Весела Лулова Цалова
Греховност (7)

Мъртвото време

В живота на Оливера настъпи мъртво време. Превърна се в жива сянка на Мъртвото време. Звучеше прекалено научно, натруфено, но за нея бе реално и наистина не успяваше да обработи импулсите, които я бомбардираха. Празният й, изтерзан дух, уплашен от превратностите на съдбата, се заключи и не пускаше никого.

В това време и битието на Мауро също бе изпълнено с екзистенциален страх. Уплаха от другия и от различното.

Тя изгуби посоката и целта на движение, а той забрави за грях и отговорност и все повече вършеше и търпеше насилие, запълвайки вътрешната си пропаст като „консумираше“ магията, която му предлага съвременния вавилонски пазар.

Оливера хранеше нараненото си сърце и празната си душа с общи и абстрактни понятия от тяхното минало — щастие, любов, взаимност, желание, топлина. Вятърът й донасяше ужасни видения, сякаш в тъмното към нея се протягаха хиляди ръце, които искаха да я стиснат за гушата, да я повалят на земята, за да я налагат и дращят, докато притихне завинаги…

„Дали ще има утре? — питаше се тя. — Чакам гласът ти да стопли отново душата ми, изпаднала в летаргичен сън.“

Какво значеше утре за нея? Ден, в който да я няма болката, когато той ще почука на вратата й и ще му отвори, без да мисли за вдругиден, когато ще си тръгне… Имагинерно звучене на думи, невъзможни в действителността.

Продължаваше да се лута в своето мъртво време без ориентири и цели, уморена от себе си и околните, винаги предана на мислите за миналото си. Потънала беше в черната дупка на спомените и оттам не можеше да я извади никой, дори и Мауро. Бяха единствената й утеха. Живееше с тях и за тях продължаваше да живее. Отнасяше се с респект към миналото и го идеализираше. Все по-често губеше връзката си с настоящето. Стоеше само във времето, ограничило я в своите рамки. Времето, определило съдбата й, ограбило я. Какво щеше да й даде в утрешния ден?

Един по един хората, до които се докосваше, се оказваха погълнати или от небитието, или от забравата. В ада може би щеше да ги намери, но в забвението никога.

Разбираше, че това, което е искала, не е било осъществимо… Ставаше неустойчива, живееше без мисъл за настоящето. Всяко връщане към миналото жигосваше съзнанието й с напомнянето, че любовта й е безвъзвратно отминала. Самият спомен за нея и за това какво биха могли да бъдат, ако бяха останали заедно, стопляше мъничко хладното й сърце.

„Буда… — припомняше си цитат от книга, която наскоро бе прочела. — Той например говори за божества, сгромолясали се от небесата, понеже паметта им отслабнала или се разстроила, та затова били преродени в простосмъртни.“

Тя беше една от онези съумяващи да възобновят брънките, изпадали от веригите на нейните спомени, и дори им придаваше някогашната лъскавина, но не получаваше удовлетворение. Извикваше дори и забравеното благодарение на паметта си, която единствена не й изневери, но щастливите отминали мигове не й гарантираха покой.

Беше уморена, но не от бурите в съзнанието си, а от съществуването на несъществуващото, разтворено във всичко. Не искаше да й липсва точно сега. Оглеждаше се в стените на своята самота и искаше да къса парчета от нея със зъби, да я поглъща и да усеща горчивия вкус на отровата й — бавнодействаща, но сигурна.

Когато преди време, след дълго мълчание от негова страна, й изпрати писмо с официално съобщение за сватбата си, тя не припадна, дори не се разплака. Почувства само как олеква като перушинка и някак в забавен каданс се придвижи от едно измерение в друго, а това другото бе точно „мъртвото време“, в което беше и сега.

Продължи да живее, но вече не бе същата. Всеки ден балансираше между няколко трудни избора, които я плашеха със своята неотложност.

„Гледай да избереш най-малкото зло“ — често казваха приятелите й.

Думите им означаваха всъщност „оцеляване“ с цената на собствените й компромиси и със страданието, което бе заченала от деня на неговата сватба. Знаеше, че законната му съпруга не може да го дари с рожба, а тя — отхвърлената и непожелана от него, носеше в себе си мъка, която един ден щеше да се роди и да потърси своя баща.

Оливера вярваше, че има справедливост, но не тя бе човекът, който я раздава. Очакваше провидението.

Този път нямаше алтернатива, трябваше да приеме условията по договора на господин Рана и да замине на работа извън страната, наистина без да спомене пред никого къде е и за колко време. Щеше да отпътува с пълното съзнание за мъртвото време, в което е изпаднала, и с удоволствие да констатира, че в него няма вече проекти, мечти, желания и страст. В него Оли щеше да живее на автопилот, докато един ден батериите й свършат, за да се отправи към един друг свят, в който понятното време, дори и мъртво, не съществува, към вселена, по-съвършена и справедлива от тази, в която живее.