Весела Лулова Цалова
Греховност (33)

Да забравиш себе си

Изминали бяха десет години от онази нощ в Париж, когато Мауро за пореден път я изостави без обяснение и сбогуване.

Тази неделна сутрин се събуди с горчив вкус в устата, с бавно изгубваща се душа, заключена в немощно тяло, което не я слушаше. Не й беше за пръв път и вече започваше да се безпокои. Самотата беше нейната свобода, но и нейна клетка. Оливера започваше да се страхува, че до себе си няма никого. Ако в една от следващите сутрини не можеше да стане от леглото, кой щеше да й подаде чаша вода дори? Сама избра мястото за своето изгнание и изолация от близките си. Доброволно прочете и изпълни присъдата си. Наказа се със забрава. Прие я с достойнство и знаеше, че я заслужава, защото подчини живота си на безсмислено чувство, което я обрече на провал.

Фактите го доказваха. За изминалите десет години Мауро не я потърси нито веднъж — с писмо, имейл или телефонно обаждане. И ако между тях бе съществувала любов, то тя явно беше измислена, едностранна, несподелена и реанимирана само от нея.

Надигна се с мъка от леглото. Хладният въздух в стаята проникна през памучната пижама и кожата й настръхна. Въпреки неприятното докосване на студа, отиде и отвори прозореца. Пред очите й се ширна безкрая на морето и кораловия му цвят погъделичка подпухналите й очи. Палав слънчев лъч заигра по устните й. На самотния бряг, на който се намираше малката й къщичка, имаше само едно дърво, но есента беше откраднала листата му и то стоеше засрамено от голотата си, а клоните му се поклащаха гротескно от морския бриз.

Върна се отново в леглото, зави се до брадичката и впери поглед към отворения прозорец. От положението, в което се намираше, виждаше само небето и рехавите облачета, които мързеливо плаваха в него. Пред очите й преминаваше по някой заблуден кряскащ гларус и толкова. Като в абсурден сюжет за малък разказ.

Капаците на прозореца, подхванати от усилващия се вятър, започнаха да се блъскат в стената с глух и досаден звук. Кристалните синкави на цвят елементи на полилея, наподобяващи морски пръски, зазвъняха, полюшвани от течението в стаята. Оливера лежеше неподвижно. Стигаше й, че другите продължават да живеят, а тя, потънала в своето мъртво време от деня на раждането си, смирено чакаше неизбежната развръзка. Чакането дори и днес, след толкова години, не я умори, само я превърна в по-мъдра и улегнала. Осъзнала безизходната ситуацията, в която се намираше, тя се чувстваше в хармония дори със собствените си физически болежки, които бяха като нежни ласки в сравнение с неизлекуваната й от старите рани душа.

След „нощта на истината“, както тя обичаше да я нарича, напусна Париж и се премести на юг, близо до Тулон, на границата между Средиземно и Лигурско море, на малко скалисто полуостровче, което се врязваше във водите им с необикновена красота. Средиземноморският климат й се отразяваше добре и облекчаваше болките в ставите й. Къщичката, в която сега живееше, купи от вдовицата на тулонски рибар, който след смъртта си й я бе оставил в наследство. Старата бездетна жена беше преценила, че с парите от продажбата на имота ще се премести да живее до края на дните си в старчески дом, без да има грижа за нищо. Не се пазариха за цената, Оливера веднага прие първата предложена. Единственото условие, което постави, бе, че ще купи къщичката заедно с мебелите. Нямаха противоречия заради искането й, договориха се веднага, защото на старицата не й трябваха вехтите продупчени от дървоядите скринове, гардероби и легла с метални рамки и нарисувани върху тях пасторални пейзажи, сред които влюбени с наивни лица се целуваха някак неистински. Тя с удоволствие ги включи в цената на имота. След седмица сключиха сделката пред дебел и достолепен потомствен нотариус от Тулон. Същия ден вечерта Оливера напусна хотел „Акантид“, намиращ се на номер 21 на авеню „Колберт“, и се премести в новия си дом. С този акт прекъсна окончателно връзката си с външния свят, близките и приятелите си.

Никой не знаеше новия й адрес, дори Леа, която въпреки напредналата си възраст се чувстваше в отлично здраве и бистра памет. Натравянето при опита й за самоубийство не бе навредило на организма й и се очертаваше да доживее до сто години. Несменяемата прислужница Жозефин непрестанно бдеше над нея и Оливера нямаше угризения, че я е оставила на произвола на съдбата. Не се притесняваше и за сина си, защото намираше начин, без той да знае, да получава новини за него — те я изпълваха с майчинска гордост, момчето й беше блестящ адвокат в родината й, с просперираща кариера, семейство и деца.

Доволна беше, че успя да подари най-ценното на детето си — свободата. Не го обвърза със себе си, както правеха останалите майки, които считаха синовете си за собственост и погубваха бъдещето им, защото не успяваха да приемат избора им, в повечето случаи различен от техния.

Оливера нямаше развито чувство за собственост. Всяко притежание за нея беше вид подчинение, водещо до робство… А тя не успя да се впише в ролята на робовладетелка на малкото хора, които обичаше истински и може би затова ги загуби безвъзвратно — не умееше да се натрапва и властва.

Стаята изстина достатъчно от нахлулия през отворения прозорец хладен въздух и Оливера затрепери под завивките. Не й се ставаше, но трябваше да го направи, иначе утре щеше да бъде окончателно парализирана от болки в костите, които ненавиждаха лошото време.

Изправи се и в огледалото на отсрещната стена се показа стройната й фигура без грам тлъстина по нея. Под пижамата прозираха все още стегнатите й гърди, чиито зърна настръхнали от хладината, сякаш напираха да прободат меката тъкан и да излязат навън. Направи три крачки напред и ръцете й чевръсто затвориха крилата на прозореца. Дори не погледна навън. Гледката й бе до болка позната. Жал й беше само за самотното голо дръвче. Двамата с него бяха като единствените оцелели корабокрушенци на скалистия бряг на малкото полуостровче, но толкова смазани и обезобразени, че сякаш изпитваха срам един от друг.

Седна пред тоалетката и вчеса дългите си посребрени коси. Докато се разресваше, от очите й неволно се отрониха две сълзи, които бавно прокараха мокри пътечки по гладката кожа на помръкналото й лице, белязано от годините, прекарани тук в тъга, самота и неразбиране.

Единственият жив човек, който от време навреме я навестяваше, беше пощальонът. С него поне можеше да размени някоя и друга дума, колкото да не забрави да говори. Посещенията му обаче бяха рядкост и зависеха от това колко често тя получава поща. Вече почти никой не се сещаше за нея и той все по-рядко спираше с колелото си пред оградата на каменната й къщурка, за да й предаде някое писмо.

Тази сутрин чу как спирачката на стария му велосипед изскърца и сърцето й трепна. Хвърли последен поглед в огледалото, бързо наметна тъмносиния си халат и излезе да го посрещне. Той вече беше влязъл през портичката и вървеше по пътечката от мидени черупки към входната врата. Оливера изскочи и забърза към него. Спря се запъхтяно на крачка от униформения мъж и го поздрави:

— Добро утро, Морис, радвам се да те видя. Надявам се да ми носиш добри новини?

— Добро утро, мадам Оливера, за мен винаги е удоволствие да нося пощата ви, а що се отнася до това дали са добри или лоши новините в нея, аз не отговарям — засмяно и закачливо й отвърна.

— Да, да, разбира се, Морис. Как е семейството ти?

— Благодаря, добре са, децата са на училище, съпругата ми е вкъщи, а аз съм все с голямата кожена чанта и старото колело напред-назад.

— Какво ми носиш днес?

— Писмо, мадам.

— Писмо… — глухо повтори тя.

Пощальонът се наведе и взе да рови из чантата, а тя с блуждаещ поглед проследи полета на една заблудена чайка над осиротялото дърво.

— Ето го, мадам Оливера. Заповядайте. Подаде й бял плик, облепен с марки и ситно изписан адрес на получателя.

Тя го взе в ръце и се вцепени. Страх пред неизвестността обзе душата й, но само след миг вече щеше да знае кой е подателят.

Затвори очи, пое си дълбоко дъх, след това погледна плика и прочете адреса на изпращача. Сърцето й лудо заби. Името на Мауро за нея продължаваше да е като филтър, който не пропускаше определени позитивни енергии да я атакуват, напротив, винаги предвещаваше проблеми, страдания и болки. Реши да отвори писмото, когато Морис си тръгне. Погледна раздавача и му каза:

— Ще влезеш ли вътре да изпием по чашка горещ билков чай и да си побъбрим мъничко, докато си починеш от дългото колоездене?

— Благодаря за поканата, но този път ще ви откажа, защото днес има доста да обикалям. Ако спирам за почивки, няма да разнеса навреме пощата на всички — звучеше извинително, но непоколебимо.

— Добре, пожелавам ти приятен ден. Доскоро, Морис — отвърна искрено Оливера и с бавни стъпки се насочи към входа.

Пощальонът отвърна на поздрава, обърна се и обувките му заскърцаха по бялата мидена пътека, която го изведе от двора на каменната къща.

Вятърът продължаваше да се усилва и Морис придържаше с ръка шапката си, за да не му я открадне немирният Еол.

Докато вървеше, се загледа в едно вечнозелено храстче, което се превиваше все по-ниско под напора на агресивния вятър и сякаш се напъваше с последни усилия да изтръгне корените си от песъчливата почва и да тръгне на път заедно с него.

Оли влезе в преддверието и затръшна вратата след себе си. Седна в ъгъла и запали настолната лампа. Нервно разкъса плика и отвътре изпадна малка бележка. Приближи я до светлината на абажура и зачете:

Скъпа моя Оливера!

Зная, че не би ми простила никога поредното ми бягство от теб, и не ти пиша, за да ти искам прошка. Още повече, когато са минали почти десет години от последния път, когато те видях в къщата на Леа.

Сигурен съм, че се питаш откъде разполагам с адреса ти и веднага ще ти отговоря, че когато мъж обича жена, той е в състояние да я открие, дори тя да се е скрила в преизподнята.

Моля те на колене, позволи ми да те видя…

Ще чакам отговора ти на адреса на подателя, посочен на пощенския плик.

Продължавам да те обичам, вярвам в твоето добро сърце и най-вече в силата на истинската ти любов към мен,

Мауро

В този момент започна да се моли и в същото време да проклина името му. Страстите бушуваха в душата й. Беше невъзможно да ги укроти. В съзнанието й запрелитаха картини от общото им минало, от дните й, преминали в самообвинения, че му е позволила да се гаври с нея, но лошото мигновено се заличаваше от спомените за красивите им мигове, прекарани заедно, и объркването в душата й прерасна в космически хаос. Всичко наоколо се завъртя в шеметен танц пред очите й. Ушите й забучаха, стисна с ръце главата си, раздирана от силна болка, и заплака.

Хлипанията й отекваха между четирите стени на рибарската къща и постепенно преминаха в глухи стонове, умората все повече я застигаше. Злото се бе събудило и отново я бе намерило…

Свлече се на пода. Взе падналата бележка и злостно я смачка между изящните си пръсти. Хартията беше твърда и малка червена капка кръв изби от показалеца й и попи бързо в белия лист точно там, където Мауро беше написал името си. Обагри го в червено, но то не се заличи, а продължи да се вижда по-контрастно…

Стресна я потропване. Имаше някой на входната врата. Не можеше да повярва.

„Сигурно е Морис. Може би е забравил да ми каже нещо“ — помисли си Оливера и с мъка се надигна. Краката й се бяха схванали от дългото седене в тази поза. Изпъшка един-два пъти и се затътри да отвори. Дори не погледна през шпионката. Никога не го правеше. Нямаше смисъл, защото всеки път се оказваше раздавачът. Отключи и отвори бавно остарялата и скърцаща врата. За миг не повярва на очите си, после си помисли, че халюцинира, и затръшна обратно вратата, като превъртя два пъти ключа в ръждясалата ключалка. Тропането се повтори по-настоятелно. Стоя няколко мига, зашеметена от гледката, след това боязливо погледна през шпионката, с надеждата, че навън няма никого, но там в цял ръст и с грейнало от радост лице стоеше Рафаеле, неаполитанският й колега и приятел.

„Не ми се привижда, наистина е той…“ Оливера се осъзна и се засрами от постъпката си. Припряно заотключва, но ръцете й трепереха и не успяваше да превърти големия железен ключ. Не след дълго успя и срамежливо открехна вратата. Подаде половината си лице през процепа, погледна го изпод вежди и каза:

— Ти какво търсиш тук?

Рафаеле очакваше от нея всякакви изблици и реакции, познавайки нейния неудържим характер, когато се ядоса или изненада, но че ще му зададе точно този глупав въпрос, дори не му беше минало през ума. Изкашля се, тръсна глава и отговори:

— Търся една българка на около петдесет години, висока, със сини очи и дълги посребрени коси, в миналото си е била блестяща журналистка. Едно птиче ми подсказа, че се намира на това забравено от Бога място и е много самотна… Вие познавате ли я?

След думите му, изречени по този начин и точно в неин стил, Оливера се засмя, повдигна се на пръсти и го прегърна нежно. Положи главата си върху гърдите му и отново заплака, но този път от радост. Не й се вярваше, че в един и същи ден съдбата е така благосклонна към нея — получи писмо от Мауро, а Рафаеле неочаквано пристигна в дома й.

А той я взе в обятията си и започна да я утешава, както се утешава дете, с много думички и ласки.

— Милата ми Оливера, намерих те все пак, колко години се лутах напред-назад, колко грешни пари похарчих, за да науча нещичко за теб… Но защо ли се оплаквам, когато отлично те познавам. Бях убеден, че ще съумееш да се покриеш така, че и аз да не мога да намеря дирята ти. Не ми помогна нито дългата ни съвместна работа, нито това, че знам всичките ти номера.

Смуглият мъж говореше бързо, задъхано, ту на италиански, ту на френски, а тя, притисната до силното му тяло, го слушаше и ликуваше. Беше загубила облога със самата себе си, че на този свят няма нито един приятел, нито един близък човек, който да се затъжи толкова от нейното бягство, че да си направи труда да я открие.

Днес това се случи, и то от двама мъже, които означаваха много за нея.

Когато неаполитанецът спря, за да си поеме дъх след тирадата, тя го покани да влезе. Тонът й не търпеше възражения. Минути след неговото появяване Оливера се преобрази. Изпълни се с енергия и жизненост. Започнала бе да върви приведена, но сега изведнъж се изправи и движенията й станаха грациозни.

— Оли, ще ми помогнеш ли да свалим багажа от колата? Освен него ти нося подаръци и цветя… — гласът му потрепери при тези думи.

— Разбира се, Рафаеле — весело му отговори.

Пред оградата беше спрял черен джип, целият потънал в прах, на задната му седалка се виждаха купища кутии и чанти. Направи й впечатление огромна кутия, опакована в розова хартия. Не се сдържа и го попита какво има вътре.

Мъжът до нея я погледна с цялата нежност, на която бе способен:

— Оли, преди много години ти изпратих в София едно плюшено мече с огромни стъклени очи, спомняш ли си го? Може би е останало там, самотно и забравено…

— Не! — яростно го прекъсна. — Как можеш дори да си го помислиш, разбира се, че си го спомням. За твое сведение то живее тук с мен в моята рибарска „колиба“. Бедничкото, какъв дълъг път трябваше да извърви, докато ми го доставят от България.

— Тогава — закачливо я погледна Рафаеле — за него съм приготвил изненада и тя е в картонената кутия. Ако искаш, отвори я веднага, още тук в колата.

Оливера не чака да я подканя втори път. Пресегна се и извади кашона. Разкъса смело розовата обвивка, отвори капака и, о, чудо, оттам я гледаха големите стъклени очи на друго мече, но то беше с огромна розова панделка, кацнала между ушите му. Тя го измъкна от кашона и го притисна до себе си, както се милва дете. После се обърна към италианеца и каза:

— Благодаря ти от името на Плюшко, така се казва моя мечо. Той вече никога няма да е самотен.

— За нищо — усмихна се Рафаеле.

Започнаха да свалят багажа и да го пренасят в къщата. Стопанката имаше чувството, че този мъж е докарал половината стока от универсалните магазини. След около четвърт час седяха в кухнята и пиеха ароматен билков чай, който тя запари веднага щом свършиха с подреждането на куфарите и кашоните на приятеля й в стаята за гости. Той беше първият човек, който щеше да се възползва от тази стая, откакто Оливера купи къщичката.

Докато разбъркваше захарта в благоуханната течност, Рафаеле непринудено й съобщи:

— Знаеш ли, че Антонио Рана почина?

— Не — без да трепне, отговори тя.

— Намерили са го в околностите на Торино в един изоставен замък. Обесил се е…

— Бог да го прости — промълви Оливера. — Съвестта най-накрая му е проговорила…

— Откакто ме повика в Париж и ми сподели всичките си разкрития за онези хора, преди да се скриеш в този пущинак не съм спирал да търся информация за гнусната им организацийка — нервно продължи Рафаеле. — Права беше, когато ми каза, че предпочиташ да се оттеглиш, защото няма смисъл да се ровиш из „кирливите им ризи“. Когато обществото боледува, те са само една клетка от болното му тяло. Светът наистина не може да бъде променен нито от теб, нито от мен, за съжаление…

— Защо отново говорим за тях? Не сме се виждали толкова отдавна, нека да сменим темата — подкани го Оливера.

— Ще ти съобщя само откритията, на които се натъкнах, после ще затворим завинаги страницата за нашите журналистически разследвания.

— Добре, както искаш, Но ако си уморен, ти предлагам да идеш в стаята си и да се наспиш хубаво, а на вечеря ще говорим до насита.

— Съгласен съм. Наистина съм скапан от пътуването, друсането… Пътищата тук са почти като в страните от третия свят — закачливо каза Рафаеле.

Тя не допълни нищо, но и не потвърди думите му.

— Банята е по коридора вляво — обясни. — Приятна почивка.

Изправиха се едновременно, но Оливера остана да измие чаените чашки, а мъжът излезе от кухнята.