Бернар Вербер
Денят на мравките (165)

165. Господарят на духовете

Беше съмнало, а Летиция Уелс и Жак Мелиес продължаваха да слушат захласнати необикновената история, която им разказваше Жюлиет Рамирес.

Вече знаеха, че мъжът, който приличаше на Дядо Коледа в оставка, е нейният съпруг Артюр Рамирес. Научиха, че от малък той обичал да се занимава с изработването на различни предмети. Майсторял играчки, самолети, коли, кораби, които водел от разстояние с дистанционно управление. Предметите и роботите се подчинявали на всяка негова заповед. Приятелите му го кръстили „господаря на духовете“.

— Всеки има някаква дарба, която би могъл да развие. Аз например имам приятелка, която е царица на бродериите. Нейните гоблени…

Ала слушателите й ни най-малко не се интересуваха от чудесата на бродерията. Тя продължи:

— Артюр се убедил, че ако успее да допринесе с нещо за напредъка на човечеството, то това ще стане само благодарение на умелото му боравене с дистанционното управление.

Естествено, се насочил към роботиката и блестящо се дипломирал като инженер. Изобретил система за автоматична смяна на спукани гуми, вграден подвижен чип в черепа и дори телеуправляема чесалка за гръб.

През последната война създал „стоманените вълци“. Тези четирикраки роботи очевидно били по-устойчиви от андроидите на два крака. Освен това били снабдени с две инфрачервени камери, позволяващи прицелване при пълна тъмнина, с две картечници на равнището на ноздрите и едно късостволно тридесет и пет милиметрово оръдие в муцуната. „Стоманените вълци“ нападали нощем. Войниците ги управлявали в сигурни убежища от петдесет километра разстояние. Тези роботи се оказали толкова ефикасни, че нито един враг не успял да оцелее, за да съобщи за тяхното съществуване!

Един ден обаче Артюр попаднал на свръхсекретните записи, показващи пораженията, нанесени от неговите „стоманени вълци“. Войниците, натоварени с управлението им, били обхванати от същинска треска като при видеоигра и унищожили всичко, което се движело по екраните на техните монитори.

Отвратен, Артюр се пенсионирал преди навършване на години, оттеглил се и отворил този магазин за играчки. Талантът му занапред бил посветен на децата, след като възрастните се отнасяли прекалено безотговорно при използването на неговите открития.

И точно тогава срещнал Жюлиет, която вече работела като пощенска служителка. Тя доставяла неговата кореспонденция — пощенски записи, картички и препоръчани писма. Влюбили се от пръв поглед. Оженили се и заживели щастливи в къщата на улица „Феникс“ до деня, когато станало произшествието. Тя наричаше събитието „произшествие“.

Веднъж, когато разнасяла пощата както обикновено, я нападнало куче. То повлякло чантата и разкъсало със зъби някакъв пакет.

Жюлиет изкарала смяната и занесла скъсания колет вкъщи. Артюр, който имал ловки пръсти, щял да го залепи и получателят нямало да забележи нищо. По такъв начин щяла да си спести неприятности с клиентите, които за най-малкото нещо били готови да правят рекламации.

Артюр Рамирес така и не поправил колета.

Докато се занимавал с него, бил привлечен от съдържанието му: дебела папка, съдържаща неколкостотин страници, плановете на някаква странна машина, писмо. Вроденото му любопитство надделяло над дискретността: той прочел папката, прочел писмото и прегледал чертежите.

От този миг животът им бил преобразен.

Артюр Рамирес изпаднал в плен на една-едничка страст: мравките. Той разположил на покрива гигантски вивариум. Обичал да казва, че мравките са по-интелигентни от хората, защото съчетанието от умовете в един мравуняк надминава простия сбор на отделните интелекти, които го съставляват. Твърдял, че при мравките 1 + 1 = 3. Обществената синергия действала. Мравките показвали как животът може да бъде организиран в общност по нов начин. Според него така еволюирала самата човешка мисъл.

Едва по-късно Жюлиет Рамирес разбрала какво представляват чертежите. Ставало дума за машина, наречена от нейния изобретател „Розетски камък“. Тя преобразувала сричките на човешката реч в мравешки феромони и обратно, като по този начин давала възможност за диалог с обществото на мравките.

— Но… но… но това бе проектът на моя баща! — възкликна Летиция.

Госпожа Рамирес я улови за ръката.

— Зная и толкова ме е срам сега, когато вие сте тук. Този колет бе изпратен лично от баща ви, Едмон Уелс, а получателят бяхте вие, госпожице Уелс. Папката съдържаше втория том на неговата „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание“, плановете бяха на неговата машина за превод от френски на мравешки език. А писмото… писмото бе адресирано до вас — завърши тя и извади от чекмеджето на бюфета грижливо сгънат бял лист.

Летиция почти го изтръгна от ръцете й.

Прочете: „Летиция, мила дъще, не ме кори…“

Тя поглъщаше с очи любимия почерк, докато стигна до последните думи на нежност и до подписа на Едмон Уелс. Беше отвратена, очите й се напълниха със сълзи.

— Крадци! — изкрещя тя. — Вие сте истински крадци! Всичко това е мое, само мое! Едничкото ми наследство, и вие сте ми го отнели! Скрили сте от мен духовното завещание на моя баща! Можех да си умра, без да знам, че последните му мисли са били за мен! Как сте могли…

Тя се облегна немощно на Мелиес, който се опита да я успокои, като обгърна крехките й рамене, разтърсвани от сподавени ридания.

— Простете ни — каза Жюлиет Рамирес.

— Сигурна бях, че има такова писмо. Сигурна бях! Цял живот съм го чакала!

— Може би ще ни се сърдите по-малко, ако ви кажа, че духовното завещание на вашия баща попадна в добри ръце. Наречете го случайност или предопределение… Сякаш самата съдба бе пожелала този пакет да стигне до нас.

Артюр Рамирес веднага се заел да построи машината. Дори внесъл известни подобрения. Така че сега той и жена му разговаряли с мравките от терариума. Да, те влизали в общение с насекоми!

Изумената Летиция бе раздвоена между възмущението и възхитата. Тя, както и Мелиес, нямаше търпение да чуе продължението.

— Каква еуфория беше през първите дни! — продължаваше жената. — Мравките ни обясняваха как функционират техните федерации, описваха войните, битките между видовете. Ние откривахме цял един паралелен свят досами нас, в краката ни, който преливаше от интелигентност. Знаете ли, мравките използват сечива, занимават се със земеделие, развили са върхови технологии. Те дори използват абстрактни понятия като демокрация, касти, разпределение на труда, взаимопомощ между живите същества…

С тяхна помощ, след като опознал по-добре начина им на мислене, Артюр Рамирес разработил компютърна програма, възпроизвеждаща „ума на мравуняка“. Същевременно конструирал миниатюрни роботи: „стоманените мравки“.

Целта му била да създаде изкуствен мравуняк, населен със стотици мравки роботи. Всяка от тях щяла да притежава автономен ум (компютърна програма, заложена в електронен чип), но освен това щяла да може да се включва към групата, за да действа и мисли съгласувано с нея. Жюлиет Рамирес потърси точните думи:

— Как да ви кажа? Цялото трябваше да представлява един компютър, съставен от различни елементи, или, с други думи, мозък, разделен на самостоятелни неврони. 1 + 1 = 3, тоест 100 + 100 = 300.

Артюр Рамирес смятал, че неговите „стоманени мравки“ са напълно способни да завладеят космоса. Защо, вместо да се изпраща една сонда-робот на отдалечени планети с помощта на традиционната космическа техника, тя да не бъде заместена от хиляда малки сонди-роботи, притежаващи индивидуален и в същото време колективен ум? Ако една от тях се повреди или се строши, останалите деветстотин деветдесет и девет ще поемат щафетата, докато стане ли самотната сонда жертва на някоя глупава техническа авария, пропада цялата космическа програма.

Мелиес изрази възхищението си.

— Дори в областта на въоръжението е много по-лесно да бъде разрушен един робот с висока степен на интелигентност, отколкото хиляда малки, по-прости, но взаимносвързани.

— Това е основният принцип на синергията — подчерта госпожа Рамирес. — Съюзяването в общността надвишава простия сбор от отделните таланти.

Само че семейство Рамирес нямало пари за осъществяването на всички тези проекти. Микрочиповете били скъпи и нито магазинът за играчки, нито заплатата на пощенска служителка на Жюлиет можели да покрият разходите по тяхната покупка. Тогава пълният с идеи Артюр Рамирес се сетил за друг изход: да включи Жюлиет в предаването „Капан за размисъл“. Десет хиляди франка на ден били истинско богатство! Той пращал на организаторите най-интересните загадки, съдържащи се в „Енциклопедията на относителното и абсолютното знание“. Тя ги решавала. Гатанките на Едмон Уелс редовно били одобрявани, тъй като никой не можел да измисли по-остроумни.

— Значи всичко е било нагласено — възмути се Мелиес.

— Винаги всичко е нагласено — отвърна Летиция. — Интересното е да се разбере как е било нагласено. Не разбирам например защо толкова дълго се преструвахте, че не можете да решите гатанката с „едно“, „две“ и „три“.

Отговорът беше съвсем прост.

— Защото мината на Едмон Уелс не е неизчерпаема. С помощта на жокерите аз мога да удължавам играта, като в същото време продължавам да печеля по десет хиляди франка на ден!

Тези печалби дали възможност на семейството да живее сносно, а Артюр продължил да напредва в разработката на „стоманените мравки“ и в диалога между видовете. Всичко вървяло чудесно в най-прекрасния от паралелните светове до деня, когато един рекламен клип по телевизията накарал Артюр да се разтрепери. Ставало дума за реклама на продукт на „КОХ“: „Там, където КРАК-КРАК мине, всяко насекомо гине.“ В едър план била показана мравка, която отчаяно се гърчи поради инсектицида, разяждащ я отвътре.

Артюр бил възмутен. Що за подлост било да се трови такъв малък противник! Една от неговите стоманени мравки била готова. Той незабавно я изпратил да шпионира лабораториите на „КОХ“. Механичната мравка открила, че братята Салта сътрудничат с международни експерти по един още по-ужасен проект, наречен „Вавилон“.

Същността на проекта „Вавилон“ била толкова отвратителна, че дори най-видните изследователи в областта на инсектицидите работели при пълна секретност, за да не предизвикат гнева на екологичните движения! Държали в неведение за своите експерименти дори ръководството на „КОХ“.

— „Вавилон“ е абсолютният мравкоубиец — каза госпожа Рамирес. — Химиците така и не успяха да се справят с мравките чрез класическите органофосфатни отрови. Но „Вавилон“ не е отрова. Той е вещество, което има свойството да смущава между антенния контакт на мравките.

В завършен вид „Вавилон“ представлявал прах, който, разпръснат по земята, бил в състояние да излъчва паразитна миризма, потискаща всякакви мравешки феромони. Само една унция била достатъчна да зарази няколко квадратни километра. Всички мравки из околността загубвали способността да излъчват или да приемат съобщения. При това положение мравката не знаела дали царицата е жива, каква е непосредствената й задача, кое за нея е полезно и кое опасно. Ако се покриела цялата повърхност на земното кълбо с този препарат, след пет години на планетата нямало да остане нито една мравка. Насекомите щели да предпочетат да умрат, отколкото да не се разбират помежду си.

Мравката е самото въплъщение на комуникацията!

Братята Салта и техните колеги осъзнали тази основна истина за мравешкия свят. Ала за тях мравките си оставали вредни твари, които трябвало да бъдат изтребени. Били горди от своето откритие, с помощта на което мравките били отравяни не чрез храносмилателната система, а чрез мозъка.

— Страшно! — въздъхна журналистката.

— С помощта на малкия механичен шпионин моят съпруг получи всички данни от документацията. Тази шайка химици имала намерение да ликвидира веднъж завинаги мравките като животински вид от лицето на земята.

— И тогава господин Рамирес е решил да се намеси? — предположи комисарят.

— Да.

И Летиция, и Мелиес вече бяха разбрали как е постъпил Артюр. Жена му потвърди мислите им: той пращал мравка разузнавач, която откъсвала миниатюрно парченце плат, напоено с миризмата на бъдещата жертва. След което потегляла Глутницата и унищожавала носителя на тази миризма.

Доволен, че е отгатнал, комисарят оцени постижението като познавач:

— Вашият съпруг, госпожо, е открил най-съвършения метод за убийство, за който някога съм чувал.

Комплиментът накара госпожа Рамирес да се изчерви.

— Не зная какви са методите на другите, но нашият се оказа твърде ефикасен. Освен това кой би могъл да ни заподозре? Разполагахме с всички възможни алибита. Нашите мравки действаха самостоятелно. Самите ние можехме да останем на цели километри разстояние от мястото на действие!

— Искате да кажете, че вашите мравки убийци са били независими? — зачуди се Летиция.

— Разбира се. Да си служиш с мравки означава не само нов начин за убиване, но и нов начин да се подходи към всяка една задача. Дори когато крайната цел на задачата е смърт! Това вероятно е върхът на изкуствения интелект! Вашият баща, госпожице Уелс, много добре е разбрал това. Обяснението се намира в неговата книга. Ето, вижте!

Тя им прочете откъс от „Енциклопедията“, който доказваше, че самият принцип на организация на мравуняка може да предизвика революция в областта на електронния изкуствен интелект.

Изпратените у Салта мравки не били телеуправляеми. Те действали самостоятелно. Все пак предварително били програмирани да влязат в апартамента, да разпознаят миризмата, да убият всеки носител на тази миризма, а след това да заличат всякакви следи. И още едно поръчение: да бъдат ликвидирани всички свидетели на драмата, ако има такива. Да не си тръгват, преди да са унищожили и последната частица живот.

Мравките минавали по уличната и жилищна канализация. Изскачали безшумно и убивали, разкъсвайки тялото отвътре.

— Съвършено и неуловимо оръжие!

— И въпреки това вие им се изплъзнахте, комисарю Мелиес. Всъщност достатъчно е човек да избяга, за да се спаси от смърт. Нашите стоманени мравки се движат твърде бавно. Нещо, в което вие сам сте си убедили, докато сте идвали насам. Само че повечето хора са тъй изплашени в момента, когато нашите мравки нападат, че се вцепеняват от ужас и изненада, вместо да хукнат към вратата и да офейкат. Да оставим настрана, че в наши дни ключалките са твърде сложни и треперещите им ръце не успяват да се справят навреме с механизмите, за да избегнат нападението. Парадокс на епохата: хората с най-съвършени системи за заключване на вратите се оказват в най-безизходно положение!

— Значи така са загинали братята Салта, Каролин Ногар, Максимилиен Макхариъс, семейство Одержен и Мигел Синериас! — направи равносметка полицаят.

— Да. Това бяха осемте създатели на проекта „Вавилон“. Изпратихме убийците и при вашия Такагуми, защото се изплашихме да не би някой японски клон да е убягнал от вниманието ни.

— Успяхме да оценим ефикасността на вашите злосторни духове! Може ли да ги видим?

Госпожа Рамирес се качи на тавана да донесе оттам една мравка. Трябваше човек да я огледа съвсем отблизо, за да забележи, че това не е живо насекомо, а съчленено автоматично устройство. Метални антени, две миниатюрни видеокамери с широкоъгълен обектив на мястото на очите, корем, който изхвърля киселина с помощта на капсула под налягане, остри като бръсначи неръждаеми челюсти. Роботът черпеше енергия от литиева батерия в гръдния кош. Вграденият в главата микропроцесор направляваше движенията на двигателите за ставите и преработваше информацията, постъпваща от изкуствените сетива.

С лупа в ръка Летиция се възхити от този шедьовър на миниатюризацията и ювелирното изкуство:

— Какви възможности за приложение се съдържат в тази малка играчка! Разузнаване, война, изследване на космическото пространство, преустройство на системите за изкуствен интелект… А външно е напълно сходна с истинска мравка.

— Външният вид не е достатъчен — подчерта госпожа Рамирес. — За да бъде роботът действително ефикасен, трябваше да се постигне пълно подражание на мравешкия манталитет. Чуйте какво пише вашият баща!

Тя разлисти „Енциклопедията“ и посочи един откъс.