Весела Лулова Цалова
Греховност (8)

Леа Морел

Слезе на летище „Орли“. Хора, блъсканица, тълпи от народ, които говореха на френски, английски, немски. Цареше все същото объркване, нищо не се бе променило от последното й заминаване от Париж.

Озърна се, за да види дали нейната стара приятелка — французойката Леа Морел, я чака. Преди още да премине паспортния контрол, видя крехката й фигура, прическата й със златисти кичури, ръцете й — винаги с ръкавици, независимо от сезона — и тъмните й очила. Излъчваше свежест, въпреки своите петдесет и осем години.

Когато я доближи и се прегърнаха, Оливера усети, че чувството й за самотност и безвремие е останало в самолета или може би в родината й.

Леа бе единствената й най-близка приятелка, при това чужденка, с която се познаваха от години и беше в течение на всичките перипетии и трудности в живота й. Винаги я напътстваше с майчинските си съвети. Беше доста по-възрастна от Оливера, преживяла ужасна загуба в личния си живот, но съхранила топлината и съчувствието си към всички. Скръбта й не я бе превърнала в студена и безразлична, напротив — под нейното влияние се раздаваше с каквото може за останалите и голяма част от времето си прекарваше във фондацията, оглавявана от нея, за закрила на бездомници и нуждаещи се. Леа бе светица за Оливера, и ненапразно — имаше си качества. Бог й беше дал талант за езици и добър слух, но за какво ги употребяваше тя? Възползваше се от дарбите си, за да помага на другите.

Леа бе приятелката, която никога не бе имала… или бе изгубила отдавна. Островът, на който несгодите на живота не можеха да я достигнат, бомбата, която рушеше стената между нея и миналото — доброто старо време… когато Мауро Бианки бе обсебил живота й и го бе превърнал в част от своя.

Когато говореше с Леа Морел, се потапяше в свят, отдавна изгубен за нея — сън от поезия, колоритен и пълен с метафори. Там нямаше значение коя си, откъде си — всичко бе засенчено и някак облагородено от богатството на душата й. Чувстваше се малка, незначителна, но щастлива до нея. Французойката отговаряше на всичките й въпроси с един пасианс, който разиграваше, ей така, на шега. Невероятна жена! Възхищаваше й се…

И въпреки това чувстваше, че дори и Леа не е в състояние да я отклони от несподелената й и безсмислена любов към италианеца. Леа бе всичко, което й липсваше, но него не можеше да замести.

Говорили си бяха стотици пъти и общуването им я изпълваше със странна топлина — свръхсетивно усещане, съсредоточено някъде вътре в нея. Топлеше я като камина в алпийска вила, когато вятърът навън чупи клони от ярост, но сигурността и уюта на топлата къща отклоняват първичния страх от природата.

Докато беше в самолета, се чудеше как ли ще се почувства, щом я види отново. И пак усещаше топлината и обожанието си към Леа.

Дори тук, на летището, в хаоса, сред пътници и багажи, сърцето й трепкаше радостно, че отново ще са заедно и не ще се гърчи повече сама в студената си софийска мансарда, ще подели болката си, дошла след раздялата, която може би ще се притъпи от грижите и съчувствието на Леа.

— Ето те и теб! Добре дошла отново в Париж, дете мое! Колко съм щастлива да те видя! Заприличала си на мокро врабче! Какво се е случило с лъвската ти осанка? — заля я с порой от въпроси.

Изведнъж залата за посрещане на пътници се разлюля и бели кръгове затанцуваха пред очите на Оливера. Оставаше миг, преди да загуби съзнание, но успя някак си да се овладее, да потисне положителните емоции от срещата със своята приятелка, както и тъгата, че не може да я зарадва с хубави новини около себе си.

— Добър вечер, Леа! Благодаря ти, че си тук, благодаря ти, че те има в живота ми! Толкова ми липсваше! Прости ми дългото мълчание, но не можах да надвия себе си, исках да бъда изолирана от всички, дори и от тези, които ме обичат, самонаказвах се заради грешките на друг… Боже, какви думи за поздрав, извини ме! Може ли да те прегърна още веднъж, приятелко моя?

Наведе се и отново нежно притисна в обятията си дребната жена с голямо сърце. Прегръдката беше взаимна, топла, истинска. За миг и двете притихнаха, отнесени от вихъра на старите спомени за загубите, които бяха претърпели.

— Тръгваме, имаш нужда от хубава, ароматна вана, последвана от здрав сън. Утре ще говорим — отсече Леа.

— Добре, имаш право. Чувствам се натежала и изтощена — усмихна се уморено Оливера.

Насочиха се към паркинга на летището, където ги чакаше черната спортна кола на елегантната й приятелка.