Бернар Вербер
Денят на мравките (136)

136. Пипнахме ги

— В никакъв случай, изобщо не разчитайте!

Летиция нервно дръпна одеялото върху лицето си.

— В никакъв случай няма да стана — промърмори тя. — Сигурна съм, че тревогата отново е фалшива.

Мелиес я разтърси по-силно.

— Ами че „те“ са тук — почти извика той.

Евразийката най-после смъкна одеялото и отвори теменужените си очи със замъглен поглед. По екраните на всички монитори се виждаше как настъпват стотици мравки. Летиция скочи и нагласи фокуса, докато мнимият професор Такагуми се очерта и ясно се видя как го разтърсват спазми.

— В момента го разкъсват отвътре — прошепна Мелиес.

Една мравка се приближи до фалшивата стена и започна сякаш да я души с антените си.

— Пак ли мириша на пот? — разтревожи се комисарят.

Летиция го помириса под мишниците.

— Не, миришете само на лаванда. Няма от какво да се боите.

Мравката очевидно бе на същото мнение, защото се обърна и отиде да вземе участие в касапницата наравно със своите другарки.

Пластмасовото чучело трепереше от вътрешните пристъпи. Сетне движението престана и те видяха как колона малки мравки излизат през лявото ухо на манекена.

Летиция Уелс протегна ръка на Мелиес.

— Браво. Оказахте се прав. Може да е невероятно, но видях с очите си мравки, които нападат производители на инсектициди! И все пак още не мога да го приема!

Като привърженик на най-модерната техника, полицаят Мелиес бе поставил в ухото на манекена капка радиоактивно вещество. Поне една от мравките непременно беше минала през него и известно количество бе полепнало по нея. И сега чрез нея можеше да се проследи пътят им. Замисълът бе успял!

На екраните се виждаше как мравките сноват около чучелото и тършуват навсякъде, сякаш за да заличат всички следи на престъплението.

— Ето какво е обяснението на тези пет минути без мухи. След като приключат, те прибират ранените и всичко, което би могло да издаде присъствието им. През това време мухите не смеят да се приближат.

На екраните мравките се построиха в дълга индийска нишка и се отправиха към банята. Там влязоха в сифона на мивката, където изчезнаха до една.

Мелиес бе във възторг.

— Благодарение на градската канализация те могат да проникват навсякъде, във всички жилища и без никакъв взлом!

Летиция не споделяше радостта му.

— За мен все още има много неизвестни — каза тя. — Как тези насекоми са могли да прочетат съобщението във вестника, да открият адреса, да осъзнаят, че в името на собственото си оцеляване трябва да убият производителите на инсектициди? Не разбирам!

— Ние просто подценихме тези животинки… Помните ли, вие ме упреквахте, че подценявам противника. Сега вие правите същото. Баща ви беше ентомолог и въпреки това вие не сте проумели до каква степен те са еволюирали. Със сигурност могат да четат вестници и да откриват враговете си. Вече разполагаме с доказателство за това.

Летиция отказваше да приеме очевидното.

— Все пак немислимо е да могат да четат! Не е възможно да са ни мамили от толкова време. Представяте ли си какво означава това? Да знаят всичко за нас и въпреки това да продължават да се преструват на малки нищожни животинки, които човек може да стъпче с крак!

— Нека все пак проследим накъде отиват.

Полицаят измъкна от един калъф гайгеров брояч, чувствителен на големи разстояния. Стрелката беше настроена върху радиоактивността на бележещото вещество, полепнало по мравката. Уредът разполагаше с антена и екран, върху който в черен кръг мигаше зелена точка. Зелената точка бавно се местеше.

— Остава ни само да проследим нашия агент — каза Мелиес.

Излязоха вън и спряха такси. Шофьорът така и не разбра какви са тези клиенти, които желаят да се движат със сто метра в час — скоростта на глутницата убийци. Обикновено хората толкова бързаха! Може би тези двамата се бяха качили в колата само за да пофлиртуват? Той хвърли поглед към огледалото. Нищо подобно, те бяха изцяло погълнати от спор, вторачени в някакъв странен предмет, който държаха в ръце.