Весела Лулова Цалова
Греховност (32)

Краят на нищото

На сутринта, когато се събуди и слезе в трапезарията, на масата намери бележка от Жозефин, която й пишеше, че е тръгнала за болницата.

Сънена и още замаяна, Оли погледна стенния часовник, който меланхолично отброяваше секундите, и видя, че изобщо не е сутрин, а един часа следобед. Потръпна от неудоволствие. Почувства се засрамена, че се е успала толкова, но приспивателните, които взе преди да си легне, бяха подействали. През съзнанието й пробягна въпросът: „Мауро? Къде е Мауро? Нима и той продължава да спи?“

Излезе бързо от кухнята и се затича по криволичещия коридор към неговата стая.

Пристигна запъхтяна пред вратата и почука настоятелно. Не получи отговор. Потропа по-силно втори път, но отново без резултат. Натисна бравата и установи, че не е заключено. Открехна боязливо и надникна вътре. Погледът й се спря върху прецизно оправеното легло, от което се подразбираше, че не е използвано през нощта.

Оливера влезе и видя, че гардеробът е празен, куфарът на Мауро липсваше.

Стоеше зашеметена насред стаята и не вярваше на очите си. „Нима си е отишъл? Отново?“.

Бавно се свлече върху скъпия ориенталски килим и сгърченото й тяло сякаш се сля с изтъканите сложни фигури в него. Заради жестоките и кошмарни мигове от осъзнаването, че отново си е тръгнал от нея, се почувства в гърлото на безвремието и силното му турбулентно течение я повлече към нищото. Обърканите й спомени приличаха на монитор, изпълнен с текст и графики, който почернява, а след това просветва и продължава да показва нови и нови схеми, които бавно наситиха необятното пространство на съзнанието й и то потъна в мрачната бездна…

Телефонът звънеше. Икономката беше забравила да включи телефонния секретар. Струваше й се, че вибрациите му разтърсват пода на къщата и части от собственото й тяло завибрираха в синхрон с тях. Имаше желание да разрушава, да чупи, да пали. Другата й половина също се беше събудила и вече доминираше над по-добрата.

Надигна се и несигурно пристъпи към телефона на нощното шкафче.

— Да? — отговори тихо.

— Оливера, чуваш ли ме? Жозефин се обажда, икономката — припряно говореше тя от другата страна на линията.

— Да, чувам те…

— Мадам Морел се събуди от комата! — почти изпищя в ухото й прислужницата.

Оливера не можеше да повярва на чутото.

— Жозефин, сигурна ли си в това, което ми казваш? — мнително я попита младата жена.

— Оли, дъще, нима ще ти се обадя, за да ти говори небивалици — отвърна с недоволство. — Леа е в съзнание… Когато отвори очи, аз бях близо до нея и наблюдавах всяко нейно движение. Погледна учудено и ме попита какво правя в стаята й. Позна ме, но не успя да разбере, че се намира в болничната стая, а не в своята спалня.

— Колко се радвам. Жозефин, колко се радвам, че Леа се върна при нас! — каза Оливера и се разплака.

— Не плачи, мила, кошмарът свърши. Докторите потвърдиха, че вече е вън от опасност и до няколко дни ще се съвземе почти напълно — обнадеждаващо обясняваше икономката.

— Тръгвам веднага към вас — каза журналистката.

— Не, не веднага — възрази Жозефин. — Забравих да ти кажа, лекарите ме предупредиха, че за днес е достатъчно. Леа ме видя и ме разпозна. Сега трябва да си почива и евентуално от утре ще може да приема посетители.

— Но аз не съм посетителка! — обиди се Оли. — Аз съм й като дъщеря…

— Да, Оли, но не бива да я товарим с много емоции. Извини ме, че се изразих по този начин — сконфузено промърмори прислужницата и продължи. — Аз само ти повтарям думите на докторите.

— Не се притеснявай, Жозефин, всичко е наред. Превъзбудена съм от новината и затова реагирах така. Моля те, ако успееш да говориш с Леа, предай й моите сърдечни поздрави и й кажи, че утре ще дойда. Благодаря ти още веднъж за всичко, Жозефин.

— Това ми е работата, пък и Леа е всичко, което имам на този свят — доволно отговори икономката и затвори.

Връзката прекъсна, но Оливера продължаваше да държи слушалката в ръката си, без да се сети, че трябва да я остави върху апарата. Почувства се ненужна и изоставена. Седна на края на оправеното легло, все така стиснала вилката. Пружината на старинното легло изскърца остро, тя се сепна и затръшна слушалката. Скри лицето си с ръце, прокара пръсти по гъстите си дълги коси, вързани на конска опашка, и изстена тихичко. Благодареше мислено на Бог за милосърдието му, че върна Леа към живота, но празнотата в душата й, нахлула след поредното бягство на Мауро я сграбчи в кокалестата си прегръдка и тя не беше в състояние да се радва. Не изпитваше друго, освен самосъжаление и горест.