Бернар Вербер
Денят на мравките (170)

170. Почивката на воините

Летиция Уелс вървеше редом с Жак Мелиес по улица „Феникс“. Тя закачливо го хвана за лакътя.

— Изненадана съм, че проявихте такова благоразумие. Сигурна бях, че незабавно ще арестувате тези двама симпатични старци. Общо взето, полицаите са доста тъпи и извънредно много държат на процедурата.

Той дръпна ръката си.

— Човешката психология никога не е била вашата стихия.

— Защо сте толкова злобен?

— Съвсем обяснимо е, вие ненавиждате хората! Никога не сте се опитвали да ме разберете. Смятате ме за глупак, който непрекъснато трябва да бъде връщан в правия път.

— Но вие наистина сте голям глупак!

— Дори да съм глупак, не е ваша работа да ме съдите. Главата ви е пълна с предразсъдъци. Не обичате никого. Мразите всички хора. За да ви се хареса някой, трябва да има не два, а шест крака, не устни, а челюсти! (Той посрещна погледа на теменужените й очи, който сега бе станал твърд.) Разглезено дете и нищо повече! Непрекъснато се хвалите, че все вие сте правата! Когато сгреша, аз поне не парадирам.

— Вие сте един…

— Аз съм един изморен човек, проявил прекалено много търпение към една журналистка, която от самото начало се опитва да го съсипе само за да се покаже пред своите читатели.

— Не е нужно да ме обиждате. Отивам си.

— Точно така, много по-лесно е да избягаш, отколкото да погледнеш истината в очите. И къде ще отидете? Ще седнете пред пишещата машина, за да извадите на бял свят цялата история? Предпочитам да бъда полицай, който греши, отколкото журналистка, която винаги има право. Оставих семейство Рамирес на мира, но те въпреки всичко рискуват да прекарат остатъка от дните си зад решетките само заради вас, заради манията ви да се правите на интересна!

— Нямате право…

Тя понечи да го зашлеви. Той хвана китката й с топлата си силна длан. Погледите им се срещнаха — черни срещу теменужени зеници. Абаносова гора срещу тропически океан. В един миг и на двамата им се дощя да се засмеят и те се засмяха заедно. С пълно гърло.

Та те бяха успели да разкрият загадката на своя живот, да влязат в контакт с един друг паралелен, вълшебен свят, в който хората създаваха взаимносвързани роботи, общуваха с мравки, извършваха съвършеното престъпление! А ето ги сега двамата посред мрачната улица „Феникс“ да се дърлят като деца, вместо да слеят мислите си ръка за ръка, да обърнат умовете си към тези мигове извън времето!

Летиция изгуби равновесие и за да продължи да се смее на воля, седна на тротоара. Беше три сутринта. Бяха млади, весели и не им се спеше.

Тя първа си пое дъх.

— Извинявай. Държах се глупаво.

— Не ти, аз се държах глупаво.

— Не, аз.

Смехът отново ги завладя. Един окъснял гуляйджия, който се прибираше вкъщи подпийнал, се втренчи със съжаление в тези млади бездомници, за които тротоарът бе единственото място за забавление.

Мелиес помогна на Летиция да се изправи.

— Да си вървим.

— Че защо? — запита тя.

— Да не искаш да прекараме нощта на улицата?

— Защо не?

— Летиция, моето разумно момиче, какво става с теб?

— Става това, че ми дотегна да бъда толкова разумна. Неразумните имат право, а искам да бъда като всички Рамирес на този свят!

Той я дръпна под стряхата на един вход, за да предпази от утринната роса копринените й коси, крехкото й тяло, тъй изящно под тънкото черно костюмче.

Бяха съвсем близо един до друг. Без да мигне, той протегна ръка и погали лицето й. Тя се дръпна.