Весела Лулова Цалова
Греховност (34)

Вечерята

Около високия зеленикавокафяв свещник с формата на морски фар Оливера беше подредила малки кръгли глинени панички в същия цвят, пълни с месни деликатеси, които следобеда купи от най-близкото селце, докато Рафаеле спеше. За случая се наложи да извади от сайванта забравения от години и целия потънал в прах и паяжини стар мотоциклет. Благодарение на качествената му японска изработка моторът запали (все пак не от първия път, а чак на третия) и минути след като заработи и загря, ритмичното му ръмжене прозвуча така, сякаш машината е току-що купена.

Оливера се чувстваше като преродена. Лицето й се озари от щастие и като че ли през тези няколко часа, в които самотата вече беше напъдена навън като мръсно куче, журналистката забрави за Мауро.

За първи път откакто го познаваше, в сърцето й нямаше повече място за него, но не защото Рафаеле можеше да го измести. Беше много просто — днес журналистът й демонстрира и доказа, че животът е семпъл и вкусът му се усеща чрез дребните жестове и действия.

Точно в седем часа Рафаеле се появи на прага на трапезарията — усмихнат, свеж, със спортно-елегантно сако, комбинирано с дънки с безупречна кройка. От него се носеше аромат на често рекламирания нов парфюм на Армани, а в ръцете си засрамено стискаше стрък полски есенни цветя.

Когато Оли го видя, се обля в топлина, усмихна му се и го покани да сяда на масажа.

— Ето те и теб, поспаланко! По-добре ли се чувстваш сега?

— Да, чувствам се отпочинал и свеж. Благодаря ти, че ме накара да си полегна. Ти винаги си се грижила за мен, дори и при дългите ни пътувания по време на командировки, Оли, цветята са за теб. Боже, колко съм недодялан, с това трябваше да започна — смъмри сам себе си неаполитанецът.

— Колко са красиви, кога успя да се наспиш, приготвиш и излезеш навън, за да набереш тези есенни цветенца? И аз нищо да не усетя или най-малкото да не те видя от прозореца на кухнята, докато приготвях вечерята… Потаен и тих като котка, както винаги. Благодаря ти още веднъж, прекрасни са!

Двамата се настаниха около дългата, грубо рендосана маса, покрита с ленена покривка в цвят охра. Оливера донесе ваза, оцветена в същия тон, и постави стръковете в нея. Венчелистчета им хармонизираха с красиво подредената маса за вечеря.

От двете къси страни на правоъгълната маса беше подредила по три чаши — за аперитив, за бяло и за червено вино, в средата по дължината на трапезата имаше панерчета с нарязан хляб, малки хлебчета и солница.

За аперитив пийнаха абсент „Ван Гог“, който беше толкова силен, че бе уморил не един и двама известни поети, художници, писатели и неизвестни техни последователи. Тя усети, че може и да се присъедини към тях, защото главата й започна да се замайва.

Двамата почти едновременно се наведоха над есенната зеленчукова салата, която домакинята беше приготвила. Вкусът й отлично щеше да притъпи паренето на силното алкохолно питие в устата им. Отпиваха от аперитива и похапваха от салатата в мълчание и дори не се поглеждаха. Всеки бе потънал в собствените си мисли или може би по този начин прикриваше чувствата и свенливостта си към другия. Много години минаха откакто не се бяха виждали…

Не след дълго обаче напитката развърза езиците им и започнаха лек разговор за общата им професия, която вече беше останала някъде в миналото им, и полека-лека навлязоха в темата по същество — в недовършения разговор от ранния следобед, когато Рафаеле пристигна.

— Каза ми, че Антонио е мъртъв… Следобеда мислих почти през цялото време за него, но капчица жал не можа да се отцеди от сърцето ми, макар да го познавах и в нормалния живот, когато нямаше нищо общо с онзи звяр, изпадащ в транс по време на ритуалните си сбирки — започна Оливера.

— И така трябва да бъде. След всичко, което ти ми разказа, аз самият изпитвам само отвращение към него и неговата памет. За мен той е жалко нищожество и ако все още беше жив, с удоволствие бих разбил носа на този нещастник — разпали се Рафаеле.

Оливера го наблюдаваше и си мислеше, че той знае малка част от истината за Антонио, а ако научеше, че е кръвният баща на мъжа, който разби живота й, сигурно щеше да се върне в Италия и да го запали в гроба.

— Знаеш ли, Оли… — Рафаеле се пресегна, доля си още мъничко абсент в чашата и продължи да говори, втренчен в очите й. — Откакто те познавам, усещам, че криеш нещо от мен. Кажи ми, дъртият сатанист бил ли е свързан по някакъв начин със страданието, което ти така упорито се опитваш да прикриеш?

— Не съм длъжна да ти отговоря на въпроса — нервно каза Оливера и отпи от абсента.

— Оли, нима мислиш, че съм сляп и не виждах през годините, че носиш някаква болка в живота си. Никога не съм те питал за твои лични работи, но стига вече, толкова време отмина, остаряхме… Кажи ми защо винаги беше така безразлична към всичко, освен работата си. В очите ти се четеше, а също и днес се вижда, че сърцето ти непрекъснато е на друго място…

— Спри, стига! — почти изкрещя тя.

Стана от стола, погледна го злостно и забърза към кухнята, за да донесе второто от менюто, без да го попита дали е приключил с аперитива и салатата.

— Оливера, чакай! — отекнаха думите му, но не я спряха. Тя закрачи бавно към кухненския бокс, изправила гръб.

След пет минути се върна, носеше и в двете си ръце блюдата — пилешко филе със сметана и естрагон, рецепта, която й беше дала Леа. Приятелката й винаги я хвалеше, че го приготвя по-добре от французойка, ето защо Оли избра да го сготви на Рафаеле — не искаше по никакъв начин да се излага пред него.

Ястието беше топло и излъчваше апетитен аромат. Приятелят й я погледна и каза:

— Не ми се сърди, моля те… Всичко, което ме интересува, е само в твой интерес, но ако не искаш да говориш, ще уважа желанието ти.

— Не ти се сърдя. Ще ми помогнеш ли? Вземи, ако обичаш, твоята порция, чиниите са горещи и почти ги изпускам.

Той се изправи и й помогна да сервират храната. Седнаха и, вече поуспокоени, подхванаха отново разговора, докато опитваха (едновременно, сякаш се бяха наговорили) гарнитурата от прекрасни на цвят картофи соте, сварени и запържени в масло и поръсени с копър.

— Тогава, след като отказваш да ми довериш истината, ще ти я кажа аз — сериозно заяви Рафаеле.

Тя се сепна и остави ножа, с който току-що започваше да реже късчета от запърженото до златисто и на тънки лентички птиче месо. Докато го чакаше да заговори, впери поглед в соса — стори й се, че сметаната в него не се е сгъстила достатъчно, изглеждаше й отвратителен.

— Преди няколко години — продължи Рафаеле, като се направи, че не е видял стреснатото й изражение, — когато се уморих да кръстосвам по света и се нагледах на кръв и разрушения, реших да сменя вестника с телевизията. От няколко месеца имах предложение от TVF1, но все не намирах сили да кажа „да“ и да започна в друга медия. Накрая реших, че му е дошло времето, и приех новото назначение. Няма да ти разправям колегите от вестника колко ми се разсърдиха, някои от тях и до днес не ми се обаждат… В телевизията работата ми беше много спокойна, бих казал почти скучна — отговарях за международната редакция на новините, идващи от Италия. Една от колежките, млада и жизнена французойка, дошла от провинцията на Тулуза, благодарение на напористия си характер и кариеризъм скъси учудващо бързо дистанцията помежду ни. Казва се Жаклин Превер. Имаше зад гърба си повече от петдесетина интервюта със световноизвестни писатели, поети, драматурзи и художници. Две от тях бяха номинирани за нобелова награда за литература. Самочувствието й не беше без покритие, а магнетичното й излъчване, съчетано с перфектна физика и красиво лице, си казаха своето и аз като всеки нормален мъж попаднах в мрежата й. Увлякох се по нея повече, отколкото можеше да си го позволя. Все пак бях нейният пряк шеф и ми беше абсолютно забранено, но плътта не се интересува от договори и кодекси… — Спря за миг, наля си чаша минерална вода, изпи я наведнъж, протегна ръката си към тази на Оливера, погали я нежно и продължи: — Една нощ, след като приключихме с монтажа на предстоящо предаване, на което отговорни редактори бяхме аз и Жаклин, скапани, изгладнели и ожаднели, решихме да отидем в малко закътано денонощно италианско рибно ресторантче, близо до сградата на телевизията, за която работехме. След вечерята, която обилно поляхме с кианти, двамата свалихме оковите на целомъдрието и още там си разменихме няколко недотам приятелски целувки. На моята покана да дойде в малкия ми апартамент на хълма „Монмартър“ Жаклин отговори положително, с усмивка и задоволство. Няма да ти разказвам какво се случи после в разхвърляната ми и непочиствана със седмици квартира. Не знам как да го определя — като дълго продължила креватна история или самоилюзия, че съм влюбен в тази жена. Няма значение… Интересното за теб е, че тя с времето се отпусна и забрави за професионалната етика към хората, които е интервюирала. Започна да ми разказва пикантни подробности за някои от известните мъже, с които е имала дори връзки. Най-силно бе впечатлена от мой сънародник, преуспял писател, издаващ вече милионни тиражи по света. И, знаеш ли, не е била поразена от парите му, а от неговия характер…

— Как се казва? — неочаквано и агресивно го прекъсна Оливера.

— Ще ти кажа, имай малко търпение — спокойно отговори Рафаеле.

— Не, кажи ми веднага!

— Оли, добре ли си?

— Да!

— Не! — опонира събеседникът й.

— Какво те засяга?

— Не ме засяга — съгласи се неаполитанецът и продължи разказа си, сякаш не си бяха разменяли остри реплики. — И така, Жаклин влиза в леглото на италианския писател без никакви усилия от нейна страна или настоявания от негова. Както тя ми го описа, станало някак от само себе си, неочаквано и романтично. Почти не си говорели. Виждали се от време навреме винаги в хотели, които той предварително резервирал в различни градове на Европа, прекарвали три или четири дни затворени в хотелските апартаменти, отдадени на неудържим секс до пълно изтощение, после всеки от тях вземал куфарите си и тръгвал в посока, неизвестна за другия. Писателят бил като хищник, но да се люби с него за Жаклин било най-хубавото нещо, което й се било случило в живота. Два пъти партньорът й изпадал в неконтролируема депресия и искал от нея само да си говорят, тогава й съобщил няколко пикантни подробности от личния си живот и според мен сбъркал, защото после тя, сигурен съм, ги е разказала не само на мен, но и на други хора.

— Рафаеле, как се казва любовникът на колежката ти? — попита за втори път Оливера с тон, който не търпеше възражения.

— Няма да ти кажа, защото след малко сама ще разбереш името му.

— Отвратителен си… — промълви тя.

— Винаги съм бил, нима сега го забелязваш?

— Продължавай, любопитна съм да разбера името на онзи нещастник.

Не бяха успели да изядат и една трета от храната в чиниите си. Увлечени в разговор, я бяха оставили да изстине.

Рафаеле първо погледна желиралото се вече пилешко, после — Оливера:

— Оли, предлагам ти да преминем към десерта, ако има такъв — изрече и се разсмя гръмогласно.

— Защо се хилиш така арогантно, какво ти става?

— Нервен съм и така прикривам напрежението, акумулирало се в тялото ми. Хайде, скъпа, отиваме в кухнята да видим какъв сладкиш си купила от сладкаря в близкото селце.

— Добре, отиваме.

Отсервираха ненужните прибори от масата и ги подредиха в миялната машина, после тя отвори хладилника и оттам им се „усмихна“ снежнобяла лимонена торта.

— Защо се казва лимонена торта, когато не виждам нито едно парченце лимон по нея? — попита Рафаеле и преправи гласа си, за да заприлича на петгодишен малчуган.

— Има лимонен вкус благодарение на силната лимонена есенция, която използват, ето защо. Доволен ли си от отговора? — закачливо попита българката.

— Повече от доволен. Сега може ли да я взема и да я занеса на масата, след което ще видим какво ще остане от тази сметанова хубавица?

Не изчака потвърждение от стопанката на къщата, пресегна се и взе тортата. Оливера извади две красиви супени чинийки от муранско стъкло и две сребърни вилички със ситно гравирани монограми на дръжките.

Настаниха се отново около масата, а Рафаеле се зае да разрязва тортата. Докато се суетеше около нея, продължи да й разправя за Жаклин Превер.

— Та да знаеш, тя ми разказа за объркания живот на писателя, за фалшивата хармония в семейството му, за омразата, която таил към майка си, но най-дълго говори за неговата нещастна любов с някаква тайнствена жена, за която не пожелал да каже нищо друго, освен че имала безумно красиви очи, а лазурният й поглед го омаломощавал. Спомняйки си за нея, толкова му липсвала, че предпочитал да умре, вместо да се примири, че я е загубил завинаги.

Същата нощ споделил мъката си пред французойката, е колкото повече стареел, толкова по-често го обземала мисълта, че любовта му към нея е греховна. Изпаднал в чудовищна нервна криза и изпочупил половината мебели в стаята на петзвездния хотел, в който били отседнали. Оказало се, че цялото обзавеждане е автентично. На сутринта, когато трябвало да напуснат, се наложило да дойде адвокат, за да уреди подробностите около нанесените щети и да предложи щедра сума, за да се откаже собственикът на хотела да заведе дело срещу италианеца. Кашата била невероятна, а отнякъде, както винаги, научили фоторепортерите и журналистите. Любовниците едва успели да се измъкнат през страничен служебен вход, иначе името на известния писател и симпатичното му лице на бонвиван щели да лъснат веднага в следобедните броеве на всекидневниците. Той не се притеснявал особено, но Жаклин щяла да загуби работата си заради нелоялност и потъпкване на професионалната етика.

— Спри, моля те — прошепна Оли. — Искам да изляза на чист въздух за малко.

— Разбира се, добре ли си? — попита я Рафаеле.

— Да, ще се оправя.

Навън вятърът беше утихнал. Луната беше изпълнила до пръсване красивата си златножълта бална рокля и бавно се промушваше между черно синкавите облаци, които се надпреварваха да я затулват с пухкавите си мантии.

Оливера се загърна в дебелия вълнен шал, който взе от закачалката в коридора, преди да излезе навън. Премина през дворчето, прекоси уличката и застана в края й. Там, където свършваше, започваше стръмният скалист бряг към морето. За миг в съзнанието й проблесна идеята да се подхлъзне и да полети надолу към черната бушуваща водна бездна, където десетките малки и по-големи скали отбиваха ударите на вълните и върховете им се обкичваха с яки от бяла пяна. После щурото й желание я напусна и усети как адреналинът й бавно започна да спада. „Той не заслужава този жест от моя страна… Безсмислено е…“ Инстинктивно направи две крачки назад, така се отдалечи и физически от идеята да се самоунищожи. Беше лъгала себе си, че го е забравила, че не го обича, че само навикът й да мислила него е жив… но това бяха илюзии. Тази вечер разказаното от Рафаеле я нарани толкова дълбоко, думите за поредната плътска авантюра на Мауро бяха толкова остри, че бавно режеха душата й на малки късове… Това не бе ревност, тя никога не го беше ревнувала. Изпитваше само негодувание от постъпката му, с която за пореден път я пренебрегваше и унижаваше като жена. „Защо напуснах България? Защо тръгнах? Може би защото чрез първия си брак той ми отне правото да контактувам с него, а аз бях все още силно влюбена и не исках да приема фактите. Това беше начин да бъда по-близо до него и да се боря за обичта му или поне за мъничко внимание от негова страна. Чувствата ми към Мауро не могат да се обяснят лесно. Въпреки успеха в кариерата си, усещах, че нещо не е наред. И шестото ми чувство не ме излъга. Всичко е било напразно…“

Говореше сама със себе си. Другите не бяха в състояние да я разберат…

Луната не успя да избяга от грамадния купест облак, който я стисна победоносно под огромното си туловище и я облада. Нощта стана непрогледна и зловеща без студения лунен блясък. Оливера потрепери от ужас. Обърна се и с бързи крачки се върна вкъщи. Рафаеле се беше преместил на дивана и гледаше безизразно в екрана на телевизора.

— Ето ме, извини ме, но понякога се налага да взема глътка въздух. От възрастта е, критическа, както я наричат нашите български жени, или тежък климакс, както се изразяват западните медици.

Приседна на единия от фотьойлите и зачака края на разказа му.

— След историята в хотела Жаклин решила да го изостави, защото не понасяла повече лудешките му изблици, но когато той научил при една от следващите им срещи за решението й, изпаднал в неадекватно състояние и цяла нощ бълнувал. От несвързаните му изречения тя успяла да събере информация, която в началото й се струвала невероятна. Когато дошъл на себе си на сутринта, френската му приятелка започна да го разпитва и той, вече с прояснено съзнание, й дал резонно обяснение. На първо място й посочил страха си, че е сам… „Как така си сам? — попитала го тя. — Нали си женен, къде е жена ти?“ След този въпрос маестрото на перото започнал да се смее, защото според него да си женен не значело, че не си сам. Набързо й обяснил, че след едно свое служебно пътуване, от което се връщал ден по-рано, сварил съпругата си Леонора и нейната приятелка Кристина в брачното им ложе. Това бил краят между него и двете жени. Ден по-късно обявил публично развода с втората си съпруга, като не спестил подробностите за решението си. По този начин разрушил репутацията и на швейцарската графиня, с която дълги години самият той имал тайна интимна връзка, и така й отмъстил, защото тя го оплитала в мрежите си с пълното съзнание за неговата психическа слабост и най-важното — знаейки, че той е женен.

За него това се оказало началото на вендетата. Изпълнен бил с желание да си разчисти сметките с всички онези, които обезобразили живота му, но за съжаление те не били малко. Споделил пред Жаклин, че цял човешки живот не би му стигнал, за да успее, но ще се опита. Впускал се да разказва подробности за живота на жена си и разкрил, че тя е непрекият подстрекател към самоубийство на първата му съпруга. Говорил с носталгия за сватбата си с Алесия, така се казвала покойната му съпруга. Никога не си представял, че може да нарани човешко същество, а всъщност го направил успешно и с двете. Втората е мистериозната дама с лазурния поглед.

— Защо ми разказваш тези небивалици? — ехидно го попита Оливера.

— Защото искам да ги знаеш, защото това е истината. Ти трябва да я приемеш, за да се върнеш в действителността и да заживееш отново, но не в измислен свят, а днес, тук, както всички останали.

— Слушай, Рафаеле, ако си дошъл да ми даваш уроци по живеене, трябва да ти кажа, че си сбъркал. Аз не се нуждая от промяна. Добре съм си така…

— Оливера, ти даваш ли си сметка какво си направила със себе си?

— Да! Това, което заслужавах.

— Оли, събуди се, ощипи се и ще разбереш, че тялото ти продължава да живее, а ако се понапънеш мъничко, ще успееш да спасиш и духа си, все още не е толкова късно, колкото предполагах. Забрави този мъж! Той не е за теб!

— Може би имаш някакво друго предложение, което да си заслужава повече? — безразлично го попита.

— Може би — ядосано й отвърна.

— Мога ли да го чуя?

— Не! Няма смисъл… — извика Рафаеле и запали цигара, първата за тази вечер.

— Добре, както желаеш… Аз съм уморена и отивам да си легна. Ще продължим някой друг път, ако има такъв…

След тези думи, които прозвучаха като ода за сбогуване, се изправи и без да дочака отговора на къдрокосия мъж, излезе от трапезарията.

 

 

Оливера имаше нужда от пречистване, но не в религиозния смисъл на думата. Трябваше да пречисти ума си от всички наслоения, породени от напрежение, грижи и разочарования. Бремето на умората, натрупана през годините в опитите й за оцеляване, беше натежало до степен, в която или щеше да я затисне и задуши завинаги, или тя със сетни сили щеше да отхвърли, за да опита още веднъж да започне отначало.

Притежаваше невероятна интуиция, а Мауро изневери на нейното доверие, но тя не престана да му вярва слепешката. Някои събития от живота й бяха придобили повтарящ се характер, но тя продължаваше да ги следва и приема като предизвикателство, чрез което се опитваше да усмири вътрешното си неравновесие, породено от нещастната й любов. Това ли бе жадувала? Този свят на насилие, изневяра и унижение? Пространството сякаш се разпадаше пред очите й, времето бе спряло, а тя стоеше вцепенена и неспособна да реагира. Чувстваше се виновна за някакво въображаемо прегрешение, очакваше наказание, което бе предвидено за другите, но поради отсъствието им щеше да бъде приложено върху нея. Въпреки неправдата тя се покая и прие всичко с примирение. И ненадейно се появи Рафаеле, за да разбърка отново вътрешния й мир и да я напътства с неприложимите си съвети…

Въртеше се в леглото си като обезумяла, къпеше се в потта си, а очите й за миг дори не искаха да се затворят, за да заспи. Знаеше, че постъпи нетактично с колегата си, но не можеше да приеме напътствия от човек, който дори за миг не бе страдал колкото нея. Мъже… Коравосърдечни и повърхностни…

Ненадеен вятър засвири в улуците на къщата, една от глинените саксии, подредени по каменните стъпала, се търкулна, побутната от въздушното течение, и затрополи надолу. Оставяше по парченце от себе си и купчинка пръст върху всяко стъпало, а на последното остана да лежи безжизнено изкорененото есенно цвете, посадено в нея. След минути проливен дъжд затрака по селските керемиди и Оливера се уплаши, че ако продължи дълго, на сутринта от покрива няма да е останало нищо.

Тя се зави през глава, сви се в ембрионална поза, с надеждата, че ще заспи. Оставила си бе само мъничка пролука като триъгълниче, откъдето влизаше въздух под завивките, и като риба на сухо доближи носа си до него, за да не се задуши. После заспа. Беше нещо средно между сън и дрямка, придружени с кошмари — около нея прелитаха странни същества с човешки тела, с криле като прилепи и глави на птици, с дълги човки и гарвановочерни пера. Докато размахваха огромните си криле, перата им се откъсваха и падаха, но по време на полета си надолу се превръщаха в бели пухкави снежинки, които нежно покриваха косите и рамене й. Всичко се повтаряше, тя искаше да се събуди, за да прекъсне ужаса, който се раждаше в душата й от присъствието на полуптиците, полуприлепите или получовеците, но не успяваше, освен това в ушите й биеха хиляди камбани и мозъкът й се пръскаше от децибелите им.

Изведнъж се стресна, отвори очи и осъзна, че се е освободила от студените пипала на кошмара. Ослуша се и разбра защо бият всички тези камбани в главата й — някой чукаше на входната врата на старата рибарска къщичка. „Не може да бъде“ — каза си тя. Помисли, че Рафаеле е излязъл навън, вратата се е треснала след него от свирепия пристъп на вятъра и се е заключила, а сега той чука, за да може тя да го чуе и да го пусне да влезе. Навън не би издържало и бездомно куче в такава нощ.

Оливера запали лампата, наметна халата си и без дори да обуе чехли, заслиза по стълбите. Но когато мина край хола през полуотворената врата, видя, че Рафаеле спи в неудобна поза върху дивана, а телевизорът продължава да работи и да гледа похъркващия си зрител.

„По дяволите, кой ли може да е в този късен час и в това гадно време?“

Изведнъж я достраша. Поспря се и помисли да събуди неаполитанеца, но след миг се отказа. Не беше в стила й да се плаши… Блъскането по вратата продължаваше да се усилва. Тя застана точно пред нея, сложи едната си ръка върху дръжката, а с другата заотключва. Докато нагаждаше ключа, попита:

— Кой е?

Не чу отговор, но реши, че ще отвори. Може би тропането бе от някакъв предмет, който, подмятан от силния вятър, създаваше неимоверния шум.

Отключи, този път ключът не заяждаше. Натисна бравата и отвори вратата. На прага, целият прогизнал стоеше Мауро, в ръцете си държеше снимката й. Погледите им се срещнаха, ръцете им неволно се протегнаха един към друг и двамата се сляха в прегръдка, която се разми от силния дъжд. Сълзите, капещи от очите им, не можеха да се различат от студените дъждовни капки, които като гвоздеи проникваха в телата им и ги приковаха един към друг… този път завинаги…