Бернар Вербер
Денят на мравките (120)

120. План на битката

Летиция бързаше час по-скоро да измие от тялото си мръсотията на метрото. Предложи на Мелиес да погледа телевизия в дневната, докато тя се изкъпе.

Комисарят се настани удобно на канапето и включи телевизора, а през това време, потопена във водата, Летиция отново се превръщаше в риба.

Тя задържа дъха си, скри се под повърхността и започна да се концентрира. Каза си, че има всички основания да презира Мелиес, но от друга страна да му благодари, задето се бе притекъл навреме. Така че нещата се компенсираха и стрелката беше на нула.

В дневната Мелиес гледаше любимото си предаване, усмихнат щастливо като дете при вида предпочитаната си играчка.

— Е, госпожо Рамирес, открихте ли отговора?

— Хм… Четири триъгълника с шест клечки не са проблем, но изобщо не виждам как ще се направят шест триъгълника от шест клечки.

— Можете да бъдете доволна. „Капан за размисъл“ би могъл да поиска от вас да построите Айфеловата кула от седемдесет и осем хиляди клечки… (Смях и ръкопляскания.)… Затова пък нашето предаване иска от вас да направите шест малки триъгълника от шест кибритени клечки.

— Вземам жокер.

— Много добре. Ще ви помогна със следното изречение: „Това е като капка мастило, попаднала в чаша вода.“

Летиция влезе облечена в любимия си пеньоар и с навита на тюрбан кърпа върху главата. Мелиес загаси телевизора.

— Трябва да ви благодаря за намесата. Сам виждате, Мелиес, че имах пълно право. За нас няма по-опасен враг от човека. Затова страхът ми е съвсем основателен.

— Нека не преувеличаваме. Това бяха нищо и никакви хулигани.

— За мен е все едно дали са били просто безделници или убийци. Хората са по-лоши от вълците. Те не са в състояние да потискат първобитните си нагони.

Жак Мелиес не отвърна. Стана и отиде да разгледа терариума с мравки, който младата жена сега бе преместила на видно място в средата на дневната.

Той допря Пръст до стъклото, но мравките не му обърнаха никакво внимание. За тях това не бе нищо повече от сянка.

— Съживиха ли се отново? — запита.

— Да. Девет десети от тях загинаха благодарение на вашата „намеса“, но за щастие царицата оцеля. Работничките са направили жив буфер с телата си, за да я запазят.

— Поведението им наистина е странно. Не е човешко, но е… странно.

— Във всеки случай, ако не бе последното убийство на химик, още щях да гния във вашите тъмници и те щяха да загинат до една.

— Така или иначе, щяхте да излезете на свобода. Съдебномедицинската експертиза установи, че раните по телата на братята Салта и на останалите не са могли да бъдат причинени от вашите мравки. Челюстите им са прекалено къси. Това за сетен път доказва колко прибързано и глупаво съм действал.

Косите й вече бяха изсъхнали. Отиде да си облече рокля от бяла коприна, украсена с нефрит.

Когато влезе отново с пълна кана медовина, каза:

— След като бях освободена по заповед на съдия-следователя, на вас ви е лесно да разправяте, че вече сте знаели за моята невинност.

— Съгласете се все пак, че разполагах с някои сериозни улики — възрази той. — Не можете да отречете фактите. Действително мравки нападнаха в леглото самия мен. Те наистина убиха моята котка Мари-Шарлот. Видях ги със собствените си очи. „Вашите“ мравки не са убили братята Салта, Каролин Ногар, Максимилиен Макхариъс, семейство Одержен и Мигел Синериас, но все пак „някакви“ мравки са направили това. Повтарям ви, Летиция, все още се нуждая от вашата помощ. Нека обменим мисли. (Тонът му стана настоятелен.) Вълнувате се от тази загадка не по-малко от самия мен. Нека работим заедно, независимо от цялата съдебна машина. Нямам представа кой е свирачът на флейта от Хамелн, но той трябва да е гений. Длъжни сме да го спрем. Сам никога няма да се справя, ала заедно с вас, която тъй добре познавате мравките и хората…

Тя пъхна в цигарето една дълга цигара и я запали. Размишляваше, а през това време той продължаваше да я убеждава:

— Летиция, аз не съм герой от полицейски роман, аз съм обикновен човек. Случва се да сбъркам, да проваля цяло едно разследване, да вкарам в затвора невинни. Зная колко непростима е моята грешка. Съжалявам и искам да я изкупя.

Летиция прати колелце дим в лицето му. Той толкова искрено съжаляваше, че започваше да й се струва трогателен.

— Много добре. Приемам да работя с вас. Но при едно условие.

— Всичко каквото пожелаете.

— Когато открием виновния или виновните, ще предоставите на мен изключителното право да пиша за следствието.

— Никакъв проблем.

Той й подаде ръка.

Тя се поколеба, преди да я поеме.

— Винаги прощавам прекалено бързо. Без съмнение правя най-голямата глупост в живота си.

Двамата веднага се заловиха за работа. Жак Мелиес я запозна с всички материали, съдържащи се в досието: снимки на труповете, доклади от аутопсиите, картотека с данни за миналото на всяка от жертвите, рентгенови снимки на вътрешните наранявания, наблюдения върху ешелоните от мухи.

Летиция не показа нищо от материалите, които сама бе събрала, но охотно призна, че всичко води към версията „мравки“. Мравките бяха оръжието и мравките бяха мотивът. Все пак оставаше да се открие основното: кой ги манипулираше и по какъв начин.

Преровиха списъците с екологическите терористични движения и фанатичните приятели на животните, чието желание бе да пуснат на свобода всички обитатели на зоологическите градини, всички птици и насекоми, затворени в клетки. Летиция поклати глава.

— Знаете ли, Мелиес? Въпреки че всичко навежда на тази мисъл, аз не вярвам, че мравки са способни да избиват производители на инсектициди.

— Защо?

— Прекалено интелигентни са, за да го направят. Законът „око за око“ е човешко творение. Отмъщението е човешко понятие. Ние приписваме на мравките собствените си чувства. Защо им е на мравките да избиват хора, след като спокойно могат да почакат, докато хората се самоизтребят!

Жак Мелиес размишлява известно време върху това твърдение.

— Независимо дали става дума за мравки, за свирач на флейта или за човек, който иска да се прикрие зад мравките, все пак си струва да издирим виновника или виновниците, нали? Дори само за да оневиним вашите малки приятели.

— Съгласна съм.

Огледаха всички парченца от мозайката, подредени върху голямата маса в дневната. И двамата бяха убедени, че разполагат с достатъчно елементи, за да открият логическата връзка между тях.

Неочаквано Летиция подскочи.

— Да не губим време. Единственото, което желаем, е да заловим убиеца. Сетих се как бихме могли да направим това. Идеята ми е съвсем проста. Слушайте!