Бернар Вербер
Денят на мравките (142)

142. Зелена точка в нощта

Възбудата бе достигнала връхната си точка.

— Завийте надясно. По-бавно, по-бавно. Пак надясно. Сега наляво. Направо. Намалете. Все направо — командваше комисарят Мелиес.

Летиция Уелс и Жак Мелиес нервно подскачаха на задната седалка, очаквайки с тревога да узнаят изхода от гонитбата.

Шофьорът на таксито се подчиняваше примирено.

— Ако продължаваме така, накрая ще блокирам.

— Сякаш се насочват към края на гората Фонтенбло — каза Летиция, кършейки ръце от нетърпение.

Под бялата светлина на пълната луна в другия край на улицата се очертаха гъсталаци.

— По-бавно, по-бавно, моля ви се!

Зад тях водачите разярено натискаха клаксоните. Нищо не пречи на движението повече от преследване на бавен ход! За тези, които не участват в него, все пак за предпочитане е то да става с бясна скорост.

— Пак наляво!

Шофьорът въздъхна стоически и предложи:

— Нямаше ли да е по-добре, ако бяхте тръгнали пеш? Между другото, наляво улицата е забранена.

— Няма значение, полиция!

— Така ли? Както кажете!

Ала пътят им бе препречен от идващи насреща коли. Напоената с радиоактивно вещество мравка вече бе достигнала границата на прехвата. Журналистката и комисарят скочиха в движение от таксито, но при тази скорост рискът беше незначителен. Мелиес хвърли една банкнота, без да дочака рестото. Клиентите бяха доста странни, но инак не бяха стиснати, помисли шофьорът, опитвайки се криво-ляво да се измъкне на заден ход.

Бяха уловили отново сигнала. Глутницата действително се отправяше към гората Фонтенбло.

Жак Мелиес и Летиция Уелс навлязоха в зона със схлупени къщурки, осветени от улични лампи. По улиците на този бедняшки квартал не се забелязваше жива душа. В замяна на това пък имаше много кучета, съпровождащи преминаването им с яростен лай. Повечето от тях бяха едри немски овчарки, изродени от кръвосмешения, които имаха за цел да запазят чистотата на породата. Още щом забележеха някой по улицата, започваха да лаят и да се хвърлят по оградите.

Жак Мелиес много се боеше. Фобията от вълци го обгръщаше с облак от феромони за страх, които кучетата улавяха. Това само засилваше желанието им да хапят. Някои се опитваха да прескочат оградите. Други се мъчеха да прегризат със зъби летвите на дървените огради.

— Боите ли се от кучета? — запита журналистката пребледнелия комисар. — Овладейте се. Сега не е моментът да се отпускате. Мравките ще ни избягат.

Тъкмо в този момент една голяма немска овчарка взе да лае по-силно от другите. Тя гризеше дървената ограда и накрая успя да изкърти една дъска. Животното въртеше свирепо очи. За него този, който отделяше толкова силна миризма на страх, бе истинско предизвикателство. Вече бе попадало на ужасени деца, на баби, които твърде красноречиво ускоряваха ход, но никой никога не бе излъчвал такъв силен мирис на потенциална жертва.

— Какво ви става, господин комисар?

— Не… не мога да вървя по-нататък.

— Вие се шегувате. Та това е просто едно куче.

Немската овчарка продължаваше да налита върху оградата. Строши още една дъска. Блеснали зъби, червени очи, черни щръкнали уши: в съзнанието на Мелиес това бе образът на бесния вълк. Същият, който се бе спотайвал в леглото му.

Главата на кучето се провря през отвора. Показа се една лапа, сетне цялото тяло. Звярът изскочи навън и се втурна с все сили. Бесният вълк беше на свобода. Вече нямаше никаква преграда между острите зъби и мекото гърло.

Нищо не разделяше дивия звяр и цивилизования човек.

Жак Мелиес пребледня като платно и замръзна неподвижен.

Летиция застана тъкмо навреме между кучето и мъжа. Тя впери в животното хладния поглед на теменужените си очи, които говореха: „Аз не се боя от теб.“

Стоеше с изправен гръб и раздалечени рамене. Стойката й бе на уверен в себе си човек. Стойката и погледа на кучкаря, който навремето бе обучавал немската овчарка да пази къщата.

Животното подви опашка и боязливо се прибра зад оградата.

Лицето на Мелиес все още бе оловносиво. Продължаваше да трепери от страх и студ. Без да се замисли, Летиция пристъпи към него и както би постъпила с малко дете, го прегърна, за да го успокои и приласкае. Притисна го нежно до себе си, докато не го видя да се усмихва.

— Сега сме квит. Аз ви спасих от кучето, вие ме спасихте от хората. Сам виждате, че се нуждаем един от друг.

— Бързо, сигнала!

Зелената точка се канеше да излезе извън очертанията на уреда. Те тичаха, докато тя отново не застана в центъра на кръга.

Къщичките се редяха една след друга съвсем еднакви. Само на места по вратите се забелязваха табелки с надписи „Писна ми“ или „До ми си ла до ре“.^[1] И навсякъде кучета, зле поддържана морава, претъпкани с рекламни проспекти пощенски кутии, въжета за пране с щипки по тях, потрошени маси за пинг-понг и тук-там някоя раздрънкана каравана. Единствен признак за човешко присъствие бе светлината от телевизионните екрани по стъклата на прозорците.

Радиоактивната мравка препускаше под краката им в канализацията. Гората приближаваше все повече. Полицаят и журналистката следваха сигнала.

Завиха по една улица, която на пръв поглед бе като всички останали в квартала. Неизбежната табелка съобщаваше, че това е улица „Феникс“. Между жилищните сгради все пак започнаха да се мяркат магазини и заведения. В една закусвалня петима юноши дремеха пред бутилки шестградусова бира. Върху етикетите беше написано: „Внимание: всяка злоупотреба може да ви навреди.“ Същият надпис се мъдреше върху пакетите с цигари. Правителството предвиждаше да постави подобни етикети върху педалите за газта на автомобилите и върху оръжията на свободна продажба.

Двамата минаха пред един супермаркет „Храм на потребителя“, пред кафене „Приятелска среща“, след което се озоваха пред магазин за играчки.

— Те се спряха. Точно тук.

Огледаха се наоколо. Магазинчето бе доста вехто. На витрината се виждаха безразборно нахвърляни прашни артикули: плюшени зайци, игри, миниавтомобили, кукли, оловни войници, комплекти за космонавти и феи, всякакви фокуси и изненади… Над цялото това безредие мигаше старомодна многоцветна гирлянда.

— Те са тук. Наистина са тук. Зелената точка спря да се движи.

Мелиес тъй силно стисна ръката на Летиция, че едва не я счупи.

— Пипнахме ги!

Той се хвърли на врата й от радост. С удоволствие би я целунал, ала тя го отблъсна.

— Запазете хладнокръвие, господин комисар. Още не сме приключили.

— Те са тук. Погледнете сама. Сигналът не се губи, но не се и мести.

Тя поклати глава и вдигна очи. Над вратата на магазина светеха големи неонови букви: „При Артюр, царя на играчките“.