Бернар Вербер
Денят на мравките (159)

159. Подготовка

— Никола, трябва да говоря с теб.

Детето наведе глава в очакване на бащините упреци.

— Да, тате, постъпих лошо — каза кротко то. — Вече няма да правя така.

— Сега няма да говорим за твоите кроежи, Никола — отвърна спокойно Жонатан. — Става дума за нашия живот тук. Ти избра да живееш, така да се каже, „нормално“, докато ние решихме да ставаме „мравки“. Някои смятат, че би трябвало да се присъединиш към нашите сеанси на общение. Аз обаче мисля, че преди това е редно да те осведомим за нашето душевно състояние и след това да те оставим свободно да направиш своя избор.

— Да, тате.

— Разбираш ли какво правим ние?

Вперило очи в земята, момчето промърмори:

— Заставате в кръг, пеете заедно и ядете все по-малко и по-малко.

Бащата очевидно бе решил да прояви търпение.

— Това е само външната страна на нашата дейност. Има и други. Кажи ми, Никола, с колко сетива разполагаш ти?

— С пет.

— Кои са те?

— Зрение, слух… хм, осезание, вкус и обоняние — занарежда момчето, като че го изпитваха в училище.

— И друго? — запита Жонатан.

— Друго… нищо.

— Много добре. Ти ми изреди пет физически сетива, които ти дават възможност да възприемаш физическата реалност. Ала съществува и друга реалност, която е психическа и може да бъде доловена с помощта на пет психически сетива. Да се задоволяваш само с петте физически сетива е все едно да си служиш само с петте пръста на лявата ръка. Защо да не използваш и пръстите на дясната?

Малко е да се каже, че Никола беше смаян.

— Какви са тези, как ги нарече… „пси-хи-чески“ сетива?

— Емоция, въображение, интуиция, всемирно съзнание и вдъхновение.

— А аз си мислех, че чисто и просто мисля с главата си.

— Не е точно така. Съществуват хиляди начини да се мисли. Нашият мозък е като компютър. Той може да бъде програмиран да осъществява фантастични неща, които човек дори не може да си представи. Той е като инструмент, чието пълно упътване за работа до днес така и не сме намерили. Засега използваме само 10% от него. След хиляда години може и да стигнем 50%, а след милион — 90%. В умствено отношение все още сме бебета. Не разбираме и половината от това, което става около нас.

— Преувеличаваш. Съвременната наука…

— Хайде стига! Съвременната наука не представлява нищо. Тя служи само да впечатлява неуките. Истинските учени знаят, че човек нищо не знае и че колкото по-напред отива, толкова повече се убеждава в собственото си невежество.

— Да, но чичо Едмон е знаел много неща…

— Не. Едмон ни сочи пътя за нашето собствено освобождение. Учи ни как да си задаваме въпроси, но не ни дава отговорите. Когато човек зачете „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание“, има чувството, че всичко му става по-ясно, но ако продължи четенето, обзема го чувството, че нищо не му е ясно.

— Аз мисля, че разбирам написаното в тази книга.

— Значи имаш късмет.

— Той говори за природата, за мравките, за вселената, за обществените явления, за сблъсъка между различните народи по земята… Открих дори готварски рецепти и ребуси. Като чета тази книга, струва ми се, че ставам по-умен и по-могъщ.

— Наистина имаш късмет. А пък аз колкото повече чета, толкова по-добре осъзнавам колко всичко е неразбираемо и колко сме далеч от поставените цели. Тази книга с нищо не ни помага. Тя е само съчетание от думи, които от своя страна са съчетание от букви. Буквите са рисунки, а думите се опитват да уловят предмети, идеи и животни посредством техните названия. Думата „бял“ притежава свое звучене, ала „бял“ на други езици се назовава различно: white, bianco и прочие, което означава, че съчетанието „бял“ не е достатъчно, за да означи този цвят. Става дума за някаква приблизителност, измислена някога неизвестно от кого. Книгите са поредици от думи, книгите са поредици от мъртви символи, поредици от приблизителности.

— Само че „Енциклопедията на относителното и абсолютното знание“ е…

— „Енциклопедията“ не представлява нищо в сравнение с живия живот. Никаква книга не може да се сравни дори с един миг размисъл върху настоящото действие.

— Вече не разбирам за какво приказваш!

— Прощавай, може би прекалено избързвам. Да речем, че сега аз ти говоря, а ти ме слушаш и това само по себе си е много важно.

— Разбира се, че те слушам, защо да не те слушам?

— Да се слуша, е трудно… нужно е голямо внимание.

— Тате, много си странен.

— Прощавай, не успях да ти обясня на достъпен за теб език. Искам да ти покажа нещо. Затвори очи и ме слушай добре. Представи си един лимон. Виждаш ли го? Той е жълт, много жълт, блести на слънцето. Кората му е грапава и ароматна. Усещаш ли уханието му?

— Да.

— Добре. Сега ти вземаш голям добре наточен нож с остър връх. Нарязваш лимона на кръгчета: той се разтваря. На слънцето се вижда, че върху всяко кръгче има мрежа от мехурчета, напоени с течност. Стискаш търкалцето и мехурчетата се пукат, потича ароматен сок… Усещаш ли го?

Никола стои със затворени очи.

— О, да.

— Добре. Кажи ми сега устата ти пълни ли се със слюнка?

— Ммм… (той млясна с език)… да, цялата ми уста е мокра от слюнка! Как става така?

— Това е властта на мисълта над тялото. Както виждаш, само при мисълта за лимона в тялото ти протичат неконтролирани физиологични процеси.

— Фантастично!

— Това е първата крачка. Не е необходимо да се преструваме на богове, ние отдавна сме такива, без дори да го знаем.

— Искам да се науча да бъда такъв, тате — възкликна разпалено момчето. — Научи ме да контролирам всичко с ума си. Научи ме. Какво трябва да направя?