Весела Лулова Цалова
Греховност (31)

Писмото

Пристигнаха пред къщата на Леа. Оливера спусна прозореца на колата от своята страна и с дистанционното отвори дворната желязна масивна врата, изваяна с огромни лилии, които пълзяха с изящна гъвкавост по нея. Някои дори артистично излизаха извън очертанията на портата, сякаш в ръцете на майстора желязото бе загубило своята твърдост и се бе превърнало в еластична материя, от която той бе сътворил стопроцентови копия на нежните водни цветя. Единствената разлика бе, че тези изглеждаха черно-сивкаво зеленикави на цвят, получил се с течение на времето под въздействието на метеорологичните промени, но патината им придаваше още по-голяма автентичност.

Мауро вкара внимателно поршето в двора, то измърка доволно, преди да изгаси мотора му, сякаш усети, че се е прибрало у дома. Същото усещане за сигурност изпита и Оливера, когато слезе от него и тръгна да отключи входната врата на къщата.

Влязоха в тъмното антре. Жената нервно запали всички лампи и се насочи към кухнята. Докато вървеше, свали връхната си дреха и я пусна небрежно на пода. Преди това по същия начин захвърли и дамската си чанта.

Влезе в трапезарията и отвори шкафа, където бяха кутийките с многото отвари за чай, които Леа й правеше, когато главата й се пръскаше от болка.

Преди да извади една от тях, се обърна към Мауро, с който до този момент не бяха разменили нито дума. Дори не го бе поканила да влезе.

— Искаш ли да ти направя чай?

Погледна я учудено, защото не очакваше, че толкова скоро мълчанието между тях ще бъде нарушено, и отвърна:

— Да, ако обичаш, благодаря ти.

— Предпочитание към марката?

— Като твоя, нищо че не знам какъв ще бъде — засмя се Мауро.

— Добре — сухо отговори Оливера.

Последва я. Неловко стърчеше насред огромната кухня с трапезария и не знаеше дали да тръгне нанякъде, или да придърпа един стол и да седне пред елипсовидната махагонова маса, покрита с розова ленена покривка.

— Заповядай, седни — помогна му българката да вземе решение и да не стърчи като истукан.

— Благодаря ти, Оли — прошепна той.

— Всъщност, ако искаш, иди в хола, там на спокойствие може да телефонираш на жена си, че си пристигнал, извини ме, че не съобразих — безразлично каза тя.

— Не, не е нужно, аз никога не й се обаждам дали съм пристигнал…

— Както искаш.

Оливера мълчаливо изчака водата да заври, след това запари чая с вещината на икономка от къщата на английски благородници. Наля го в специален чаен сервиз и го поднесе с резенче лимон и мляко.

Докато го пиеха, дори не се поглеждаха. Тя беше потънала в собствените си мисли, а той се задушаваше от чувството си за вина и се срамуваше да я гледа в очите.

Когато привършиха, му каза, че трябва да се преместят в кабинета на Леа. Там ги чакаше писмото, чийто текст Мауро трябваше да чуе.

Той я последва по дългия коридор, стъпките им отекваха по мраморния под, а сенките им ги следваха като призраци, сякаш дебнеха да се нахвърлят отгоре им, да ги обсебят и никога повече да не ги пуснат да се върнал в реалния свят.

Той се обърна надясно и се вгледа в продълговата маслена картина, обградена с внушителна сребърна рамка. Изглеждаше оригинална, датираща отпреди поне четири века. Не успя да разпознае художника, но стилът много му напомняше този на Йеронимус Бош, заради зловещо усмихнатите или натъжени човешки и животински изражения в творбите му.

Побиха го тръпки, стори му се, че се е запътил към Страшния съд. Загледа се отново в платното, където беше изобразена сцена, изпълнена със заплашителни свръхестествени същества, с които алегорично художникът беше показал човешката лудост. Зловещи и озъбени лица се забелязваха, полускрити зад ствола на самотно дърво, а някакво чудовище подаваше грозната си глава от огромен узрял плод…

В този миг Оливера се обърна и го извади от вцепенението му:

— Следваш ли ме?

— Да… — плахо отвърна той.

Жената изведнъж спря, пристъпи наляво и отвори масивна дъбова врата с железен обков, отдръпна се настрана и го подкани да влезе.

Озоваха се в средно голяма стая, която повече приличаше на библиотека, отколкото на работен кабинет. Трите стени бяха покрити от пода до тавана с лавици, изпълнени с книги. Пред четирикрилния прозорец беше разположено писалището на Леа, така нареченото „Bureau Plat“, било модна мебел при Луи XV. Навремето обикновено се поставяло в библиотеката, както беше встъпила и мадам Морел.

Погледът на Мауро се спря върху фурнира от махагон, с който беше покрито, и красивите му позлатени бронзови апликации. Правоъгълният му плот бе облицован с кожа, а кантът бе от позлатен бронз. В единия си край имаше надстройка с няколко рафта с врати, където имаше специално място за листове и документи. Въпреки че бе син на благородник, Мауро до този момент не бе виждал толкова изящно и оригинално писалище, така добре запазено през вековете. Тази естетическа гледка предизвика в него усещане за носталгия и симпатия към Леа, макар че я познаваше само от описанията на Оливера и никога не бе имал възможността да я види на живо. Нежен аромат на горски цветя едва доловим се носеше из библиотеката и осезателно му напомняше за парфюма на майка му.

Приближи се плахо към бюрото, заобиколи го от страната на стола (стар колкото писалището) и видя какво има на снимката, на която първоначално виждаше само гърба. Оттам се усмихваха млади мъж и жена, притиснати един до друг в опияняваща прегръдка.

В мига, в който погледна фотографията, сърцето му учестено започна да бие, слабост изпълни всяка точка от тялото му. Трябваше да седне, но го досрамя от Оливера, а и не искаше да издаде вълнението си.

„Не може да бъде! — мислеше си Мауро. — Нима тази жена на снимката е мама? Или майка ми има двойничка, но не го знае?“ — опита се да се пошегува със себе си, за да укроти вулкана, изригнал в него.

Стоеше вцепенено и не откъсваше очи от поизбледнялата фотография в красива позлатена рамка. Гледаше я и не вярваше на очите си, приликата наистина беше поразителна. Постепенно обаче започна да открива някои дребни разлики — усмихнатата млада жена имаше малко по-дебели и високи вежди, скулите й бяха по-изпъкнали, а като цяло майка му имаше по-срамежливо и тъжно изражение, дори когато се усмихваше.

Сепна го гласът на Оливера, която от известно време го наблюдаваше, но не го обезпокои веднага. Явно очакваше неговата реакция и сега искаше да й се наслади.

— Мауро, ела да седнем на дивана, за да ти прочета писмото. Ако си готов, разбира се — подкани го тя.

— Да, идвам, идвам… — несигурно отговори и се насочи към дивана, който беше разположен така, че да разделя стаята на две.

Пред него стоеше кокетна стъклена масичка, здраво стъпила на тънките си крачета. Мебелите обособяваха деликатно кътче за отдих и четене. От по-близката страна до стената имаше висок абажур с формата на лилия.

Седнаха почти едновременно и от тежестта им старият диван издаде скърцащ звук, като че ли изпъшка от страх пред предстоящото им начинание.

Оли се обърна към Мауро, косите й плавно се плъзнаха по крехките й рамене и паднаха отпред върху гърдите й, но вместо да го погледне в очите, се втренчи в някаква точка в килима и каза:

— Моля те да ми простиш това, което правя, но трябва да знаеш истината. Не е мое желанието, това е волята на Леа и аз ще я изпълня, но не защото съм наранена от изневерите, лъжите и предателствата ти спрямо мен, а защото това ще ти помогне да намериш отговори на много от въпросите, които си си задавал. Освен това ще разбереш част от причините за твоя неуравновесен характер, който е причина за гениалността ти, съчетана с лудост понякога… — Замълча за миг и продължи: — Но стига съм говорила, нека написаното обясни всичко…

Мауро не пророни нито дума. Намести се по-добре, после се облегна назад и зачака.

Оливера се пресегна и с красив жест взе плика от малката стъклена масичка, който предварително бе оставила там. Седна удобно, изкашля се тихо, отвори го, извади листа, изпълнен с красив, калиграфски почерк, и зачете:

Мила Оливера,

Когато това писмо се озове в ръцете ти, моят живот ще е свършил. Ще го прочетеш, след като съм сложила край на земното си съществуване.

Знам, че ще загубиш част от себе си заради новата болка, която ще ти причиня, но е дошло времето да прекъсна нишката на живота, чувствата и приятелството.

Чувствам се препълнена като антична ваза, която всеки момент ще се пръсне, но преди това да се случи, реших да те направя свидетел на моите най-дълбоки тежнения и страдания.

Виждам от разстоянието, което ни дели, че твоят поглед е изпълнен с изумление, но не само съдбата ме притиска да ти се изповядам. Обстоятелствата и развитието на събитията ме подтикват да постъпя по този начин с теб и твоя любим, Мауро.

Бих искала да направя последното си пътуване с чист и спокоен дух, защото всичко мое ще ти принадлежи напълно, когато мен вече ме няма.

С огромна мъка съм принудена да ви направя съпричастни на цялата истина, която през годините крих от всички, за да не нараня никого и да запазя безоблачен живота на всички около себе си. Но моето мълчание ми отмъсти — направи ме пленница на собствената ми лоялност към всички онези, които не оцениха благородната ми постъпка и ми се изсмяха в лицето, когато имах нужда от помощта им, за да преодолея самотата си и болката по Бернар… Да, може би трябва да започна с него…

Той не умря при автомобилна катастрофа през 1984 година, както ми бе казано, а е бил убит. Защо ли, ще ме попиташ веднага, и аз този път ще ти отговоря, без да се страхувам от никого и нищо, защото в крайна сметка няма какво повече да губя.

Ще започна отдалече, за да обоснова желанието си да съобщя истината пред теб, а после ти да я кажеш и на Мауро.

В течение съм, че от известно време ти си по петите на секта, в която и двете знаем, че не само членува, но и ръководи моят „приятел“ и твой познат — братът на Марио Рана, Антонио…

Повечето секти, Оливера, които целят експлоатация на човешкия дух, забраняват на своите членове да влизат в досег с информация, литература или хора, чужди на организацията им. Те осъждат творчеството и културата като съблазън за душата на човека и това всъщност беше причината да премахнат Бернар.

Моят покоен съпруг в младостта си е бил увлечен от идеята им, но след като се оженихме и ми призна всичко, успях да го убедя, че трябва да се откаже и да се отдаде на работа, която ще му даде покой и удовлетворение, за да изкупи до известна степен греха си, сторен в миналото.

Бяха месеци на духовни терзания, скандали, тревоги, почти бяхме на прага на раздялата. Той обаче успя да преодолее психическата си зависимост от тях и вложи всичките си налични пари в агенция за право на свободно разпространение на информация и подпомагане хора на изкуството и културата от цял свят.

Те обаче продължаваха да го атакуват — обаждаха му се по телефона, пишеха му заплашителни писма и го проклинаха заради предателството му спрямо идеите, в които се бе закле, разбира се, под въздействието на мощна доза опиати. Промиваха мозъка му чрез гнусните си методи на действие.

Аз вече бях станала негова изповедница и в тъжните, студени зимни вечери, когато седяхме близо до камината в дома ни, в който ти се намираш в този момент, той ми разказваше подробности за пъклените им дела. За мен цялата тази информация беше шокираща и в същото време любопитна, защото дотогава дори не бях чувала за подобни организации.

Уверяваше ме, че никога не е присъствал на ритуално убийство, защото групата, в която членувал, практикувала само ритуален секс за зареждане с положителна енергия, която според техните теории се отделяла по време на половия акт.

Аз проявих търпение и деликатност спрямо него и не след дълго той ми разкри и името на ръководителя им. Предишната информация ме беше стресирала и уплашила, но бе нищо в сравнение с тази, която ми разкри името на главното действащо лице. Оказа се Антонио.

При споменаване на името му усетих, че камината в стаята, пред която бяхме седнали и изпускаше мека, гальовна топлина от горящите в нея борови дървета, припукващи от запалващата се смола по тях, се заклатушка пред мен и аз инстинктивно се отдръпнах назад, за да не ме затрупат наредените върху мраморната й полица малки бронзови статуетки. Бях загубила връзка с реалността и извиках… Бернар ме погледна учудено и попита какво ми става. Премълчах истината пред него, не исках да му кажа, че се познаваме с Антонио от деца, и да издам непоносимото си учудване и отвращение от неговите сатанински занимания. Постепенно, след около седем-осем месеца, го оставиха на мира и заживяхме необезпокоявани. Помислих си, че кошмарът е свършил, и благодарих за милостта на Бога, но, уви, било е само затишие пред буря…

Оттогава действително минаха много години до деня на 1984, когато Бернар си отиде завинаги от мен. Страдах и продължавам да страдам и до днес заради загубата му, но я приех като съдбовна, като нещо, което не може да се избегне.

Ала един ден получих анонимно писмо, в което с три изречения ми казваха, че съпругът ми е убит заради предателството му, което не се прощава и заради което рано или късно е трябвало да си плати.

Не се опитах да издирвам подателя на написаното, той не ме интересуваше на този етап, освен за да му благодаря, че отприщи в мен чувството за отмъщение към Антонио. Когато разбрах, че ръцете му са изцапани не само с кръвта на девствениците, които използваше за гнусните си забавления, а и с тази на най-обичания от мене човек, моя Бернар, пристъпих към действие.

Отне ми много да съставя план за дискредитирането на Антонио и групичката около него, но в края на същата година вече бях готова с всички детайли. Желанието ми за вендета ми помогна да не рухна под силата на унищожителната скръб след смъртта на мъжа ми.

Трансформирах агенцията във фондация на негово име, разширих дейността и включих под закрилата й бедни, болни и нещастни.

Продължих да работя с пълна пара, сякаш така можех да се извиня на света и на всички хора за греховността на една шайка нещастници, които не познаваха мизерията, глада и безнадеждността и отегчени от безоблачния си живот, търсеха разнообразие като служеха на рогатия…

Оливера спря да чете, пресегна се и взе кутията с цигарите от масичка пред себе си. Извади една от тях и нервно я запали, вдиша дълбоко дима, обърна се към Мауро и му каза:

— Моля те, когато имаш нужда от пауза, ми казвай. Искаш ли цигара?

— Да, благодаря ти, моят пакет свърши, а сега не искам да се разсейвам и да ходя да търся другите в куфара — каза и се пресегна да вземе цигара от тези на Оливера.

— Добре, продължаваме ли? — попита го Оли.

— Да, мила. — Обръщението се откъсна ненадейно от устните му.

Тя го погледна с тъжните си очи и не каза нищо. Съсредоточи се в текста на писмото и зачете отново:

Оливера, скъпа моя, за теб аз съм волева и силна жена, която ти служи за пример, поне така си ми споделяла, но надали си си задавала въпроса какво ми е коствало, за да играя ролята си в този абсурден театър, когато вътрешно бях разяждана. Оплетена в интрига, за която не съм и подозирала, загубила съпруга си заради неговите младежки увлечения, превърнали го в жертва на онези, които го бяха посветили в тях… И не само това… Историята не свършва дотук. Идва друга, за която ще ти разкажа след малко, но сега да довърша с фактите, които получих от Бернар за сатанинската секта на Антонио Рана.

Нормално е като всяка една жена да му задам въпроса какво се случва с девствените момичета, обезчестявани по време на сексуалните ритуали, и с потомството им, защото не всички, но голяма част от тях забременявали от първия си полов акт.

Бернар не знаеше много, слава Богу, бил е в самото начало и най-ниско в йерархията, това го е спасило да не омърси тялото и душата си като пряк участник в ритуалите. Съобщи ми, че наричали момичетата „жени за развъждане“, които според някои безумни обяснения тайно раждали децата си и ги обричали да бъдат жертвани в по-нататъшни ритуали. За целта ги предавали в ръцете на други секти, които извършвали човешки жертвоприношения.

След неговата смърт, когато насочих предмета на дейност на фондацията повече в грижи към бездомници, предимно деца и младежи, имах възможността да общувам с тях. По щастливо стечение на обстоятелствата месеци наред лично се грижих за едно от тези момичета, успяло с Божията помощ да избяга от затвора им.

С помощта на психолог тя ми разказа случки, за които си спомняше. Все пак е била дете и спомените от кошмарното й минало бяха доста мъгляви.

Не само тя, но и други нейни връстници са били измъчвани, изнасилвани, принуждавани да ядат червеи и да стоят голи в клетка, пълна със змии. Случката, в която тя лично е била жертвата и за която отлично си спомняше, е „Празникът на Сатаната“ — церемония, траела три месеца, където се е озовала лице в лице с върховните сатанински жреци на „Църквата на Дявола“, дошли от цял свят. Когато й показах снимка на Антонио, тя го разпозна и ми призна, че първия път е била изнасилена от него.

Сатанинската истерия ескалира през осемдесетте години най-силно и страхът, че могат да бъдат разкрити и оповестени от информационната агенция на Бернар, който се бе от рекъл от тях, ги принуждава да отнемат живота му през 1984 година.

През всичките тези години трябваше да се преструвам, че не знам нищо и че братята Рана си остават едни от най-добрите ми приятели. Бях проучила вече достатъчно факти за двамата сатанисти с произход от Торино, където сектата има френска закваска. Макар че нейните основи не изглеждаха да водят началото си преди шейсетте — седемдесетте години, приличаше на онези „църкви на сатаната“, които във Франция се зараждат най-силно в последните десет години на миналия век. Съвсем не без мотив Джовани Папини^[1] през 1953 година обрисува Франция като „земята, обречена на сатанизма“.

Имах на разположение цял живот пред себе си, за да си отмъстя, ето защо търпеливо проучих страните от Източна Европа и се спрях на твоя вестник, за да осъществя контакт с журналист оттам, който, докато изпълнява своите задачи, можеше да се превърне в мой съучастник. С негова помощ се надявах да вляза във вътрешността на организацията им и да ги разоблича.

Ти, Оливера, си най-добрият избор, който успях да направя. Освен това от мига, в който те видях, те обикнах като моя дъщеря, толкова ми напомняш като образ на майка ми, която загубих твърде рано.

Бях способна да изградя цяла една мрежа от хора, които да работят за мен, без дори да го подозират, но не бях съвършена… Не проучих личния ти живот достатъчно и изобщо не предполагах, че ще се натъкна точно на жената, имала любовна история със сина на Естер Бианки. Това беше пукнатината в моя план, която след това ме доведе до куп странични перипетии и проблеми…

Защо ли?

Знаех, че Естер е дъщеря на брата на баща ми, но не знаех защо никога не се виждахме с нея. Научих го много по-късно, когато татко на смъртния си одър ми призна, че я е изнасилвал, когато е била момиченце, а след това няколко години, преди да се ожени за мама и премести в Париж, е продължавал да се гаври с нея. Заплашвал я, че ще я убие, ако каже на родителите си. А те изобщо не са подозирали за неговите постъпки с единственото им дете. Напротив, дори се чувствали задължени, че тя израства благодарение и на неговите „грижи“.

Какъв мръсник е бил баща ми, Оли, срамувам се от него, сякаш аз съм виновна за болната му психика… Колко го мразя, дори сега, когато вече е в гроба и от него навярно и кости не са останали…

Няма за какво да продължавам да живея, мила моя, фактите го показват… Близките ми и хората, които мислех за приятели, се оказаха долнопробни изверги…

И сега идва най-болезнената част от изповедта ми пред теб, която, заклевам те, трябва да прочетеш на Мауро, защото всяко човешко същество на тази земя трябва да знае истината за себе си, за да може да промени хода на остатъка от живота си.

Предварително моля за прошка и двама ви, но сведенията може би ще ви помогнат да започнете отначало и да си простите и непростимите неща (това се отнася повече за тебе Оливера).

В моите думи ще откриеш истината за голяма част от собствените си несполуки, а Мауро ще намери отговор на въпроса за неговия непостоянен характер и за усещането си, че личността му често се раздвоява.

В далечната 1968 година майката на Мауро и моя първа братовчедка при банални обстоятелства се запознава с Антонио на прием в къщата на неговите тъстове. Естер е млада и изумително красива току-що омъжена жена, ето защо, когато той я вижда, в него избухва желанието да я притежава. Има обаче една пречка — тя не е девствена, а „религията“ му го изисква, иначе ритуалът се счита за недействителен. Обсебеният от жажда за секс Антонио загубва контрол над себе си. Свързва се със своите помощници и насрочва оргия за следващата нощ, с надеждата, че те няма да намерят девойка толкова скоро и ще може да наложи идеята си за Естер като подходяща за случая, убеждавайки ги, че с обезчестяване на нейното тяло могат да поставят началото на друг тип меса, възхваляваща дявола — съвкупление с омъжени жени. Така нарушават свещеното тайнство на брака и оскверняват верността между партньорите, която християнската религия изисква.

Както винаги подпомаган от рогатия, Антонио успява да прокара идеята си и извършва пъкленото си дело ден след запознанството си с Естер. Кой му помага за това, бихте ме попитали? В живота няма случайни срещи. Веднага ще ви отговоря — сестрата на неговата съпруга, която е дясната му ръка, секретарка, съратница в сектата, една от жриците с висок ранг. Съпругата му Мария — кръв от кръвта и плът от плътта й, изобщо не подозира за този съюз между тях.

Ритуалът е извършен в запустял замък в околностите на Торино, за който се говорело, че е обитаван от духове заради странното жужене и червените светлини, които се виждали нощем.

Нищо мистично. Селяните, които живеели в околностите на крепостта, чували мантрите по време на обредите и виждали светлината от свещите, която се отразявала и пречупвала в стените на залата, облепена с червено-черно блестящо фолио, и през прозорците струяло червеникавото сияние на загадъчната светлина.

Точно девет месеца след преживения от Естер кошмар на света идва първородният син в семейство Бианки. Нарекли го Мауро, такава била волята на неговата майка и желанието й било изпълнено, защото тя страшно държала на това име. От етимологията му се разбира, че произлиза от Мавритания (област в Африка, която днес отговаря на съвременно Мароко), коренът му е гръцки — от mauros, което означава мавър, черен, с тъмни коси и кожа.

Чрез името и символичността му по завоалиран начин Естер признава пред света, че първородният й син е заченат в тъмнината на насилието и животинските страсти, без любов, в името на зловеща кауза, за която е била използвана като жертва греховността на мъжа, който я изнасилва, и собственото й чувство за вина през годините. Тя несъзнателно ги предава на сина си и го обременява чрез странното си тайнствено поведение пред него и непрекъснатите й страхове, че може да му се случи нещо лошо. Несигурността и непостоянството стават отличителните белези и в характера на момчето. Независимо от всичко Мауро е любимият й син и тя обещава пред себе си да отнесе зловещата тайна в гроба и никога да не го нарани с информация за неговия биологичен баща и нейното опетнено минало.

С годините обаче той все повече заприличва на Антонио — със сини очи, тъмна кожа и ангелски глас, чийто тембър й напомня за насилника…

За миг Оливера замълча и деликатно погледна Мауро. Той седеше на мястото си, без да помръдва, стиснал запалката, от което пръстите на ръцете му бяха посинели. Стори й се застинал като каменна езическа колона.

Единственият признак, че е жив, бяха очите му, от които бавно се стичаха сълзи.

Тя не каза нищо и продължи да чете:

Преди да сложа точка и да си взема сбогом с вас, ще ви кажа и името на човека, който ми разкри тайната за Антонио и Естер. Така ще отворя всички врати пред вас и ще ви оставя вие да решите как да постъпите с тези „герои на ужасите“. Не, не е моят беден Бернар, той не знаеше нищо за историята с братовчедка ми. Оставете моя любим Бернар да почива в мир…

На това място мастилото се беше разляло и името на съпруга й се люлееше, самотно изпъкнало с уедрените от влагата букви измежду гъсто изписаните редове. Навярно точно там бе паднала една от сълзите на Леа, докато писалката й се е движела по белия лист…

Естер не подозирала, че сестрата на Мария е инсценирала „случайната“ им среща на улицата и поканата за бала. Била доверчива и благородна, вярвала в приятелството и не гледала на света с омраза, независимо от психологическите травми нанесени й в детството от отвратителния ми баща.

Но кой ми разказа за Естер? Спомняте ли си анонимното писмо, в което ме уведомяваха, че Бернар е убит? Тогава не се поинтересувах кой би могъл да е подателят, но няколко години по-късно получих второ, в което ми пишеха за историята на Естер. Реших, че трябва да намеря подателя. Беше ясно, че и двете са подготвени от едно и също лице, защото стилът не бе променен, почеркът — също. Човекът, който ми ги бе пратил, не е искал да остане анонимен, иначе не би ги написал собственоръчно, със специфичния си почерк, по който лесно можеше да бъде открит.

Занесох и двете писма при частен детектив и го наех да издири лицето, което ги е писало. Казах му, че не бързам… След около шест месеца той ми се обади и ми даде координатите на адресанта. И този път не беше лесно да приема истината. Бях ужасена, когато разбрах кой е. Отново човек от хората, които познавах…

Беше Кристина. Да, графинята от Швейцария, която в моменти на умствени проблясъци започнала да изпитва угризения от стореното и решила да разкаже истината за съучастничеството си.

Седмица след като научих, че тя е подателят, взех решение да я посетя. Познавахме се от деца и с нея. Нейното и моето семейство, както и това на Антонио, бяха неразделни и прекарваха ваканциите си заедно.

Когато й се обадих и я помолих за среща, Кристина се зарадва като дете и ме покани да отида веднага. По тона й разбрах, че не подозира, че знам истината за нея.

Посрещна ме топло и радушно в замъка си. Всячески се опитваше да прикрие пред мен депресията си. Настани ме в „стаята на куклите“, както я нарече, без да ми даде обяснение за странното й име.

На следващата сутрин по време на закуската — бяхме само двете, защото съпругът й граф Тораса беше извън страната — без предисловия извадих писмата от чантата си и й казах, че е безсмислено да си играем на котка и мишка. Тя ме погледна умоляващо и ме призова да не я наранявам с упреци. Казах й, че съм при нея, за да науча цялата истина, а не за да я обвинявам или съдя, и ако мога, да й бъда полезна с нещо. Думите ми я поуспокоиха и тя започна да ми повтаря това, което беше записала. Прекъсвах я от време навреме с някой въпрос, а като послушно дете ме гледаше с ококорените си очи и отговаряше безропотно. Получих потвърждение на престъпленията, за които предполагах.

Оливера, Кристина ми призна и още нещо, което много ще те нарани, но ти си храбро момиче и ще го понесеш. През времето, в което си била щастлива с Мауро и си вярвала, че той ти е верен и те обича безусловно, за съжаление едновременно с теб е поддържал интимна връзка и с нея. Предадена си от него неведнъж, а стотици пъти… Приеми го като неизбежно обстоятелство, което е независещо от теб, но не се примирявай и не му позволявай никога повече да те наранява, нито пък да те принася в жертва на вродените си психични отклонения. Моят съвет е да му простиш, защото вината е и негова, но до голяма степен не е, защото, запомни, дете мое, той е плод на мерзко сатанинско творение… Мауро е жертва също като теб. Ако имаш желание за мъст, подготви се и накажи главният виновник — биологичния баща на твоя любим.

Постарай се да не мразиш Естер заради това че отклони Мауро и благослови брака му с Алесия. Сигурна съм, че го е направила, защото не е знаела за теб и омагьосаната обич помежду ви, иначе щеше да те предпочете за своя снаха… Тя винаги е искала едно-единствено нещо — синът й да е обичан и да остане в добри женски ръце след нейната смърт.

Кажи на Мауро да не съди майка си…

В този момент бих желала тя да е близо до мен, за да й поискам прошка и да я прегърна като родна сестра…

Всичко е във вашите сърца, запомнете го!

Сбогом, мила Оливера, обичам те като родна дъщеря!

Ще се срещнем отново в отвъдното!

Леа Морел

Оливера положи внимателно гъсто изписаните листове върху стъкления плот на масичката, облегна се назад и затвори очи. Изпод дългите й черни ресници влагата започна полека да избива, докато се превърна в две добре оформени капчици, които се търкулнаха стремително по скулите й. Тялото й се разтърси от риданията. Помисли си отново колко объркан е словоредът в писмото на Леа и на места не се разбират много добре причините и следствията… но най-важното се открояваше, а от него болеше.

Мауро безизразно я наблюдаваше и допушваше нервно цигарата си. Беше се вглъбил в себе си, без да знае как да реагира. Сепна го звънът на стенния часовник, който отброяваше три часа след полунощ. Стана от дивана, разходи се напред-назад из кабинета, после се надвеси над Оливера. Хвана ръката й и я дръпна, за да я изтръгне от хватката на нервната криза, която я беше сграбчила и не я пускаше.

— Оли, Оли, съвземи се, моля те, кураж, не бива да плачеш, все пак Леа е жива.

Тя отвори очи и с пресипнал глас каза:

— Да, но е в кома, от която може никога да не излезе. Това е по-лошо, отколкото да бе умряла. Тя не заслужава такава участ.

— А нима аз и майка ми я заслужаваме?! — ненадейно изкрещя той. — Забрави ли какво е минало през главата на бедната ми майчица? Или може би не те интересува? Ти се интересуваш само от сензацията, за да я публикуваш и омърсиш името на семейството ми… Само така би ми отмъстила, нали? — не на себе си продължаваше да извисява глас Мауро, забравил думите й, преди тя да започне да му чете писмото.

Българката не отговори. Изправи се на крака, взе писмото и се обърна към него:

— Ела с мен, за да ти покажа стаята, в която ще спиш. Време е да си лягаме. Уморена съм.

След това с грациозна походка тръгна към вратата. Така не остави време на Мауро да й противоречи, а той предпочете да я последва, защото нямаше намерение да прекара остатъка от нощта тук, върху твърдия скърцащ диван.

Оливера загаси лампата и излязоха от кабинета библиотека. Върнаха се отново по дългия сумрачен коридор и свиха надясно в друг коридор, в края на който се намираше стаята за гости.

— Настанявай се — каза Оливера, — веднага след входната врата вляво са сервизните помещения. Ако имаш нужда от нещо, което съм забравила да ти приготвя, утре на закуска ще ми кажеш. Лека нощ! — Обърна се и тръгна, но преди да излезе, се завъртя някак странно на пета и застана отново лице в лице срещу него. — Закуската е в десет и половина, моля те, не закъснявай, защото след като се нахраним Жозефин трябва да разтреби и после да отиде веднага при Леа в болницата.

— Но ние и сами можем да съберем масата и да сложим съдовете в миялната машина.

— Не, не можем. В тази къща има правила, които Леа е създала, и аз няма да ги наруша, докато тя е сред нас, дори да лежи в безсъзнание в болницата в този момент. Ясна ли съм?

Тръшна яростно вратата на стаята му, без да се притеснява, че ще събуди икономката, защото тя спеше два етажа над тях и не би могла да чуе.

Отвън се чуваше самотния лай на бездомно куче, който на пресекулки преминаваше в зловещ вой, за минути утихваше, след това пак се повтаряше.

Нощта беше към своя край и се приготвяше отново за неравната битка с утрото.