Бернар Вербер
Денят на мравките (175)

175. Ин и янг

На сутринта Летиция Уелс и Жак Мелиес, без да бързат, се отправиха към апартамента на младата журналистка. За щастие той се намираше съвсем близо. Подобно на семейство Рамирес, подобно на чичо си навремето тя бе избрала жилището си недалеч от покрайнините на гората Фонтенбло. Въпреки това нейният квартал бе много по-приветлив от улица „Феникс“. Тук имаше пешеходни улици със скъпи магазини, много зелени площи и дори игрище за миниголф и, разбира се, пощенски клон.

В дневната те съблякоха влажните дрехи и се тръшнаха в креслата.

— Още ли ти се спи? — попита загрижено Мелиес.

— Не, аз все пак подремнах.

На него само болките в схванатите мускули на тялото напомняха за безсънната нощ, която бе прекарал, гледайки Летиция. Умът му беше буден, готов да решава нови загадки, готов за нови приключения. Нека само някой му посочи къде са злите дракони за убиване!

— Малко медовина? Питието на олимпийските богове и на мравките…

— Ох, не произнасяй вече тази дума. Не искам никога, никога, никога да чувам за мравки.

Тя се опря върху облегалката на неговото кресло. Двамата чукнаха чаши.

— Край на разследването за избитите химици и сбогом на мравките!

Мелиес въздъхна.

— Намирам се в такова състояние… Не мога да спя, прекалено съм изморен, за да работя. Защо не поиграем шах както през доброто старо време в хотел „Бо Риваж“, когато дебнехме мравките?

— Никакви мравки повече! — засмя се Летиция.

„Никога не съм се смял толкова много за толкова кратко време“, помислиха и двамата едновременно.

— Имам по-добра идея — каза младата жена. — Да поиграем на китайска дама. В тази игра целта не е да се унищожат фигурите на противника, а да се използват за по-бързо придвижване на собствените фигури.

— Като се има предвид плачевното състояние на мозъка ми, да се надяваме, че не е твърде сложно. Обясни все пак.

Летиция Уелс донесе мраморна плоча с шестоъгълна форма, върху която бе гравирана шестолъчна звезда.

Тя изреди правилата на играта:

— Всеки лъч на звездата представлява поле, запълнено от десет стъклени топчета. Всяко поле е в различен цвят. Целта е топчетата да бъдат прекарани колкото се може по-бързо в срещуположното поле. Напредването става чрез прескачане на собствените топчета или тези на противника. Достатъчно е гнездото зад топчето да е свободно. Могат да се прескочат толкова топчета, колкото е необходимо, стига да е налице свободно пространство.

— Ами ако няма топчета за прескачане?

— Може да се напредва гнездо по гнездо във всички посоки.

— Вземат ли се прескочените топчета?

— Не, за разлика от класическата дама нищо не се унищожава. Играчът просто се съобразява с географията на свободните места, за да намери пътя, който ще го отведе възможно най-бързо до отсрещното поле.

Започнаха играта.

Летиция скоро си направи нещо като пътека, образувана от редица топчета, разделени от едно празно квадратче. Едно след друго нейните топчета поеха по магистралата, за да стигнат възможно по-далеч.

Мелиес постъпи по същия начин. В края на първата игра той бе разположил всичките си фигури в полето на журналистката. Всички, с изключение на една. Един забравен изоставащ. Докато се справи с него, журналистката бе наваксала закъснението.

— Ти спечели — призна той.

— Като за начинаещ се справяш добре. Сега вече ще знаеш, че не бива да забравяш нито едно топче. Трябва да се стремиш да местиш бързо всички до едно.

Той не я слушаше. Беше се втренчил в дамата като хипнотизиран.

— Жак, да не ти е лошо? — разтревожи се тя. — Разбира се, след подобна нощ…

— Не става дума за това. Чувствам се прекрасно. Но погледни тази игра, вгледай се внимателно в нея.

— Гледам я. И какво от това?

— Какво ли! — възкликна той. — Ами че това е решението!

— Мислех, че вече сме намерили всички решения.

— Не и това — настоя той. — Не и решението на последната загадка на госпожа Рамирес. Помниш ли: как да се направят шест триъгълника с шест кибритени клечки? (Тя напразно се вторачи в шестоъгълника.) Гледай внимателно. Достатъчно е да се разположат клечките във формата на звезда с шест лъча. Като тази върху плочата. С двата триъгълника, които проникват един в друг!

Летиция разгледа съсредоточено дамата.

— Тази звезда… — каза тя. — Това е звездата на Давид. Тя символизира познанието на микрокосмоса в единство с познанието на макрокосмоса. Свързването на безкрайно голямото с безкрайно малкото.

— Това разсъждение ми харесва — промълви той, като приближи лицето си до нейното.

Двамата останаха така с допрени бузи, загледани в плочата.

— Би могло да се нарече също единство на небето и земята — отбеляза той. — В тази идеална геометрична фигура всичко се допълва, смесва, съчетава. Зоните проникват една в друга, запазвайки своята специфика. Това е смесване на високото и ниското.

Двамата изсипаха лавина от сравнения.

— На ин и на янг.

— На светлината и на мрака.

— На доброто и злото.

— На горещото и студеното.

Летиция сбърчи чело в търсене на нови контрасти.

— На мъдростта и лудостта.

— На сърцето и разума.

— На духа и материята.

— На действието и бездействието.

— Звездата е като твоята игра на китайска дама — заключи Мелиес. — Всеки тръгва от своята гледна точка, за да възприеме накрая гледната точка на другия.

— Оттам и ключовото изречение на загадката: „Трябва да се мисли по същия начин като другия“ — допълни Летиция. — Но аз имам още асоциации, които да ти предложа. Какво ще кажеш за „единство на красотата и интелигентността“?

— Ами ти за мъжкото и… женското?

Той доближи още повече бузата си, по която бе набола брада, до нежната буза на Летиция. Накрая се осмели да прокара пръсти по копринените й коси.

Този път тя не го отблъсна.