Бернар Вербер
Денят на мравките (15)

15. Летиция все още не се появява

След като му мина ядът, Жак Мелиес отвори куфарчето си и извади досието на братята Салта. Той се зае да прегледа отново всички документи и по-специално снимките. Дълго остана наведен над фотографията в едър план на Себастиен Салта с неговата широко раззината уста. От устните му сякаш се изтръгваше вик. Дали това беше вик на ужас? Отказ да се приеме неизбежната гибел? Дали не крещеше името на своя убиец? Колкото повече гледаше снимката, толкова повече комисарят потъваше в земята от срам.

Накрая избухна, скочи и гневно удари с юмрук по стената.

Журналистката от „Еко дю диманш“ имаше право. А той се бе изложил.

Беше подценил случая. Чудесен урок по скромност. Няма нищо по-лошо от това да подценяваш ситуациите и хората. Благодаря, госпожо или госпожице Уелс!

Ала защо се бе проявил толкова зле в този случай? От мързел. Защото бе свикнал непрекъснато да жъне успехи. И ето че направи нещо, което не би се осмелил никой полицай, дори някой новак в професията: бе претупал следствието. А неговата репутация бе такава, че никой с изключение на тази журналистка не бе заподозрял заблудата му.

Всичко трябваше да се започне отначало, да се преразгледа. Колкото и да беше неприятно! Все пак по-добре бе да признае грешката си веднага, отколкото да продължава упорито да държи на своето.

Проблемът бе, че не ставаше дума за самоубийство и случаят се очертаваше като дяволски заплетен. Как бяха влезли и излезли убийците от едно затворено помещение, без да оставят следи? Как може да се убива без оръжие и без рани? Мистерията надминаваше всички полицейски романи, които бе чел.

Обзе го непозната за него възбуда.

Ами ако по някаква случайност е попаднал на „съвършеното престъпление“?

Спомни си за двойното убийство на улица „Морг“, тъй добре изложено в новелата на Едгар Алън По. В този разказ, почиващ на действителни събития, една жена и дъщеря й са намерени мъртви в залостения им апартамент. И то залостен отвътре. Жената е заклана с бръснач, а дъщерята пребита. Никакви следи от кражба, единствено смъртоносни удари, нанесени със страшна сила. В края на разследването убиецът е разкрит: това е един орангутан, избягал от цирка и проникнал в апартамента през покрива. Жертвите започнали да пищят още с появата му. Виковете им вбесили маймуната. Тя ги убила, за да ги накара да млъкнат, след което се измъкнала по същия път, а на излизане блъснала рамката на английския прозорец, който се затръшнал, все едно че го е затворил отвътре.

При случая с братята Салта положението бе сходно, с тази разлика, че никой не би успял да затвори прозореца, удряйки го с гърба си.

Ала дали това можеше да се твърди със сигурност? Мелиес незабавно се отправи да огледа отново мястото на престъплението.

Електричеството беше прекъснато, но той бе взел джобното си фенерче. Разгледа стаята, обливана на промеждутъци от шарените светлини на уличния неон. Себастиен Салта и братята му все така лежаха тук, вкочанени под стъклоподобния лак, сякаш още се намираха лице в лице с нещо ужасно, изскочило от преизподнята на града.

Заключената с резе врата въобще не можеше да бъде поставяна под въпрос, затова комисарят огледа прозорците.

Сложните ключалки със сигурност изключваха възможността да бъдат залостени отвън, дори и случайно.

Почука с ръка по стените, облицовани с кафяв плат, за да подири някакъв таен ход. Отмести картините и провери да не би зад някоя от тях да се крие сейф. В стаята имаше немалко скъпи предмети: златен свещник, сребърна статуетка, аудиоуредба… Всеки крадец би ги отнесъл със себе си.

На един стол бяха оставени дрехи. Той ги опипа машинално. Докосна нещо, което привлече вниманието му. В плата на сакото имаше миниатюрна дупчица. Като че проядена от молец, само че с формата на съвършен квадрат. Остави сакото и не се върна повече на тази подробност. Извади от джоба си вечното пакетче дъвки и оттам изпадна статията, която грижливо бе изрязал от „Еко дю диманш“.

Внимателно прочете още веднъж написаното от Летиция Уелс.

Тя говореше за маска на уплаха. Това беше самата истина. Тези хора сякаш бяха умрели от страх. Но какво би могло да ги изплаши толкова, че да ги убие?

Той потъна в спомените си. Веднъж като дете бе започнал неудържимо да хълца. Майка му го излекува, като си сложи маска на вълк и изскочи внезапно пред него. Момчето нададе писък и сърцето му сякаш за секунда спря да бие. В този миг майка му свали маската и го обсипа с целувки. Край на хълцането!

Общо взето, Жак Мелиес бе израснал в атмосфера на постоянен страх. Малки страхове: да не се разболее, да не го блъсне кола, да не го отвлече чичкото, който му предлага бонбони, страх от полицията. По-големи страхове: страх да не повтори класа, да не го причакат побойници на излизане от училище, страх от кучета.

В съзнанието на Жак Мелиес изплуваха много други случаи на уплаха от детството.

Спомни си най-ужасния от всички страхове. Неговият голям страх.

Една нощ, когато беше още малък, почувства как нещо мърда в леглото му. Появило се бе чудовище тъкмо там, където той се смяташе най-защитен! Известно време не посмя да пъхне крака под чаршафите, сетне постепенно се плъзна отдолу.

Но ето че внезапно усети върху пръстите на краката си… нечий дъх. Отвратително, но беше истина! В леглото си той чувстваше муцуната на някакъв звяр, който се канеше да го захапе за краката. За щастие те не бяха достатъчно дълги. Все още не беше твърде висок, но с всеки ден растеше и ходилата му все повече се приближаваха до мястото под чаршафите, където се криеше чудовището, хранещо се с детски пръсти.

Много нощи малкият Мелиес спа на пода или върху завивките. Събуждаше се схванат и разбираше, че това не е изход. Затова реши да стои под чаршафите, ала непрекъснато молеше тялото си, мускулите, костите да не растат толкова бързо, за да не достигнат никога ходилата му до края на леглото. Може би по тази причина остана по-нисък от родителите си.

Всяка нощ бе за него изпитание. Беше намерил някакво временно решение. Стискаше с все сила в прегръдките си плюшеното мече. Заедно с него бе готов да срещне чудовището, скрито в леглото. Сетне се завиваше презглава с одеялата, без да показва навън нито ръка, нито крак, нито дори косъм или ухо. Беше сигурен, че чудовището ще изчака тъмнината, за да се измъкне навън, да заобиколи леглото и да го сграбчи за главата.

На сутринта майка му намираше чаршафите и одеялата на топка, в средата на която се гушеше синът й със своето мече. Тя така и не се постара да разбере странното му държание. А и Жак не се реши да разкаже как заедно с мечето бяха прекарали цялата нощ лице в лице със звяра.

Нито той, нито чудовището печелеха двубоя. Оставаше единствено страхът. Страхът да не порасне и да трябва да застане пред онова ужасно нещо, на което той дори не бе дал име. Нещо, което има червени очи, олигавена муцуна и огромни кучешки зъби.

Комисарят се откъсна от спомените си, стисна фенерчето и за пръв път огледа сериозно стаята, където бе извършено престъплението.

От горе на долу, от дясно на ляво, по мебелите и под тях.

Нито една следа от кална обувка по мокета, нито един чужд косъм, нито един отпечатък по прозорците. Сетне отиде в кухнята. Снопчето светлина проникна вътре.

Подуши и опита ястията, останали неприбрани. Емил се бе сетил да покрие с лак и храните. Браво на него! Жак Мелиес подуши гарафата с вода. Никакъв дъх на отрова. Плодовият сок и содата също изглеждаха безобидно.

Върху лицата на братята Салта бе запечатан израз на уплаха. Несъмнено също както при двете жени от улица „Морг“, когато са видели маймуната да влиза тромаво през прозореца на дневната. Отново прехвърли в паметта си онзи случай. Всъщност орангутанът е бил не по-малко изплашен и е убил двете жени именно за да заглуши техните писъци. Просто се е боял от виковете им.

Още една драма поради некомуникативност. Всеки се бои от онова, което не разбира.

Зает с тези мисли, той внезапно долови някакво движение зад завесата и сърцето му застина. Убиецът се бе върнал! Комисарят изпусна фенерчето и то угасна. Сега единствено неонът от улицата проблясваше на интервали, за да изпише рекламата „Бар «Хапльовци»“.

Жак Мелиес искаше да се скрие, да остане неподвижен, да изчезне. Като събра смелост, той вдигна фенерчето и дръпна въпросната завеса. Нямаше никой. Значи беше Невидимият.

— Има ли някой?

Никакъв шум. Сигурно е било течението.

Нямаше какво повече да прави тук и реши да навести съседите.

— Добър вечер. Полиция. Прощавайте за безпокойството.

Вратата отвори един елегантен господин.

— Полиция. Няма да влизам, искам да ви задам само един-два въпроса.

Жак Мелиес извади бележник.

— Бяхте ли си вкъщи вечерта на престъплението?

— Да.

— Чухте ли нещо?

— Никакъв изстрел. Просто в един момент започнаха да крещят.

— Да крещят ли?

— Да, крещяха с все сила. Виковете им бяха страхотни. Продължиха около половин минута и след това нищо.

— Едновременно ли се разкрещяха или един след друг?

— По-скоро едновременно. Беше направо нечовешки рев. Вероятно са страдали. Все едно че и тримата ги убиваха в едно и също време. Каква история! Уверявам ви, че откакто чух писъците на тези хора, почти не мога да спя. Впрочем имам намерение да сменя жилището си.

— Какво смятате, че се е случило?

— Вашите колеги вече идваха. Изглежда, някакво полицейско светило е установило… самоубийство. Само че аз не вярвам твърде. Тези хора са се сблъскали с нещо ужасяващо, но нямам представа какво. Във всеки случай то не издаваше никакъв шум.

— Благодаря ви.

В ума му натрапчиво изплуваше една мисъл.

(Убийствата бяха извършени от побеснял вълк, който не вдига шум и не оставя следи.)

Ала знаеше, че изобщо не е това. А ако не беше това, то какво би могло да причини повече злини от един въоръжен с бръснач орангутан, който прониква през покрива? Някакъв човек, някакъв гениален луд, който бе открил рецептата на съвършеното престъпление.