Весела Лулова Цалова
Греховност (6)

Равносметката

Сутринта беше студена, но обещаваше пролетен, слънчев ден. Отвори очи, потърка ги и неволно „Ох!“ се изтръгна от залепналите й устни. Спа лошо. Цяла нощ я преследваха кошмари и немощта й да извика в съня си се превърна в облекчение, когато се събуди и изохка. В първия миг не си спомняше какво се е случило, но постепенно съзнанието започна да й изпраща сигнали за вчерашния ден, жестокото писмо, парка, спомените за близкото минало, за хаоса, нахлул в семплия й начин на живот, който водеше напоследък. Улови се, че със ставането й се надига и умората от леглото.

Изправи се на крака и усети как нервното напрежение от вчера се отприщи като пролетна река, която помита всичко пред себе си.

Включи радиото и полусънена потътри крака към банята. В огледалото видя помръкналото си лице с пожълтяла кожа и очите си без капчица блясък — подпухнали от плача и с натежали клепачи. Не познаваше жената, която я гледаше отсреща. Стори й се страшна и непривлекателна, имаше желание да хвърли нещо в огледалото и да го счупи на късове, за да прогони лицето, което продължаваше да я гледа недоумяващо.

Зави й се свят, дълбоки и прорязващи спазми напираха да излязат от гърлото й.

„Булимията се събужда… А този път си бях обещала да я надвия…“

Върна се в леглото, зави се, затвори очи и се помъчи да заспи отново. Искаше да избяга от светлината, от себе си, дори от живота.

Морфей беше щедър този път с нея и почти докосваше с пръсти ресниците й, когато мобилният й телефон иззвъня. Винаги го оставяше включен — навик, останал от времето, когато Мауро я търсеше по всяко време на денонощието заради непреодолимото си желание да чуе гласа й. „Отново спомени…“ — помисли си и протегна ръка към телефона.

— Да! — промълви тя.

— Оли, аз съм… Не затваряй, моля те… — извика Мауро.

— Господи, това си ти! Не! Никога вече! Всичко свърши, търпението ми също, не мога да ти позволя повече да се гавриш с чувствата ми и с мен! Сбогом!

Разридана, тя прекъсна разговора и изключи апарата.

Не беше на себе си, легна по очи и започна да вика — крещеше, проклинаше. Никой не можеше да й помогне, осъзнаваше безизходността на историята и искаше само да я забрави, да я заличи от живота си, но не можеше… Не й оставаше нищо друго, освен да замине отново в чужбина, без някой да знае къде е. Не беше нужна, дори и на себе си, но все пак заради чистотата на душата си трябваше да намери такова място, където ще я оставят на мира. Къде да отиде?

Изправи се и седна на края на леглото. Сложи ръцете си върху коленете и ги погледна, заприличаха й на простреляни птици — безжизнени и студени.

За миг се изкуши от желанието да го набере, да чуе гласа му за последно, да му каже, че го обича независимо от всичко, което й причиняваше. Очите й отново се напълниха със сълзи, ръцете й потръпнаха в конвулсия, както правят телата на току-що умъртвените птици.

„Той ме обичаше…“ — каза си Оливера и с горестна въздишка оплака мъките и лудостта си, а после се наведе и извади от нощното шкафче седемте снимки, които държеше винаги близо до себе си. От тях я гледаше лъчезарното му лице, изразяващо смесица от любов и неприкрита тъга, които му придаваха миловидност. Наблюдаваше фотографиите и пред очите й отново затанцуваха спомени от дните, прекарани с него, от странното им запознанство, пътуванията им един към друг.

Пред погледа й изникна прекрасният розов залез над лодките и морето на Амалфи. Толкова нежен и необятен, сякаш искаше да сгуши в себе си всички и всичко. Тогава, в този незабравим миг, в който очите й бяха неспособни да видят цялото величие на природата, си даде сметка, че е омагьосана от чара на този мъж. Разходките по кея на лунна светлина, шумът на прибоя, стиснатите им ръце, сърцата им, които туптяха учестено, всички тези мигове бяха живи в съзнанието й, сякаш се бяха случили миналата седмица, а всъщност минаха почти две години. Какво ли не се случи през този период…

Отношенията им променяха характера си ежечасно. Мауро беше предизвикателство за всяка жена — с поведението си и начина си на мислене той самият не можеше да отгатне себе си, а какво оставаше за останалите. Изпълнен бе с предразсъдъци, които му пречеха да вземе решение за кардинални промени в живота си. Не търпеше съвети, понякога се държеше като разглезено дете, което не знае какво иска. Пишеше й писма, пълни с противоречиви твърдения, но Оливера стоически ги понасяше и не му се противопоставяше, защото знаеше, че не е достатъчно зрял, за да я разбере. Израсъл бе в друга среда, в семейство с друга ценностна система, различна от нейната, където всичко във възпитанието им бе коренно противоположно. Възгледите им за живота имаха малко допирни точки, често си мислеше: „Защо ли го обичам толкова много? Какво в него ме омагьосва така, че не мога да се отскубна от примката на чувствата си и съм доброволна затворница на любовта, която не проумявам?“

А той, без да знае за въпросите, които тя си задаваше, й отговаряше в писмата си:

„Когато разгадаеш чувствата си към мен и си отговориш на въпроса защо ме обичаш, тогава ще настъпи краят на нашата връзка. Любовта е чувство, което живее до момента, в който си обясним защо желаем любимия човек, миг след това, с разкриването на нейната тайнственост любовта загива.“

Философ и мистик, изключително интелигентен, образован и прославен, тези му качества я омайваха. Не се повтаряше като останалите мъже, не се държеше тривиално и надменно, винаги беше в конфликт със света и със самия себе си, но никога не показваше, че превъзхожда останалите.

Погледна часовника си и видя, че наближава обед. Трябваше да се приготви и да тръгне към редакцията, не се чувстваше добре, но не искаше да моли главния за почивен ден.