Бернар Вербер
Денят на мравките (179)

179. Благоухание

Огюста Уелс бе заела мястото си в общия кръг. Всички издаваха звука ТВ и постепенно се образува духовен мехур, в който те се приютиха един след друг. Там горе, в едно недействително състояние, увиснали на метър над собствените си глави и на петдесет сантиметра от тавана, вече не изпитваха глад, не изпитваха студ, не изпитваха страх. Изпаднали в забрава, те се бяха превърнали в облаче висяща във въздуха мислеща пара.

Ала Огюста Уелс бързешком излезе от мехура и се материализира обратно в своето тяло. Вече не можеше да се съсредоточи. Нещо я тревожеше. Някаква натрапчива мисъл. С ума си и със своето „аз“ остана прикована към земята. Произшествието с Никола не й даваше мира.

Казваше си, че светът на човеците вероятно е твърде внушителен за една мравка. Мравките никога няма да са в състояние да разберат какво е автомобил, какво е кафеварка или перфоратор за билети. Това е непосилно за тяхното въображение. Огюста Уелс помисли, че разстоянието между света на мравките и неразбираемия човешки свят е може би толкова голямо, колкото и разстоянието, което отделя човешкия свят от едно висше (божествено?) измерение.

Може би съществува един Никола в друго, висше измерение на време-пространството. Ние се питаме защо Бог постъпва така, докато в действителност той е просто някакво безсъвестно момче, решило от безделие да се позабавлява!

Кога ли ще го повикат за закуска и ще му кажат, че е време да престане да си играе с човеците?

Огюста Уелс беше объркана и в същото време възбудена от тази мисъл.

Ако мравките са неспособни да си представят перфоратор за билети, то с какви ли машини, с какви ли оригинални понятия боравят боговете от висшето време-пространство?

Това бяха само немотивирани и безполезни разсъждения. Тя се съсредоточи и отново се озова в приятния мехур на духовете от групата.