същото потрепване.

— Жива е. Жива е. 103-ти е жив!

Жюлиет Рамирес недоверчиво потърка устни с върха на Пръста си.

— Още нищо не се знае.

— Ранена е много тежко, но може да бъде спасена.

— Трябва ни ветеринарен лекар.

— Няма ветеринари, които да разбират от мравки! — отбеляза Жак Мелиес.

— Тогава кой би могъл да се погрижи за 103-ти? Ако не му помогнем, той ще умре!

— Какво да правим? Какво да правим?

— Да го отнесем час по-скоро оттук.

Възбудата им беше невероятна. Толкова силно бяха искали мравката да помръдне, а сега, когато тя мърдаше, не знаеха какво да предприемат, за да й помогнат. На Летиция Уелс й се щеше да я погали, да я успокои, да й се извини. Ала в същото време се чувстваше толкова непохватна и несръчна за време-пространството на мравките, че с действията си само щеше да утежни положението. В този момент желаеше да бъде мравка, за да може да я оближе, да й даде една обилна трофалаксия…

Тя възкликна:

— Само друга мравка би могла да я спаси. Трябва да я отнесем при себеподобните.

— В никакъв случай. Тя е покрита с паразитни миризми. Мравка от собственото й гнездо не би могла да я разпознае. Непременно ще я убие. Само ние сме в състояние да предприемем нещо.

— Необходими са микроскопични скалпели, щипци…

— Ако е само това, нека побързаме! — извика Жюлиет Рамирес. — Да тичаме право вкъщи, може би не всичко е изгубено. Имате ли друга кибритена кутийка?

Отново с изключителна предпазливост Летиция Уелс положи 103-ти върху парче от носна кърпа, поставено на дъното, като се стараеше да мисли, че то не е погребален саван, а болничен чаршаф и че кутийката не е ковчег, а линейка.

 

 

103-ти праща слаби сигнали с върховете на антените, сякаш си дава сметка, че губи сили, и иска да излъчи последно сбогом.

 

 

Излязоха на повърхността и се завтекоха, като в същото време се стараеха да не тръскат прекалено силно кутийката с ранената мравка.

Щом се озова на улицата, от яд Летиция захвърли обувките си в канавката.

Повикаха такси и помолиха шофьора да кара колкото се може по-бързо, но така, че да не тръска силно.

Човекът позна пътниците. Бяха същите, които последния път поискаха от него да кара с 0,1 км в час. Какъв късмет, да ти се падат все едни и същи досадници. Или изобщо не бързат, или пък бързат като луди!

Въпреки всичко той подкара с пълна скорост към дома на семейство Рамирес.