Весела Лулова Цалова
Греховност (5)

Оливера

Редакцията, в която работеше, след като напусна Италия и приключи с кореспондентските си задължения като журналистка на свободна практика в Париж, беше сгушена в ъгъла на един от многото етажи в сградата на по-голям столичен вестник. Нито мебелите, нито хората в малката и неуютна стая показваха, че в нея се твори.

Още от вратата всеки влязъл, сякаш за да се спази служебната йерархия, се натъкваше на бюрото на шефа. Той посрещаше идващите с изцъкления поглед на недотам интелигентна особа.

Главният редактор бе дошъл от малък балкански градец, учил бе криво-ляво в най-старото висше училище, между нощните си курсове като таксиметров шофьор.

Стажувал беше в полупрестижни издания, но постепенно със спечелените си пари и най-вече с онези от зестрата на жена си бе успял да осъществи детински наивната си мечта да издава вестник.

В главата му неуморно се рояха идеи, които в началото привличаха, а след това със силата на атомен взрив убиваха спокойствието. Колегите му, надарени с душевна умъртвеност, безпрекословно ги изпълняваха. Нездравословното излъчване на Румян Маликов, така се казваше главният редактор, обгръщаше и редакционния екип на вестничето.

Беше подбрал подчинените си с умението на диктатор. Достойнствата им бяха липса на интелект и безгранична вярност.

Неговата „дясна ръка“ беше госпожица, попрехвърлила трийсет и петте, пристрастена към алкохола, цигарите и циничните изрази.

Маня Тодорина по професия бе инженер, но това не й пречеше „вещо“ да ръководи колегите си от отдел „Вътрешна политика“, като ги подканяше към оперативност с пиперливите си призиви. Късо подстригана, с вид на надзирателка от женски затвор, тя съскаше наляво-надясно и жадуваше всички да играят по нейната свирка. Пред компетентността тя никога не отдаваше почит и по-будните журналисти се пазеха да не ги лизне отровният й език.

„Лявата ръка“ на господин Маликов беше така наречената „бардама“ на редакцията. Пухкава, с лукави пламъчета в очите, Ана Миткова държеше почти всички козове в ръцете си с купищата компромати, с които се сдобиваше след креватните си геройства с действащи политици. В нейните мрежи се бяха оплели мнозина държавни мъже. Следваше достойно принципа на Цезар „Разделяй и владей!“ и влизаше под кожата на приятели, които по-късно майсторски и безскрупулно се омаскаряваха един друг пред нея.

За шефа на журналистическия екип интригите бяха без значение, стига на другата сутрин любимият му вестник да е единственият със страници, изпълнени с пикантни подробности от коридорите на властта и спалните на звездите.

Румян Маликов винаги разчиташе на клюките като безплатна и шумна реклама, която за повечето от гилдията беше оплюване, а за него сполучливо осветляване и издигане на пиедестал всекидневника, който ръководеше.

Настрана и в сянка оставаше наскоро назначеният заместник главен редактор Крум Аспарухов. Млад мъж с брада и осанка на провинциален актьор, изпълняващ роли, които пресъздават хановете от Първото българско царство. Макар и старомоден, имаше отлична професионална квалификация, но неговата необщителност му пречеше да сплоти около себе си по-неопитните колеги и да блесне с екип, който да го следва.

Освен тези персони в редакцията работеха и други — репортери, редактори, мениджър и счетоводителка.

Репортерите бяха черните овце на стадото. По цял ден тичаха от една пресконференция на друга, но работата им не свършваше, дори се натрупваше все повече. По-отговорните се опитваха пряко сили да изпълнят голяма част от задачите си и в педантичното си бързане винаги не доизкусуряваха основното за деня, а непукистите и, вече попрегорели от професията, без много шум се скатаваха в кафенетата и късно следобед носеха полупреписани, но добре скалъпени материали, които звучаха така авторски, че дори този, от когото ги бяха плагиатствали, не можеше да го разбере.

Сред цялата тази обърканост някак неестествено се вместваше и Оливера — фаталната жена с лазурния поглед, чийто чар се криеше в играта, подвижността и променливостта на лицето й, което беше огледало на богатия й душевен мир, често нарушаван от чужденеца, нахлул в живота й, и страхливците около нея.

Завеждаше културната рубрика и макар че изкуството и културата не бяха слабост на главния, той им бе отделил цели две страници във вестника си.

Оливера попадна в този екип съвсем случайно, след като прочете обява, че търсят журналисти. Нямаше много време да мисли и да се колебае, беше се върнала току-що от чужбина, след като години наред работи като кореспондент на различни издания. Пътуванията и горещите точки по света я бяха изтощили до крайност. След като между нея и Мауро всичко приключи, личният й живот се превърна в пепел, ето защо реши да се прибере в родината. Силите не й стигаха вече за предизвикателствата, които професията й предлагаше. Раздялата й с него се оказа пагубна и тя ден след ден губеше своята работоспособност и воля за живот. А на Запад или трябваше да работи на пълни обороти, или щеше да бъде елиминирана от по-активните. Не искаше да загуби последното, което й беше останало — реномето на професионалист, беше длъжна да съхрани доброто си име като журналист, независимо от краха в личния си живот и да се оттегли навреме.

След интервюто за работа във вестничето, беше убедена, че ще успее да извоюва своето място. Незабележима и усърдна, както винаги, щеше да изпълнява задълженията си, но и да има покоя, от който се нуждаеше, за да се връща до безкрайност назад към миналото и любовта, без която не можеше, но загуби.

Новите й колеги я приеха резервирано, усетили още в началото, че е странна птица. Особеността й се дължеше на финия и душевен облик и на неугасналия й напълно стремеж да бъде уникална, свободна и дейна по всяко време на денонощието, което бе в пълен разрез с другите.

Предусетиха, че нейната отдаденост на работата е бягство от миналото й, но никой от тях не се осмели да я попита за подробности около личния й живот.

Оливера беше заключила всички врати, водещи към сърцето й, и не позволяваше да се разбере колко страда и каква болка се крие зад интелигентното й красиво лице. Рязко се отграничаваше от останалите с таланта си и упорито натрупаните през годините умения, беше почти абсурдно, че Маликов я допусна в гнездото на самовлюбени некадърници, където тя не се вписваше, но в живота й това не беше първият абсурд и го прие като нещо нормално.

Единствено тя от всичките си колеги имаше пълната свобода да се грижи за рубриката си сама, без намесата на никого, и да прави по собствена преценка подбор на материалите. С трансцендентното си поведение респектираше Румян Маликов и той тайно благоговееше пред обаянието й, макар че за нищо на света не би си го признал.

Имейлът от Мауро я завари в редакцията, докато подготвяше обзорен материал за съвременната европейска литература. Чувстваше гръбнака си изтръпнал и реши да отвори електронната си пощенска кутия, за да се разсее мъничко и да смени позата на тялото си. Когато видя името му, странна болка я преряза в гърдите, лошо предчувствие се прокрадна в мислите й, защото все по-рядко й пишеше. Изобщо не се съмняваше, че съобщението му съдържа лоша вест.

Преди да го отвори и прочете, наведе глава и помоли за сетен път Бог да бди над него. На нея й стигаше Мауро да е добре.

Думите му бяха опустошителни. Порой от обяснения, които нямаха логика, а на финала — неговото име, дори без сбогом.

Затвори очи и си представи лицето му, сгърчено от болка и ярост, опита се да го разбере, да осъзнае безизходната ситуация, в която се намираха, но тъгата не й позволи, вцепени тялото и духа й. В този миг й се струваше, че пропада с шеметна бързина в дълбока пропаст. Със загубата му губеше всичко в живота си… Не знаеше как да реагира — да му се обади, да вземе самолета и отново да се срещне с него… Не, нямаше смисъл, известието му беше като смъртта, от която никой не може да избяга, когато му дойде времето.

Изключи компютъра, взе си чантата и излезе. Тръгна, без да знае накъде. Крачеше бавно, а тълпата я блъскаше, но тя не усещаше друго, освен горчивия вкус на сълзите, които браздяха лицето й. Тялото й се преви под тежестта от унижението, на което отново я подлагаше Мауро.

Оливера винаги беше живяла на тънката червена линия, ръба, по който се движеше, й даваше усещането за живот. Приятелите й я придържаха към земята и до известна степен успокояваха вродената й безразсъдност и стремеж към авантюри. Равновесието й беше непонятно и всячески го избягваше, но днес разбра, че е остаряла и не може да продължава така. Осъзна, че работата й в редакцията е скучна, а раздялата й с Мауро породи в душата й свирепост. Чувстваше, че е родена случайно, че не е на мястото си, че не е в своя свят.

Спря се в парка, намери пейка далеч от детската площадка, нуждаеше се от тишина.

Мислите й я върнаха назад във времето, когато състоянията й на отчаяние се редуваха със скандални изяви в обществото, а после се прибираше вкъщи и там отново се връщаше в ада. Така, ден след ден, откакто се беше родила, живееше като насън. В този отминал период до себе си имаше съпруг, който се държеше с нея като непознат. Често я нараняваше и обсебваше личното й пространство. Неуважението му през дългите години на техния съвместен живот нарасна до размери, които повече не можеше да търпи. Вечер си лягаше и си даваше сметка, че това е краят, че на сутринта ще се събуди и ще си каже: „Всичко свърши! Искам свободата си, живота си, мен самата“.

Насилието се бе вклинило в съзнанието й и започна да губи връзка с реалността. Отдавна не си спомняше какво значи да живее спокойна, без усещането, че е жертва на другия и черните му страсти. Самотата й я обгръщаше и всяка нощ заспиваше с молба към Бог да се събуди след този ужасен сън и да започне отначало.

Чувстваше, че ще се случи скоро, но изчакваше съдбата да го реши. Знаеше, че е наближило съвсем, защото започваше да охладнява и към сина си. В очите му виждаше свирепостта на неговия баща, плашеше се от ужасяващата им прилика. Сякаш бе само участник в създаването на това дете, защото в него не откриваше дори зрънце от собствената си душевност.

Откакто се помнеше, даваше от себе си, раздаваше с пълни шепи обичта си на своите близки, а сега бе сама, бяха я забравили и нарочили за луда.

„Нима нежеланието ми да приема издевателствата на действителността е умопомрачение?“ Въпроси, въпроси, на които си отговаряше с въпроси.

Вършеше всичко механично, без дух, без желание — домакинство, работа, срещи — и наистина се роботизира.

Спасяваха я донякъде честите й пътувания в чужбина, репортажите, които правеше, я разтърсваха и си даваше сметка, че този свят е пълен с човешка болка, на фона на която нейната е незначителна. В редакциите, в които сътрудничеше, наблюдаваше суетенето на колегите си и недоумяваше защо се въртят като омагьосани между сутрешните новини, рядкото кафе и следобедните творчески търсения в поглеждане на часовника за края на работното време. Навсякъде бяха еднакви, националността нямаше значение, още по-малко пък просперитета на страната, в която се издаваше вестникът или списанието. Всекидневието в професията за всички бе еднакво, без значение къде се намират — в Париж, Рим, София, Белград, Амстердам Милано…

Напоследък дори с най-близката си приятелка Леа не успяваше да се чуе (французойка, която живееше в Париж), за да й сподели предчувствията си за приближаващия край на всичко, свързано с досегашния й начин на живот.

Говореше само със себе си и с Бог. Стремежът й за промяна с всеки изминал ден се засилваше и вече беше почти сигурна, че ще го направи. Трябваше да замине, да се махне от всички, да започне отначало или просто да приключи завинаги със себе си.

Предложението, което преди месец й направи Марио Рана, бе предизвикателно, но много рисковано. Освен това трябваше да се обвърже с договор с много неизвестни за нея самата. Налагаше се да изиграе картите си с някои компромиси, които преди не би направила, но достойнството й си оставаше непокътнато и тя реши да приеме. По-добре така, отколкото да остане в София и да погребе самоуважението си…

Силен женски глас я извади от унеса и мислите й за нейното минало — ядосана майка крещеше на детето си. Дребното човече победоносно беше нагазило до колене в голяма, мръсна локва и се забавляваше неимоверно без страх от наказание.

„Тези родители никога няма да разберат, че децата не могат да бъдат възрастни…“ — каза си и полека се изправи. Пейката, на която беше седяла, сега й се струваше неугледна и стара, обзе я желание да се отдалечи от нея.

Свечеряваше се и започна да захладнява. Хората прекосяваха с бързи крачки алеите на парка, за да стигнат час по-скоро у дома си след дългия работен ден.

Оливера се опита да влезе в ритъма им и да се отдалечи от това място, но краката й тежаха като чукове.

„Защо да бързам и закъде? — питаше се. — Животът ми беше динамичен, беше… Вече нищо няма значение за мен, загубих всичко и всички. Самотата ме уви в лепкавия си тъмен плащ и направи своя пленница. От нея се страхувах най-много и ето че ме връхлетя.“

Излезе на булеварда и спря едно такси, за да се прибере в малката мансарда, която скоро бе взела под наем. В нея вече не я чакаше дори компютърът й, който някога беше връзката й с Мауро… От днес и той й бе ненужен…