Бернар Вербер
Денят на мравките (100)

100. Бягството на Летиция

Щом пристигна в затвора, комисарят Мелиес поиска незабавно да се срещне с Летиция Уелс.

— Как реагира тя на престоя в килията? — заразпитва той директора.

— Никак. Изобщо не реагира.

— Какво искате да кажете?

— Откакто е тук, непрекъснато спи. Нищо не е яла, не е пила нито капка вода. Не е помръднала. Спи и нищо не е в състояние да я събуди.

— От колко време е така?

— От седемдесет и два часа.

Жак Мелиес изобщо не бе очаквал такова поведение. Арестуваните от него жени обикновено плачеха, крещяха яростно, но в никакъв случай не спяха.

Телефонът иззвъня.

— За вас е — обърна се към него директорът.

Беше инспектор Каюзак.

— Шефе, обаждам се от съдебния лекар. Очертава се нещо като проблем. Ами нито една от мравките на журналистката не помръдва. Какво ще кажеш на това?

— Ще кажа, ще кажа… Ще кажа, че просто зимуват.

— По средата на август ли? — удиви се инспекторът.

— Точно така! — повтори самоуверено Мелиес. — Емил? Кажи на съдебния лекар, че след малко ще намина да поговоря с него.

Пребледнял, Жак Мелиес остави слушалката.

— Летиция Уелс и нейните мравки зимуват.

— Моля?

— Така е, учил съм това по биология. Когато е студено, когато вали, когато царицата изчезне, насекомите прекратяват всякаква дейност и забавят сърдечния си ритъм, докато заспят или докато умрат.

Двамата мъже прекосиха целия затвор тичешком, докато стигнат до килията на Летиция. Още с влизането си те изпитаха облекчение. От устните на младата жена излизаше тихо сумтене. Мелиес я улови за китката и установи, че пулсът й е… леко забавен. Взе да я разтърсва, докато накрая тя се събуди.

Летиция леко отвори теменужените си очи, положи известно усилие да си спомни къде се намира и най-сетне позна комисаря. След това се усмихна и отново заспа. Мелиес реши засега да не дава воля на смесените чувства, които го вълнуваха.

Той се обърна към директора на затвора:

— Ще видите, че утре сутринта ще си поиска закуската. Готов съм да се обзаложа.

Под нежната кожа на клепките теменужените очи трепкаха наляво, надясно, нагоре, надолу, сякаш искаха по-добре да проследят перипетиите на съня. Отстрани това изглеждаше доста странно. Летиция сякаш бе избягала в света на сънищата.