Весела Лулова Цалова
Греховност (4)

Раздялата

В средата на март психическото състояние на Мауро внезапно се влоши. Минали бяха три седмици от деня, в който тя похлопа на бащината му порта. Прекараха един незабравим следобед, в който осъзнаваха, че са заедно, но няма да има следващ път.

Продължаваше да усеща парфюма й, тялото и душата му крещяха от липсата й, но животът продължаваше и всеки ден безмилостно го отдалечаваше отново от нея.

Понякога нощем се събуждаше в тъмнината в компанията на спящата си жена и продължаваше да се пита: „Сън ли беше денят, в който я видях, или реалност? Защо ли не поиска нищо от мен, нито ме прокле, нито ме упрекна и оскърби? Засвидетелства ми отново любовта си и си тръгна мълчаливо, както беше дошла“.

Не намираше отговор на нито един въпрос, който си задаваше, липсваше му покой, освирепя и тъмните страсти в душата му отново се събудиха. Любовта му към нея се превърна в омраза. Толкова му липсваше, а не можеше да промени обстоятелствата. Както винаги беше слаб и нерешителен, по-лесният начин бе да се опита да я зачеркне от живота си, за да я нарани за втори път, макар да съзнаваше, че така ще нарани и себе си.

Дните му протичаха в безделие, не успяваше да напише нито ред. Чувстваше се безплоден и остарял с десетилетия. Усещаше, че има нужда от разнообразие и забавления, от сродна душа, с която да говори за литература и изкуство. Греховни желания атакуваха тялото му. Не разбираше какво му се случва, мъката по нея го надвиваше и го подтикваше в грешна посока.

 

 

В края на март изненадващо кметът на общината му се обади и го покани да присъства на литературна вечер, посветена на млади таланти. Отредил му бе и място в програмата, трябваше да произнесе приветствено слово.

Първата му реакция, след като затвори телефона, беше да ги прати всички по дяволите, но след половин час размисли и реши да приеме. Мразеше вътрешния си глас, командван от демона в душата си, защото винаги го тласкаше към неизвестността и го изпълваше с мерзост към собственото му безсилие.

Имаше цяла седмица за да се подготви и да реши дали да отиде сам, или да бъде придружен от съпругата си.

Родителите му, все още неразбрали причината за посещението на другата жена, сега бяха изправени пред нов проблем, когато ги уведоми за предложението на кмета и им заяви, че ще отиде сам. Това вече ги извади от равновесие и дори пред снаха си го упрекнаха за егоизма и безразличието му, за липсата му на чувство за отговорност и най-вече за неговата безочливост пред обществото.

— Женен мъж като тебе не може да отиде сам на такава вечер — от сутрин до вечер мърмореше майка му.

 

 

Денят дойде. Събуди се с ужасен вкус в устата, болеше го и главата. Вместо да поздрави с „добро утро“ жена си, я попита какво ще му приготви да облече.

Тя го погледна отчаяно и не отговори. Мълчаливо излезе от спалнята им и се отправи към кухнята да приготви кафе. През ресниците й се прокрадна изтерзана сълза и бавно се стече по бузата й.

Докато чакаше кафето да заври, в малката й нежна главица се кръстосваха луди мисли. „Защо продължавам да живея с него? Нямаме деца, той ме забелязва колкото домашната прислужница, а обичта ми още повече го настройва срещу мен…“

В този миг съпругът й нахлу в трапезарията и шумът от влизането му я откъсна от мъчителния монолог.

— Готово ли е кафето?

— Да — покорно отвърна младата жена.

Както обикновено смеси кафето си с мляко, изпи го на три глътки и изскочи навън, без да я погледне.

Тя не съществуваше за него.

Душата й изграчи като ранена птица от обидата, но нищо не можеше да стори. Потърси с очи прозореца, за да зърне априлското слънце, но и то й се виждаше тъжно, лъчите му неуспешно се опитваха да си пробият път между клоните на стар, вековен чинар, посаден от прапрадядовците на мъжа, който обичаше и на когото се бе врекла в деня на сватбата им.

Стоя така с поглед, вперен в нищото, и не можа да се откъсне от вцепенението си до мига, в който в стаята влезе свекърва й. Облечена с вкус, семпло гримирана и с носещ се след нея нежен аромат на цветя от парфюма, който използваше от години. Поздрави я сърдечно и както винаги попита:

— Мила моя, защо си сама над чашата с изстинало кафе? Нима синът ми излезе вече?

После, без да я остави да отговори, старата дама започна да се вайка за неговото психично здраве, питаше се какво се случва с момчето й защо не могат да разберат нищо с баща му.

Думи, които я заливаха, но не докосваха сърцето й. Тя живееше в собствения си ад и страдаше твърде много, за да е в състояние да съчувства и на тях…

 

 

Мауро влезе в кабинета си, където го лъхна застоялият въздух, пропит с миризмата на фасовете, останали в пепелника от вчерашния ден. Писалището му беше осеяно със стари писма, вестници и недовършени ръкописи. Поизбута ги, за да си освободи място за лаптопа, отвори го и с досада изчака да се включи към мрежата. Беше нетърпелив, искаше час по-скоро да драсне имейл до Оливера, с който да я уведоми, че това е последният път, когато й пише, и че от този ден наистина трябва да забравят един за друг.

Пръстите му машинално се движеха по клавиатурата и думите се нанизваха като броеница на екрана на компютъра. Студените изречения, които редеше, можеха да смразят кръвта дори на най-големия непукист, сякаш чрез тях предварително искаше да я омаломощи и после да я умъртви.

Завърши писмото си с думите, че никога не я е обичал, че държи на съпругата си и не желае повече нито да я чува, нито да я вижда. Написа името си машинално и без да препрочете текста, го изпрати светкавично, за да не размисли и да се откаже.

Край!

Всичко свърши! Оливера ще страда, но ще го понесе, без да каже дума на никого.

Представи си лазурния й поглед, премрежен от отчаяние, но в този момент не изпитваше дори съжаление към нея. Отново другият, лошият, безскрупулният и жесток мъж взе връх над него и не за първи път я захвърляше като ненужна вещ.

Посегна към цигарите си слепешката, но вместо тях в ръката му се озова снимка от следобеда, в който тя го потърси. След седмица му бе изпратила фотографиите. Сърцето му се сви, когато видя лицето и очите й, изпълнени с щастие, породено от близостта им, макар и мимолетна.

— Не съм човек, дори и животно не би наранило самката си по този начин, а аз го повтарям с единствената жена, която обичам… Да става каквото ще. Не издържам повече… Да вървят по дяволите всички и всичко!

Стресна се от собствения си глас, преминал във фалцет, и от шума, който вдигаше, докато чупеше каквото му попадне в офиса. Беше потен и изморен, виеше му се свят, ушите му бучаха… Мразеше деня, в който чу гласа й за първи път. От този миг нямаше покой, а когато видя и очите й, осъзна, че любовта му към нея ще го погуби.

Майка му го завари да ридае, проснат върху бюрото. Изпадна в паника, задаваше му несвързани въпроси, тормозеше го още повече, а той искаше да бъде сам, сам, сам… и нищо друго.

Изправи се и каза, че трябва да се прибере вкъщи, да полегне, че нищо не се е случило, че е само миг на слабост заради неуспеха с последната му книга.

Успя да я излъже или тя му внуши, че е повярвала. Прегърна го и го изведе навън…

 

 

Залата за конференции, която се намираше на втория етаж в кметството — палат, издигнат от камъни, тухли и лугански мрамор, строен между 1885 и 1890 от инженер-проектанта Ерменеджилдо Занон — продължаваше да се преизпълва с постоянно прииждащите хора. Във въздуха витаеше тържественост. За пробождащите пишещи събратя на Мауро това бе паметна вечер.

Кметът Галенда го посрещна, топло го поздрави и представи пред гостите от съседната област — все дейци на културата и изкуството и, разбира се, негови почитатели.

Дамите им го изпиваха с поглед, защото въпреки душевните си терзания той си оставаше красив и обаятелен в разговорите си с тях като древногръцкия бог Аполон. Умееше да прикрива огъня в сърцето си и другите му завиждаха, без да могат да омърсят вътрешния му мир с клюките си.

Тържеството бе открито с петминутната прочувствена реч на кмета, след което дойде ред на Мауро.

Изправи се и като насън зачете написаното приветствие, а мислите му продължаваха да го отвеждат към любимата. Привидя му се като малка мраморна статуетка, застинала завинаги в скръбна поза, с ръце, увиснали по тялото й, и с клюмнала глава като глухарче, покосено от вятъра.

Тази асоциация го отведе в последните дни на лятото на 2002 година, когато отново не беше на себе си и за да избяга от нея ненадейно, без да се приготвя, замина за Германия.

Там се срещна със своя стара позната, която можеш да му бъде майка заради разликата във възрастта им.

Прекара три нощи с нея в оргии и разврат, за да накаже тялото си, да го усмири, но се почувства по-зле отколкото преди авантюрата.

На четвъртия ден отиде в старо селско гробище, където приседна до зеленясала бронзова статуя със същото излъчване като тази, за която мислеше. Сякаш мъртвата, превърнала се в каменно изображение, го упрекваше за постъпката му. Усещаше лазенето на студените тръпки по кожата си. Не можеше да се отдели от това място на вечен покой, което му припомняше колко е къс земният път и че трябва да го извърви достойно, а не да го изпълзи като червей.

Листата на кипарисите шумоляха, а тъжното изражение на скулптурата му навяваше спомени за Оливера — тази, от която все бягаше…

Беше свършил с речта си, но продължаваше да стои на подиума като истукан, мислено все още се намираше в двора на вековното немско гробище.

Стрелна се от бурните аплодисменти на публиката, а от задните редици на висок глас го подканяха да прочете някое свое стихотворение.

Не беше подготвен, за миг се уплаши, но после започна да мълви полугласно поемата, която помнеше наизуст и живееше в сърцето му. Посветил я беше на жената илюзия в живота му, звучеше като вопъл към нея, а може би дори като лебедова песен на любовта. Очите му се пълнеха с влага, рецитираше и с всяко следващо двустишие все по-страстно я викаше да се върне при него, търсеше я с думите, които пареха като огън. И най-невежият и коравосърдечен човек на земята разбираше, че са истински и изстрадани.

Финал.

Тишина.

После залп от нови аплодисменти, по-силни и по-продължителни от първите.

Залата се изправи на крака, жени от първия ред бършеха сълзите си, но той не се трогна, атмосферата му изглеждаше гротескна, а успехът му го отвращаваше. Геният в поезията се беше превърнал в неудачник в личния си живот.

На втория ред отдясно седеше изрусена жена на средна възраст, която го фиксираше с поглед. В един миг очите им се срещнаха. Видя дланите й, които се допираха в добре премерен и фалшив жест.

„Има нещо странно в тази жена — каза си той. — Видях я и на входа, когато пристигнах.“

Любопитството започна да го гризе, демонът в него се събуди, изръмжа, протегна се и се приготви за нови подвизи.

Върна се на мястото си и зачака отегчено финала на тържеството. Изпадна в безтегловност. Присъстваше физически, а осиротялото след смъртта на душата му тяло бе само предмет.

Успя да чуе гласа на водещата, която направи пауза, усмихна се и обяви:

— Сега давам думата на поетесата от Ф., която специално пристигна за тазвечерното събитие, за да ни удостои с присъствието си и да подкрепи нашите млади таланти. Позволете ми да ви представя госпожица Леонора Дзаникели.

Мауро погледна към сцената и потърси с поглед девойката, която очакваше да види, но, какъв шок, там се изправи изрусената дама, която два пъти видя преди това.

„Госпожица? Каква ирония, та тя има осанката на добре поддържана съпруга и майка поне на две деца… Какво значение има за мен всъщност тази жена…“

Гласът й прозвуча като метален звук, откъсващ се при рязането на ламаринен лист. Опитваше се да му придаде патетичност, но звучеше бутафорно. Очите й просветваха с фалшивия блясък на стъклени перли. Тялото й се бе сковало в неестествена поза. Стихотворението й звучеше императивно и сухо като апел, а вирнатият й нос, личеше си от километри, бе претърпял пластична операция. Бюстът й бе плосък като дъска за гладене. Носеше скъпи, модерни дрехи и чрез тях искаше да прикрие комплексите и неудовлетвореността си, които направо извираха от нея.

Нервен завършек — и залата й изръкопляска по навик. Аплодира я и Мауро с тайното желание да размени няколко думи след това с нея на коктейла, който предстоеше. Неизвестната нему поетеса му бе антипатична, но въпреки това се стремеше към нея, както нощната пеперуда към пламъка на свещта.

„Защо ли? — се питаше. — Може пък тя да е точната жена, която ще ми помогне да се самоунищожа, нали към това се стремя…“

В съседната по-малка зала масите за приема бяха готови и изглеждаха като симетрични букети, наредени около малък подиум със статуетка на момиче в поза на молитва. Тези малки скулптури го преследваха, като че ли се бяха наговорили срещу него.

Навсякъде се чуваха гласове, жужащи и несвързани, пълни с лицемерие и фалш. Свят на мерзост, прикрита от добри обноски и скъпи бижута.

„Какво търся тук сред тези хора, които са ми чужди и безинтересни?“

Близо до себе си дочу някой да произнася името на Леонора. Обърна се и видя, че нейна позната я вика да се присъедини към тяхната група. Тя се обърна и навиреният й изкуствен нос отново щръкна. С походка на наранена лъвица тръгна към тях. От тази гледка Мауро усети, че му става студено, сякаш от нея дъхаше мраз. Почувства киселини в стомаха си, тази жена му действаше като развалена майонеза, но той продължаваше да я маже върху филийката препечен хляб.

Направи умишлено няколко крачки напред и когато беше достатъчно близо до нея, някак неволно я докосна с рамото си. Тя го погледна със студените си зелени очи, но в този миг той с цялото си достойнство на кавалер й поиска извинение, наведе се и целуна ръката й.

Леонора остана изумена от жест, който не бе очаквала. От години живееше само с омразната си майка в невзрачна къща, оставена им в наследство от нейния покоен баща, в пълна изолация, без приятели, без любовник, без надежда. Страдаше от хронична депресия и изпитваше ужас от много хора, събрани на едно място. Тази вечер си позволи да дойде най-вече заради настояването на майка си, която все по-често започваше да й повтаря:

— Ще си умреш стара мома, ако стоиш все вкъщи със спуснати пердета в стаята. Обожаваш тъмнината като прилеп…

Старата не знаеше, че дъщеря й вече не разграничава ден от нощ и вижда светлината само в моменти на нервни кризи, за които бе наясно само личният й психотерапевт. Трийсет и седем години от живота й се бяха търкулнали като кълбо прежда, което лесно се развива само, но без намесата на човешки ръце не може да се спре. А на нея й липсваше точно човекът, който с нежните си пръсти да спре кълбото на безсмислено изнизващия й се живот.

И сега един мъж, който я блъсна, изведнъж й поиска прошка по начин, за който беше чела само в любимите си любовни романи от XVIII век. Усети как топлината в гърдите й бавно започна да се изкачва към шията и направи алени страните й. Знаеше, че се изчервява, но не можеше да спре реакцията на тялото си.

Погледна го право в очите и каза.

— Моля! Нищо не се е случило, не се безпокойте. — След това му подаде ръката си. — Леонора, приятно ми е да се запозная с толкова известен поет като вас!

Предвижданията му се оказаха точни, успя да я заговори, дори да се запознае с нея и получи позволението й да я нарича по име. Беше доволен като конквистадор, мъжкото в него заговори и без да губи миг повече, се представи:

— Мауро Бианки, за мен е чест да целуна ръката ви, госпожице!

Руменината вече пълзеше по цялото й лице, дори ушите й горяха, зави й се свят от удоволствие, защото той бе любимец на почти всички жени, а тази вечер тя беше в центъра на неговото внимание. После изведнъж тръпка на съмнение прониза гърдите й: „Струва ми се, че писаха във вестниците за сватбата му с много по-млада от него жена, красива като египетска принцеса. Боже, тези журналисти винаги си измислят и доукрасяват нещата и събитията, за да си продават вестниците. Ако тя беше толкова неповторима, нима той щеше да е сам без нея тук тази вечер?“.

Леонора беше чувала много клюки за Мауро Бианки, но това, което винаги я плашеше, беше славата му на необщителен и сприхав мъж. Сега обаче го виждаше изправен пред нея в целия си ръст, без сянка от начина, по който го описваха. Името му непрекъснато беше в устата на хората, сладостта на неговите куплети не позволяваше дори и на необразованите да го забравят. Именно с това най-много караше жените да въздишат по него. Беше галантен, а зашеметяващо сините му очи я пронизаха до дълбините на утробата й, която до този момент бе мъртва.

Поговориха за баналните неща от живота, изкоментираха някои от новоизгряващите звезди на поезията в страната, докато отпиваха от чашите с шампанско. После с бавни крачки излязоха на балкона, за да поемат глътка свеж въздух.

Тихата априлската нощ ги обгърна. Небето бе натежало от съзвездия, които не можеха да си поделят първенството по красота. Двамата постояха безмълвни в мрака. Той — изтерзан и болен от невъзможната си любов, а дамата до него — самотна и освирепяла от безразличието на останалите хора към особата й.

Заедно… в миг, в който времето бясно галопираше напред и беше грях да го пропиляват в безсмислени връзки.

Все пак не забравяха, че съдбата не дава право на никого да я направлява и винаги е била и ще бъде суверенен господар над живота.

Хладният нощен въздух ги извади от мигновеното им вцепенение и двамата в един глас сякаш се бяха наговорили, казаха:

— Късно е! Трябва да тръгвам!

Избухнаха в смях и без повече предисловия си обещаха да се видят отново на чаша кафе.

С изискан, но преигран жест Леонора му подаде визитната си картичка, обърна се и тръгна, без да се сбогува с останалите.

От терасата, където високият, къдрокос мъж остана, видя как се качи на малката си спортна кола и замина.

„Смела е, в този късен час да пътува сама до града, в който живее… Има загадка в тази жена… Хем ме отблъсква с високомерието си, хем в същото време благодарение на него ме предизвиква да я покоря…“

Докато слизаше по стълбите, Мауро продължаваше да анализира ситуацията, в която беше попаднал.

Намери колата си, качи се и тръгна към омразната къща, където го чакаше невинната му съпруга. Ако тя си вземеше куфарите и си тръгнеше, би го направила безкрайно щастлив, а той щеше да й е задължен до края на дните си. Естествено, това не можеше да се случи, защото „малката“ го обичаше до смърт, пък и старите нямаше да го позволят.

„В какъв ад живея… Как можах да им позволя да обсебят живота ми? Живея живота на другите, мразя се!“