Весела Лулова Цалова
Греховност (30)

Истината не е без адрес

Мауро и Леонора се бяха оженили през есента на предишната година и той напусна къщата на родителите си, а тя — тази на майка си. Заживяха в просторен апартамент в университетския град, близо до евангелската църква на Христос на улица „Стефано Бреда“. Решението да се съберат бе дошло от само себе си без дълги уговорки и размисли. За Леонора бе начин да реализира мечтата си и да се отлъчи от стадото на старите моми, а за Мауро — единствена възможност да напусне родителите си, на които не можеше да прости намесата им в неговия личен живот и материалната им принуда да се ожени за Алесия, покойница от години.

Всеки един от съпрузите следваше професионалния си път и можеше да се каже, че живееха в хармония, която се състоеше в ненамеса в пространството на другия. Почти нямаха интимен живот, защото проблема с фригидността на настоящата му съпруга се беше задълбочил, а той не се интересуваше много да го разреши, нито да й помогне да го преодолее. Мауро все още нямаше пречки да бъде с която и да е жена за нощ, две, седмица или месец. Влечението му към презрели, дори остарели представителки на противоположния пол продължаваше да го превръща в роб и не го оставяше на мира понякога със седмици. За тази цел винаги имаше спасителен изход — Вивиана. Тя беше постоянно на негово разположение, винаги когато я пожелаеше. Апартаментът й в Пиза се превърна във втори дом за Мауро. Вещерската обстановка, която беше създала в него, му допадаше, както и безропотното й подчинение пред всичките му перверзно садистични желания — те го възбуждаха и утоляваха страстите му за кратки периоди от време.

Леонора предполагаше, че й изневерява, но за нея нямаше значение. Приемаше с безразличие догадките си и моментално ги отхвърляше, защото в крайна сметка получи каквото искаше — социален статус на омъжена жена. Това й стигаше.

Сприятели се с Кристина от Швейцария, без да подозира, че е една от любовниците на съпруга й. Често се срещаха в Мюнхен, защото и на двете южногерманският град им допадаше, а пък и там успяваха да пазаруват в задоволителни за тях размери.

Мауро често се шегуваше с Леонора и я наричаше италианката Имелда Маркос, но това не я обезкуражаваше и тя продължаваше да трупа чифтове обувки, някои от които никога не бе обувала. Можеше да си го позволи и се наслаждаваше на удоволствието от парите, които неверният й съпруг осигуряваше без тя да работи. Въпреки пълния крах в духовния свят на Мауро той се радваше на финансови успехи, на които би му завидял дори петролен шейх. Романите му се продаваха вече в милионни тиражи не само в родината му, но в цяла Европа и отвъд океана.

Хонорарите му нарастваха с всеки изминал ден и вече имаше толкова много пари в банковата си сметка, че дори от утре никой повече да не пожелаеше да го публикува и чете, щеше да изкара остатъка от живота си в разкош. Винаги едното за сметка на другото. Умопомраченията му издаваха бестселъри, както често мислеше сам за себе си.

Майка му се обаждаше, но не идваше в апартамента им. Между нея и Леонора работите не потръгнаха от самото начало, защото класата на старата не отговаряше на посредствения произход на самозваната поетеса и настояща негова жена.

Естер мразеше новата съпруга на любимия си син, но никога не се издаде пред него, че за това бе спомогнал и разговорът й с Оливера във Венеция. Проклинаше мига, в който с мъжа си бяха настояли да се ожени за Алесия, защото оттам насетне бяха обрекли живота му на вечен ад.

 

 

Този следобед и двамата си бяха вкъщи Леонора говореше по телефона с някаква своя приятелка, a Мауро седеше пред черния екран на изключения си лаптоп. Ръцете му нервно шареха напред-назад в безсмислени движения по клавиатурата.

Спа лошо през нощта и кошмарите, които сънува, все още оживяваха пред очите му — толкова ярки, колкото бяха и в съня му.

Включи лаптопа и изчака да се свърже с интернет. Искаше да отвори пощенската си кутия, защото очакваше новини от Австралия. Преди няколко дни неговият литературен агент го зарадва с новината, че са проявили интерес към последния му роман, който стана трилър на годината. Над два милиона екземпляри бяха продадени само в Италия. Написа името на потребителя и паролата, след миг влезе в пощенската си кутия. Както винаги беше пълен със спам, писма, които не го интересуваха, и разбира се, някое по-пикантно, писано от неговите метреси.

Наведе се близо до екрана, за да не изтрие някое от важните, и не повярва на очите си, когато зърна името на Оливера. Тя му беше писала!?

„Не може да бъде, не сме се чували от години, а сега изведнъж…“

Студена пот изби по високото му чело. Прокара ръка през гъстите си коси, започнали вече да се прошарват на места, които му придаваха достолепен вид. Потърси с поглед цигарите си и веднага щом ги откри, запали. Вдиша дима, затворил очи, и усети как прониква в дробовете му. Издиша през ноздрите си толкова шумно, че Леонора спря да говори по телефона, дотича при него и го попита всичко наред ли е. Сторило й се, че не му стига въздух.

„Лицемерна! — помисли си той. — Тя с удоволствие би ми помогнала да се задуша, за да наследи състоянието ми, а сега се прави на разтревожена.“

— Да, да, всичко е наред, не се притеснявай… — с неохота й обясни и продължи да се взира в монитора.

Изрусената му половинка се обърна и с бърза крачка, полюшвайки увисналия си задник, се отправи към телефонния апарат, за да продължи безсмисления си разговор със снобката от другата страна на линията.

Отвори имейла и зачете:

Мауро,

Не исках да те виждам и чувам повече, нито да ти пиша, но ето че обстоятелствата ни принуждават понякога да променяме решенията си. Имам нужда от теб, моля те да се срещнем, за да те запозная с факти, които и за двама ни имат значение. Ако си готов да го направиш, потвърди го. Аз съм в Париж и вероятно ще остана задълго, ако ли не завинаги. Номерът на мобилния ми телефон си остава същия.

Приятен ден,

Оливера

Стана му ясно, че за да му пише, се е случило нещо твърде важно. Познаваше Оливера и характера й. Тя никога не би си позволила да прекрачи дадената от нея дума заради незначителен повод.

Понечи да й се обади, но съобрази, че Леонора ще го чуе. Тя отдавна бе забравила за бала в замъка на Кристина, когато видя за пръв и последен път Оливера, но по никакъв начин не разбра, че между нея и съпруга й е имало любовна история. Затова и днес не искаше да насочва вниманието си към Оли.

Изключи лаптопа и излезе на терасата, която гледаше към и вътрешния двор на кооперацията, в която живееха.

Пространството между сградите беше превърнато в малка ботаническа градина, виждаха се екзотични растения, които с много любов и старание отглеждаше Диего — южняк от района на Реджо Калабрия, преселил се в Северна Италия, за да търси препитание за себе си и многолюдното си семейство. Той бе потомствен градинар и наистина притежаваше завидни умения в работата си. Освен нея изпълняваше ролята и на портиер, в което му помагаше бременната с петото им дете съпруга, красивата Ида. Въпреки положението, в което тя се намираше, нямаше петна по кожата на лицето си и средиземноморската й хубост се подчертаваше от маслиненочерните й очи с гъсти извити ресници и къдравите коси, които често сплиташе на дълга плитка, изящно спускаща се по красивата извивка на гърба й. Около нея тичаха четирите им деца, родени почти едно след друго. Трите бяха момиченца, а най-малкото — момченце с живи, блестящи очи като на мишле.

И този следобед бяха на двора близо до родителите си, веселата глъчка достигаше до ушите на Мауро.

„Колко малко му трябва на човек, за да е щастлив“ — помисли си той.

За пореден път си даде сметка, че е позволил на щастието да му се изплъзне или го е изгонил, защото го смеси с материалните си интереси.

„Колко ли красиви деца щяхме да имаме, ако бях останал с Оли? Може би щяха да имат нейните лазурни очи и моето сериозно изражение, а характерите им да са десет пъти по-твърди от моя и нейния, взети заедно…“

Потръпна от удоволствие, но веднага осъзна, че това са само несбъднатите му мечти.

Неволно докосна с пръсти лицето си и усети влага. Плачеше тихо и безутешно за погубеното си щастие и любовта, която отхвърли. В мислите си я видя как върви към него с разпилени от вятъра коси, но когато то достигна, не се спря, а премина през него като безплътен призрак. Сърцето му се разлудува, биеше до пръсване, желанието да я види го разкъсваше. Продължаваше да я обича както преди много години…

Тихичко изпъшка. Влезе в кабинета си, отвори гардероба и започна да си приготвя един куфар с багаж.

В това време Леонора приключи с празнодумствата си по телефона и чу шума от отварянето на чекмеджетата на скрина. Нахълта веднага в стаята му и безцеремонно го попита:

— Какво правиш? Защо събираш този багаж, къде ще ходиш?

— Трябва да замина за няколко дни. Получих информация от моя агент. Вика ме да се срещнем незабавно в Париж, защото има няколко договора, които трябва да подпиша за издаването на бъдещите ми книги — безскрупулно я излъга той.

— Как така изведнъж, защо не ми каза вчера? — изкрещя жена му.

— Как можех да ти кажа вчера, когато днес получих имейла — спокойно отговори Мауро.

— Къде е този имейл? Покажи ми го! — разгорещено продължи да вика. — Искам да го видя, иначе не ти вярвам.

Тръшна се на един стол близо до прозореца и зарева гърлено като разглезено дете, на което са отказали поредната глупава прищявка.

— Леонора, какво ти става? — недоумяваше той. — Ти никога не си ми държала сметка къде отивам и кога ще се върна. Учудваш ме с това поведение, на какво се дължи?

— Ти ме мамиш, ти винаги си ме мамил… Защо се ожени за мен, когато никога не си ме обичал и не си ме желал истински?

— Престани с тези глупави сцени, моля те! Нима ти си ме обичала, глупава самодоволна егоистка! — не се въздържа повече Мауро и започна да я обижда. — Остави ме на мира! Получи всичко, от което се нуждаеше — брак, фамилното ми име, пари, които да харчиш на воля, и свободата, която ти липсваше, докато беше в плен на старата вещица, майка ти! Спри да подсмърчаш, не ми пука за твоите фалшиви чувства, върви по дяволите! — изруга за последно съпругът й и излезе от кабинета си.

Насочи се нервно по коридора към кухнята, искаше да пийне нещо студено от хладилника, имаше чувството, че е погълнал живи въглени.

Влезе в кухнята и затвори плъзгащата се врата зад гърба си. Извади от джоба на панталона си мобилния телефон и набра номера на Оливера. Звъня дълго, преди да чуе гласа й:

— Да — отговори тя.

— Оли, аз съм, Мауро — почти прошепна, за да не го чуе Леонора.

— Здравей, Мауро — студено отвърна тя. — Благодаря ти, че се обаждаш. Какво реши, ще се видим ли?

— Да, тази вечер ще хвана последния полет за Париж можеш ли да ме посрещнеш на летището?

— Да, защо не, в колко часа каца самолетът ти?

— Десет минути след полунощ, на „Орли“ — неспокойно каза Мауро.

— Добре, ще се видим там — приключи разговора Оливера.

Мауро остана като втрещен близо до мивката, гледаше как тънка струйка вода се процежда през крана, както винаги незатворен добре от благоверната му съпруга, която не се притесняваше за дреболии от този вид, нито пък се дразнеше от монотонния звук на разбиващите се капки.

Не можеше да повярва, че ненадейно, както неочаквано ги бе срещнала и после разделила, сега съдбата отново щеше да им позволи да се видят.

Извади студена кока-кола от хладилника и бавно преполови половинлитровата пластмасова бутилка. После отново я върни на мястото й и се отправи към стаята, за да довърши с подреждането на багажа си.

Леонора се беше заключила в семейната спалня, в която спеше сама, и оттам не се чуваше нито стон, нито плач. Вероятно се бе уморила от истерията, която внезапно я обхвана, и вече спеше.

Спокойствието в жилището им се връщаше, когато тя млъкнеше. Мауро мразеше и нея, така както мразеше Алесия, но Леонора му беше противна по друга причина — много по-злостно жадуваше да се отърве от нея колкото се може по-скоро. Желанията му обаче бяха на приливи и отливи и продължаваше да живее и с нея, както и с предишната си съпруга, която се самоуби, за да го освободи от хомота на несполучливия им брак.

В досегашния му живот все някой друг взимаше решенията вместо него. Родил се бе с ампутирано чувство за решителност, а този му недостатък го изпълваше с комплекси, от които впоследствие произтичаха налудничавите му реакции и връзки.

 

 

Френският „Боинг-474“ се приземи на летище „Орли“, пътниците се заприготвяха за слизане, а някои вече се насочваха към изхода. Един от първите беше Мауро. Усещаше неспокойствие, което го изтощаваше и изнервяше, но в това състояние на духа изпадаше всеки път, когато трябваше да се срещне с Оливера. Тя омагьоса душата му от първия миг, когато я видя, и сега никой зъл маг на света не можеше да развали магията на любовта му към нея. Той самият опита какво ли не, смени толкова партньорки, ожени се дори два пъти, но не успя да я забрави. Тя беше част от него, докато живееше, щеше да живее и обична му към нея.

Остави мислите си да галопират на воля в главата му, която се пръскаше от остра болка. Не усети как се озова в салона за посрещачи. Сепна го тихия и чувствен глас на Оливера, която вървеше насреща му:

— Мауро, ето ме, тук съм…

Вече бяха на половин крачка разстояние един от друг, когато тя протегна ръката си за поздрав и продължи с думите:

— Добре дошъл. Благодаря ти, че се отзова.

Това беше всичко, без емоции, без прегръдки, само сухо стискане на ръцете като при среща между бизнес партньори.

Сърцето му се сгърчи от болка и недоволство, но не го показа, а се опита да влезе в тона й.

— Не е нужно да ми благодариш. Винаги когато мога, съм на твое разположение.

— Колата ми е на паркинга. Ако само това е багажът ти, може да тръгваме.

— Да, само това е…

Докато крачеха към автомобила, не си казаха нито дума. Вървяха мълчаливи близо един до друг и само дразнещото стържене на колелцата на куфара му по асфалта се чуваше като абстрактно скимтене, в унисон с облачната парижка нощ.

Оливера отвори багажника и той без усилие сложи тъмночервения си куфар „Ронкато“ в него.

— Заповядай, качвай се и си сложи колана, ако обичаш. Полицаите тук не се шегуват, нито пък приемат подкупи — малко по-ведро заприказва тя.

— Добре, както кажеш — почти без желание отговори. Оливера плавно потегли и се понесоха в тъмнината, без той да знае накъде пътуват. Не след дълго се поотпусна и я попита:

— Оли, къде ме караш? Извинявай, но аз дори не разбрах къде ще отседна, а знаеш, че тръгнах ненадейно и нямам резервация за нито един хотел.

— Не се притеснявай, отиваме в къщата на Леа, тази нощ няма да имаме много време за спане, така че ако все пак припаднеш изтощен, ще спиш в една от стаите за гости — гневно му отговори жената.

— Все пак ще ми кажеш ли какво се е случило?

— Разбира се, мислех да започна след като пристигнем, за да ти дам възможност, поне докато пътуваме от летището, да си отпочинеш след полета, но ако настояваш, ще започна веднага.

— Не, само попитах какво е станало, а съм сигурен, че се е случило нещо, защото в противен случай ти никога не би ми написала имейл, за да поискаш да се срещнем… — убедително се защити мъжът.

— Така е! Без съмнение! Браво! Познаваш много добре характера ми, който не отстъпва пред трудностите и не се предава пред фалшиви извинения… Но както и да е… Не искам да говоря за себе си!

— Оли, слушам те, моля те, кажи ми всичко, което те мъчи — нежно я подкани Мауро.

Тя продължаваше да шофира все със същата постоянна скорост, държеше волана на черното порше с двете си ръце и гледаше съсредоточено напред.

Нито един мускул не трепна по гладкото й, изваяно сякаш от китайски порцелан лице в този момент. Само отблясъците от фаровете на другите автомобили, с които се разминаваха, му придаваха белезникаво призрачен вид като на гипсова статуя.

— Леа е в болницата в безсъзнание — ненадейно промълви тя.

— Как така?

— Опит за самоубийство. Прислужницата й я е намерила навреме, иначе днес вече щеше да почива в мир в „Пер Лашез“, близо до любимия си Бернар.

При тези думи Оли замълча и Мауро разбра, че тя плаче. Не я виждаше, но я познаваше достатъчно добре, за да се досети, че дори да плаче, умело го прикрива. Спираше да говори, за да не я издаде треперещият й глас. Такава си беше Оливера, откакто я познаваше. Най-забележителната и силна жена, която бе срещнал в живота си.

Протегна лявата си ръка и докосна дланта й. Тя не я отдръпна, както очакваше, но и не каза нито дума. Продължиха известно време в мълчание.

Навън започнаха да падат едри дъждовни капки и тя включи чистачките на колата, но сълзите, които се изсипваха от очите на небето, бяха толкова обилни и нагъсто, че те не успяваха да ги прогонят, а стъклото наподобяваше изкривено огледало, в което се отразяваха лицата им, а навън не се виждаше почти нищо.

— Защо не отбиеш? Щом спре да вали, ще продължим — предложи той.

— Не се тревожи, свикнала съм да карам и при по-лоши метеорологични условия — с хриплив глас му отвърна.

— Искаш ли да продължиш да ми разказващ за Леа?

— Да!

— Но при едно условие — отново я прекъсна той. — Само ако това не ти причинява непоносима болка и не ти пречи да шофираш нормално.

— Не, не ми пречи… — И продължи с равен глас да му говори за приятелката си: — Леа е зле и лекарите не ми дават никаква надежда. Но не за това те извиках, Мауро… — с меланхолична нотка в гласа си произнесе името му за втори път, откакто се видяха на летището тази вечер. — Леа е оставила запечатано писмо, което полицаите ми предадоха, след като са направили оглед на вилата й в Серис. Всъщност там е посегнала на живота си. Писмото е адресирано до мен и френската полиция ме намери в София, телефонираха ми и аз тръгнах веднага — знаеш, че освен мен Леа си няма никой друг на тоя свят. Освен това писмо е имало и незапечатан плик с подготвено от нея завещание, което е било прочетено от полицейския инспектор. Вътре отново е фигурирало моето име. Там тя ме назовава като единствена своя заместница и по тази причиня ме помолиха да им съдействам до изясняване на случая. Все пак в началото имаха съмнения, че е направен опит за отравяне на Леа от друго лице, което е инсценирало самоубийство, но впоследствие се разбра, че освен нея и Жозефин — най-доверената й прислужница от години — никой друг не е прекрачвал прага на вилата й от деня, когато са пристигнали в нея. Естествено, отхвърлиха всички подозрения, които имаха към икономката, заради желязното й алиби. Най-накрая потвърдиха с протокол, че Леа е направила опит за самоубийство. — Спря за миг, за да запали цигара, и продължи: — После те се оттеглиха и аз останах да се лутам като обезумяла из къщата й, след като отворих плика и прочетох писмото, адресирано до мен. Няма да повярваш каква информация има вътре. Тя касае по един или друг начин теб и майка ти. Мауро, винаги съм била лоялна към теб и този път също съм такава, друга на мое място щеше да използва написаното, за да увенчае кариерата си в журналистическото поприще, още повече че аз от години бях по следите на тези хора… Ако може да се нарекат хора изобщо. Сега имам и доказателствата, за да ги изоблича в западната преса, но няма да го сторя, защото продължавам прекалено силно да те обичам, за да проваля твоята кариера заради моята и да опетня името на благородната ти майка… Достатъчно ще ти е да научиш истината за себе си и за госпожа Естер Бианки. Това ще е най-голямото ти наказание. Истината не е без адрес… — не успя да довърши, защото в този миг се разрида безутешно и наистина се наложи да включи аварийните светлини на поршето и да отбие встрани на пътя.

Мауро седеше като вцепенен и не знаеше как да реагира — дали да я успокоява, или да я обвини в отмъстителност. След миг се съвзе и докато тя тихичко плачеше, прегърнала волана, той предложи компромисен вариант, за да се приберат по-спокойно и да продължат разговора вече в къщата на Леа, а не в ниската спортна кола.

— Оли, когато се чувстваш готова, потегляме. Искаш ли аз да карам? Когато пристигнем в дома на твоята приятелка, ще продължим разговора, моля те. Съгласна ли си? — внимателно я попита.

— Добре — съгласи се с изнемощял глас и излезе от колата, за да си разменят местата, защото наистина не бе в състояние повече да шофира…

Но причината не беше писмото на Леа и неговото съдържание.

Сърцето й неспирно продължаваше да барабани в гърдите й от вълнението, избухнало в душата й от мига, в който го въдя на аерогарата. Любовта й се беше маскирала и я заблуди, че си е отишла от нея завинаги, но щом зърна очите му и паяжината от фини бръчици около тях, тя отново я облада и й показа истинското си лице. Оливера обичаше Мауро безумно и безутешно…

Убеди се за пореден път и тази нощ.