Бернар Вербер
Денят на мравките (147)

147. Магазинът за играчки

— А сега какво ще правим? — попита Летиция Уелс.

— Влизаме вътре — заяви уверено Жак Мелиес.

— Смятате ли, че ще ни пуснат?

— Всъщност нямах намерение да звъня на вратата. Предлагам да се прехвърлим през прозореца на фасадата. Ако някой реши да протестира, ще покажа заповед за обиск. Винаги нося със себе си фалшив формуляр.

— Прекрасни методи! — възмути се журналистката. — Наистина пропастта между полицията и престъпниците не е чак толкова дълбока.

— С вашите скрупули и добри чувства никога няма да се справим със злосторниците. Да вървим!

Твърде любопитна, за да продължи да се инати, тя се покатери след него по стената, като се хващаше за водосточната тръба.

Човеците се придвижват трудно по отвесни повърхнини. Двамата си издраскаха ръцете и на няколко пъти едва не паднаха, преди да се доберат до терасата. За щастие къщата имаше само един етаж над магазина.

Поеха си дъх. Зелената точка продължаваше да свети, все така неподвижна по средата на екрана. В момента Летиция и Мелиес бяха вероятно само на пет-шест метра от мравките убийци. Остъклената балконска врата беше полуотворена. Влязоха вътре.

Той освети с джобното фенерче най-обикновена спалня. Вътре имаше голямо легло с червена покривка, нормандски скрин и няколко репродукции на планински пейзажи по стените, облепени с тапети на цветя. Миришеше на лаванда и нафталин.

От спалнята се влизаше в дневна, където креслата с извити крачка и полилеят с висулки бяха в стил „супермаркет за мебели“. Оригинален елемент представляваше колекцията шишенца с ориенталски парфюми върху малка масичка.

Малко по-нататък забелязаха някаква светлинка. Там сигурно се намираше кухнята, където вечеряха хора, вперили очи в екрана на телевизора.

Мелиес погледна своя екран.

— Сега мравките са над нас — прошепна той. — Значи трябва все пак да има таванско помещение.

Започнаха да търсят отвор над главите си. В коридора към банята откриха стълба, която водеше в подпокривното пространство, където те с изненада установиха, че има запалена лампа.

— Да се качим — каза Мелиес и извади револвера си.

Влязоха в някаква странна мансарда. По средата бе разположен терариум, подобен на този у Летиция, но десет пъти по-голям. От грамадния аквариум излизаха тръби, които стигаха до компютър, а той на свой ред бе свързан с огромно количество разноцветни шишенца. Отляво се намираха други електронни уреди, дюшек, микроскоп, сноп жици с транзистори по тях. „Свърталището на луд учен“, помисли си младата жена и тъкмо в този момент зад тях се раздаде вик:

— Горе ръцете!

Те бавно се обърнаха. Отначало видяха само пушка с широка цев, насочена към тях. След това над нея едно лице, съзирано неведнъж. Свирачът на флейта от Хамелн, когото те отдавна познаваха!