Бернар Вербер
Денят на мравките (20)

20. Телевизия

Тя дебнеше всеки, който влиза и излиза. Портиерката беше неизменно на своя пост зад открехнатия прозорец.

Комисарят Мелиес се приближи до нея.

— Кажете, госпожо, бих ли могъл да ви задам само един въпрос?

Жената помисли, че се кани да я укорява заради мръсните огледала в асансьора. Въпреки това кимна с глава.

— От какво най-много се боите на този свят?

Странен въпрос. Тя се замисли, притеснена да не каже някоя глупост и загрижена да не разочарова най-прочутия наемател.

— Мисля, че най-много ме е страх от чужденците. Точно така, от чужденците. Плъзнали са навсякъде. Вземат работата на хората. Вечер ги нападат по ъглите. Не са като нас, нали тъй? Знае ли човек какво им се върти в главите?

Мелиес поклати брадичка и благодари. Беше вече на стълбите, когато жената, все тъй замислена, се провикна:

— Лека нощ, господин комисар!

Когато се прибра, той свали обувките си и седна пред телевизора. Телевизията беше най-доброто средство да изключи машината, която всеки път по време на разследване отказваше да спре вечер. Дори когато спи и сънува, човек пак работи. Докато телевизията направо изпразва ума. Невроните излизат в отпуск и мозъчните лампички престават да мигат. Блаженство!

Мелиес взе дистанционното.

Хиляда шестстотин седемдесет и пети канал, американски сериал: „Хей, Бил, май закъса. Мислеше се за най-добрия, а ето че и ти си нещастник като останалите…“

Превключи.

Канал осемстотин седемдесет и седми, реклама: „Крак, Крак ще ви отърве веднъж завинаги от всички ваши…“

Отново превключи.

Имаше на разположение хиляда осемстотин двадесет и пет програми, но единствено шестстотин двадесет и втора му харесваше заради най-гледаното предаване „Капан за размисъл“, излъчвано всяка вечер по едно и също време.

Начални надписи. Фанфари. Появява се водещият. Аплодисменти.

Човекът сияе.

— Какво щастие е, че съм отново с всички вас, които сте си вкъщи пред екраните и оставате верни на шестстотин двадесет и втора програма. Добре дошли на сто и четиридесетото предаване „Капан за…

— … размисъл“! — отвръща с рев публиката.

Мари-Шарлот се сгуши в краката му и започна да си проси милувки. Той й сипа малко пастет от тон. Мари-Шарлот обожаваше пастета от тон дори повече от ласките.

— За тези, които гледат за първи път нашето предаване, напомням правилата.

Свиркане в залата, предназначено за новаците.

— Благодаря ви. И така, принципът е много прост. Ние задаваме гатанка. Състезателят или състезателката трябва да намери отговора. Това е то „Капан за…

— … размисъл“! — скандира тълпата.

Все така лъчезарен, водещият продължава:

— За всеки верен отговор получавате хиляда франка и жокер, който дава право на една грешка и позволява при всички случаи да се вземат следващите хиляда франка. От няколко месеца насам госпожа, хммм, Жулиет… Рамирес е нашата шампионка. Да се надяваме, че тъкмо днес няма да пропадне. Представете се отново, госпожо… Рамирес. Каква е вашата професия?

— Пощенска служителка.

— Омъжена ли сте?

— Да, съпругът ми сигурно си е вкъщи и ме гледа.

— В такъв случай добър вечер, господин Рамирес! А имате ли деца?

— Не.

— Какво е вашето хоби?

— Ами… кръстословици… готвене…

Аплодисменти.

— По-силно, още по-силно — нарежда водещият. — Госпожа Рамирес заслужава това.

Аплодисментите стават по-гръмки.

— А сега, госпожо Рамирес, готова ли сте да чуете новата загадка?

— Готова съм.

— В такъв случай отварям плика и ще ви прочета нашата загадка за днес.

Биене на барабани.

— Ето загадката: какъв ще бъде следващият ред по отношение на тази поредица?

Той взема флумастер и записва върху бялата дъска:

1

11

21

1211

111221

312211

В едър план лицето на състезателката, което изразява недоумение:

— Хм… Доста е трудно!

— Имате време, госпожо Рамирес. До утре. Ала за да ви помогна, ето едно изречение-ключ, което ще ви насочи в правилната посока. Внимание, слушайте добре: „Колкото си по-умен… толкова по-малък шанс имаш да отговориш вярно“.

Залата ръкопляска, без да знае защо.

Водещият поздравява:

— Драги телевизионни зрители, вие също се хващайте за химикалките! До нова среща утре вечер!

Жак Мелиес превключи на местните новини. Една силно гримирана дама с безупречна прическа редеше с безизразен глас фразите, преминаващи върху екрана пред нея: „След бляскавия успех на комисаря Жак Мелиес в аферата Салта префектът Дюпейрон е предложил прочутият полицай да бъде награден с Ордена на почетния легион. От осведомени източници научаваме, че Канцеларията се отнася благосклонно към тази кандидатура.“

Отвратен, Жак Мелиес изключи телевизора. Какво да прави по-нататък? Дали да продължава да се прави на звезда и да потули случая, или да се заинати и да се опита да открие истината с цената на своята репутация на безпогрешен детектив?

Дълбоко в себе си знаеше, че всъщност няма избор. Примамката на съвършеното престъпление бе непреодолима. Той взе телефона.

— Ало, моргата ли е? Дайте ми лекаря… (Чу се дразнещ музикален сигнал.)… Ало, докторе, искам да направите една щателна аутопсия на телата на братята Салта… Да, спешно е!

Натисна вилката, след което набра друг номер.

— Ало, Емил? Би ли ми изровил досието на журналистката от „Еко дю диманш“? Аха, Летиция еди-коя си. Добре, след час ще ме намериш в моргата. А, само един въпрос: от какво най-много се страхуваш?… Така ли? Виж ти! Чудна работа. Никога не бих помислил, че такова нещо може да уплаши когото и да било… Добре, хайде, тръгвай към моргата.