Бернар Вербер
Денят на мравките (115)

115. Сред влажната топлина на метрото

Жак Мелиес се задушаваше в натъпкания докрай вагон. На един завой той залитна и блъсна в корема някаква жена. Дрезгав глас изръмжа:

— Не можете ли да внимавате?

Отначало различи само мелодията на думите. Веднага след това улови през пластовете воня на мръсотия и пот нежното послание на един парфюм. Бергамот, индийски троскот, мандарина, galoxyde, сандалово дърво и леко ухание на мускус от пиренейска коза. А парфюмът говореше:

Аз съм Летиция Уелс.

Наистина беше тя, вперила в него теменужения си поглед с диви отблясъци.

Гледаше го с истинска враждебност. Вратите се разтвориха. Слязоха двадесет и девет души, влязоха тридесет и пет. Стана още по-тясно отпреди, така че всеки усещаше дъха на своя съсед.

Погледът й все повече се вторачваше в него, сякаш беше кобра, която се кани да глътне някоя малка мангуста, а той, като омагьосан, не беше в състояние да отмести очи.

Тя беше невинна. А той бе действал прибързано. Някога бяха обменяли мисли. Дори си станаха симпатични. Беше го черпила с медовина. Той бе разкрил пред нея страха си от вълци, а тя страха си от хората. Колко съжаляваше за близостта на онези моменти, проиграна единствено по негова вина. Щеше да й обясни всичко. Тя щеше да му прости.

— Госпожице Уелс, бих искал да ви кажа колко…

Летиция използва поредното спиране, за да се промъкне между телата на пътниците и да изчезне.

Тя пое с нервни крачки по коридорите на метрото. Почти подтичваше, за да се измъкне час по-скоро от това отвратително място. Чувстваше как по нея лепнат похотливи погледи. А на всичко отгоре комисарят Мелиес пътуваше по същата линия!

Мрачни коридори. Влажни тунели. Лабиринт, осветен от мъртвешка неонова светлина.

— Хей, кукло! Накъде си се запътила?

Три престъпни фигури изникнаха пред нея. Трима негодни с якета от изкуствена кожа, единият от които вече я бе закачил преди няколко дни. Тя ускори крачка, ала ония тримата я последваха. Подкованите им обуща кънтяха по пода.

— Самички сме значи? Защо не спреш да си поприказваме?

Тя се закова на място, а зениците й говореха: „Махайте се!“ Предишния път номерът бе минал! Ала днес не оказа никакво въздействие върху тези кретени.

— Ваши ли са тези хубави очи? — запита единият, висок и брадат.

— Не, взела ги е под наем — отвърна другарят му.

Груб смях. Потупване по гърба. Брадатият измъкна автоматичен нож.

Внезапно Летиция изгуби всякаква увереност и тъй като прие ролята на жертва, другите незабавно се вживяха в ролята на хищници. Опита се да побегне, но онези й преградиха пътя. Един от тях я улови за ръката и я изви зад гърба й.

Тя простена.

Коридорът беше осветен и съвсем не пуст. Край тях забързано минаваха хора, навели глави, като се преструваха, че не разбират какво става. Току-виж, някой те ръгнал с нож…

Летиция Уелс изпадна в паника. Нито едно от обичайните й оръжия не вършеше работа срещу тези грубияни. Брадатият, плешивият и дангалакът сигурно също са имали майки, които усмихнати са им плели сини пеленки.

Очите на нападателите блестяха, а минувачите продължаваха да се изнизват наоколо, като бързаха да отминат групичката.

— Какво искате, пари ли? — промълви Летиция.

— Парите ще ти вземем после. Сега-засега ни интересуваш ти — изкиска се плешивият.

С острието на ножа брадатият вече откопчаваше едно по едно копчетата на сакото й.

Тя се мъчеше отчаяно да се освободи.

Това просто не беше възможно. Часът бе четири следобед. Все някой трябваше да реагира и да вдигне тревога.

Брадатият откри гърдите й и подсвирна.

— Не са твърде големи, но инак ги бива, нали?

— Това не им харесвам на азиатките. Всичките имат тела на малки момиченца. Човек няма с какво да напълни шепи.

Летиция Уелс полагаше усилия да не припадне. Бе напълно в плен на криза от хуманофобия. Ръцете на мъжете, мръсни при това, я докосваха, опипваха, опитваха се да й сторят зло. Страхът й бе толкова силен, че й пречеше дори да повърне. Тя стоеше като вкопана, безпомощна, неспособна да се отскубне от своите мъчители. Като насън дочу някой да вика: „Стой, полиция!“

Ножът прекрати своето дело.

Някакъв мъж с насочен револвер бе вдигнал карта с трикольор.

— Мамка му, ченгетата! Чупката, момчета! А тебе, малка мръснице, ще те пипнем друг път.

Тримата се опитаха да побегнат.

— Останете на място! — викна им полицаят.

— Хайде де — обади се плешивият. — Само посмей да стреляш, и ще те дадем под съд.

Жак Мелиес свали револвера и те хукнаха.

Летиция Уелс бавно възстанови дишането си. Всичко бе приключило. Беше спасена.

— Как се чувствате? Да не са ви наранили?

Тя поклати отрицателно глава. Малко по малко идваше на себе си. Полицаят съвсем непринудено я прегърна, за да я успокои.

— Вече всичко е наред.

И също така непринудено тя се притисна до него. Чувстваше облекчение. Никога не си бе представяла, че появата на комисаря Мелиес може да й достави такава радост.

Тя обърна към него теменужените си очи, в които морето беше утихнало. Погледът й не проблясваше като на тигрица, в него се долавяха само вълнички като от лек бриз.

Жак Мелиес събра копчетата от сакото й.

— Предполагам, че трябва да ви благодаря — каза тя.

— Не е необходимо. Повтарям, бих искал просто да поговорим.

— И за какво?

— За убийствата на всички тези химици, които тревожат и двама ни. Проявих се като същински глупак. Имам нужда от вашата помощ. Аз… винаги съм имал нужда от вашата помощ.

Тя се поколеба. Ала при тези обстоятелства как би могла да не го покани у дома на чаша медовина?