Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- cattiva2511 (2023)
- Корекция и форматиране
- NMereva (2025)
Издание:
Автор: Весела Лулова Цалова
Заглавие: Греховност
Издател: РИК „Славяни“
Година на издаване: 2006
Редактор: Димитър Риков
Художник: Марко Бадзато
ISBN: 978-954-368-001-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18359
История
- — Добавяне
Срещата
След сватбата животът му сякаш изтичаше между пръстите. Сутрин, когато се събуждаше в семейното ложе, до него не беше Тя. Нейният поглед му липсваше, а в очите на младата си съпруга виждаше само дълбока и поглъщаща празнота. Все по-често избухваше и ден след ден между тях се отваряше бездна. Мауро не можеше да прости постъпката си.
Понякога майка му го гълчеше, но думите й не достигаха до съзнанието му. Обсебен от мисълта, че е сгрешил, от сутрин до вечер стоеше затворен в кабинета си и пишеше. Минаха девет месеца от сватбата им, а вече му се струваше, че са минали девет години в самота и неразбиране. Дори Бог не благослови съюза им, защото не им изпращаше рожба, което според него бе знак, че бракът им е греховен.
Нощем, когато докосваше тялото на съпругата си, усещаше, че в него отново се вселява демонът и само с негова помощ успяваше да я обладае. Не изпитваше към нея дори съжаление.
А тя с всеки изминал ден повяхваше. Кожата й побледня и под нея запрозираха розови жилчици. Очите й помръкнаха, почти не говореше, потънала в тъжните си мътни мисли, чакаше безропотно края на тяхната връзка. Усещаше, че съпругът й не е с нея, виждаше в погледа му злочеста тъга, която го раздираше, страхуваше се от гласа му, който я режеше като нож, когато започваше да й крещи без съществена причина.
Вечер заспиваше изтощен от собствената си съвест, която го гризеше безмилостно, а тя лежеше до него будна, с широко отворени очи и се опитваше да си представи в тъмнината лицето на съперницата си, заради която мъжът й страдаше.
Узна за нея няколко седмици след сватбата им, когато влезе в кабинета му, за да разтреби. На писалището лежеше поредното недовършено писмо към другата, а встрани от него имаше цяла дузина стари, неизпратени послания. Любопитството й надделя и се зачете… Сълзите опариха лицето й, но не изпита омраза нито към него, нито към непознатата жена. В сърцето й се настани странна тъга заради несправедливостта. Изпитваше угризения, че е взела мъж, който принадлежи на друга жена, обичала го по особен начин.
От недовършеното му писмо ясно си представи „оня лазурно безумен поглед“, за който Мауро жадуваше. Близна я огънят от болката му. Тя самата гореше в неговия ад, сътворен от вината му.
От този ден нататък се преобрази и се превърна в безплътна сянка. Отчиташе присъствие в неговия огромен патриархален дом, сред близките му, за които беше удобна и които я обичаха и ценяха. Не се нуждаеше от тяхната обич, защото умъртвената й душа не я искаше. Младостта й си отиде, ведростта й остана там в църквата, в деня на тяхната сватба. Все още го обичаше, желаеше го, мечтаеше за рожба, но в същото време съзнаваше, че бленува напразно, защото никога нямаше да бъде неин. Загуби го и нямаше да си го върне, всъщност, в главата й често звучеше фразата: „Как да си го върнеш, щом никога не си го притежавала?!“.
… И тази сутрин бе като предишните. Отвори очи, усети топлината на нежното й тяло и това още повече го вбеси. Не я искаше до себе си, изглеждаше му като кукла, която безропотно го търпи. Струваше му се неодушевена, пълен антипод на неговата любима. Колко много му липсваше пламъка й…
Безброй пъти молеше Бог да стане чудо и тя да се върне или да се появи неочаквано само за миг, за да може да зърне погледа й, заради който вече бе напълно сигурен, че е готов да умре, но не и да загуби повторно.
Скочи от леглото, навлече набързо дрехите си и без дори да се обърне, за да погледне съпругата си, пъргаво излезе от семейната спалня, все едно там се бяха събрали всички зли сили и бързаше да се отскубне от тях.
Влезе в трапезарията, приготви си кафе с мляко, грабна пакета с цигарите и тръгна към офиса си. На прага на входната врата го застигна гласът на майка му. Стоеше на верандата и го чакаше, за да му каже дежурното си напътствие, което му повтаряше, откакто се помнеше:
— И внимавай!
Така и не проумя през годините защо му повтаря все това изречение, след като службата му се намираше пред очите й, на метри от къщата им и можеше винаги да го наблюдава. Дори сега, когато вече беше женен, майка му продължаваше да го изпраща сутрин с тези думи. Как я мразеше в този миг, как му се искаше да се обърне и да й кресне: „Ти си виновна за всичко, ти унищожи бъдещето ми, ти пропъди моя ангел…“, но не можеше да го направи, защото не намираше сили в себе си, както не намери сили на църковната церемония да каже „Не!“ по време на венчавката.
Утринта беше мъглива, влажна и го предразполагаше още повече към тъжни мисли, които натрапчиво жужаха в главата му. Подозираше, че денят му ще е по-тежък от вчерашния, че вкусът му към живота е притъпен повече от всякога, че нея я няма… В такива моменти му се искаше да е умрял.
Тялото му натежа, а окована в ръждясалата клетка на безизходицата, душата му задаваше въпроса: „Защо си тръгна от нея, без дори да я попиташ къде би могъл да я намериш?“.
През деветте месеца, последвали тяхната раздяла, се опита няколко пъти да се свърже с нея на клетъчния й телефон, но тя не отговаряше, нямаше я и в апартамента й. Може би пътуваше и работеше, за да надживее болката, която й бе причинил. Изчезна тихо от живота му, без да иска обяснения, макар че той я задуши с жестокостта на постъпката си.
Кафето с мляко остана недокоснато, цигарата му димеше и догаряше бавно, както се изпепеляваше и последната му надежда, че някога ще успее да открие отново своята любима.
До обяд не успя да напише нито ред. Взираше се в екрана на компютъра и в него виждаше образа й — неясен и смътен, но болезнено желан, превърнал се в мираж, който не му даваше мира.
Както винаги точно в 12:30 часа всички се събраха около масата. Майка му, баща му, съпругата му, братята му и жените им, а икономката Катерина и една по-млада прислужница слагаха чиниите с димящото ядене, докато той седеше вцепенен и с празен поглед, но в някакво неясно, трепетно очакване.
Започнаха да обядват. Храната му се струваше безвкусна, приказките на баща му и братята му за бизнеса звучаха като безсмислици. Само тялото му отчиташе присъствие в този вече чужд за него дом.
Като в просъница чу, че някой звъни на входната врата. Най малкият му брат излезе на терасата да погледне кой ги търси точно на обяд.
Изведнъж сърцето му започна да бие учестено, докато чакаше Паоло да се върне и съобщи кой е на вратата. „Но защо ли се бави? С кого говори толкова дълго?“ — чудеше се Мауро.
Ето го, влезе в трапезарията с вторачен точно в него поглед, макар че очите му се смееха и лицето му излъчваше ведрост. „Какво ли му става на брат ми?“
Паоло се наведе над него и му прошушна:
— За теб е, но първо излез на верандата да видиш кой е, а после — както решиш.
Внезапно усети, че няма сили да помръдне. Беше залепнал за стола, всичко около него се завъртя в шеметен танц — масата, блюдата, близките му, а тенджерите по рафтовете заподскачаха като живи. Надигна се със сетни усилия и излезе на балкона, без да гледа напред, искаше да задържи по-дълго в себе си усещането за неизвестност. Плъзна погледа си надолу в градината и видя тази, за която беше мечтал през всичките отминали месеци. Чакаше го търпеливо, с разпиляна от вятъра коса. Заприлича му на неговата любима героиня от приказките, която стоеше по същия начин на самотния скалист бряг и очакваше „кораба с алените платна“.
Срещна безумно синия й поглед, който погали сърцето му и вля странна топлина и сладост във вените му. Кръвта му се разлудува. Разтрепери се. Застина като вкаменен, но успя да промълви:
— Здравей, сега слизам… — и влезе отново в стаята.
Роднините му се бяха втренчили в него неразбиращо, а съпругата му го гледаше така, сякаш всеки момент щяха да го поведат на екзекуция.
Само закачливият поглед на Паоло го подкрепяше и му казваше: „Не спирай, отивай, бягай…“.
Грабна цигарите си, не каза нито дума и изскочи от стаята. От този момент нататък се почувства друг човек, силите му се възстановиха, мислите му се подредиха в строй като войници, чувстваше прилив на енергия, желанието му за живот се върна.
Долу го чакаше Тя — смелата и различна от другите жени, дръзнала да дойде до входната врата на бащиния му дом. Рискувала да се превърне в грешница заради любов, по-силна от предразсъдъците на другите, потърсила женен мъж в дома на родителите му и пред погледа на законната му жена…
Слезе по стълбите и се изправи очи в очи с нея — както винаги семпла, с раница на гърба и още една чанта на рамо, с коси, черни и дълги като зимните нощи, с поглед, изпълнен със синя светлина. Озари душата му и започна да я топи сладостно.
Не издържа и я прегърна, притисна я до себе си като скъпоценен дар, който Бог му изпраща. Чу ударите на сърцето й. Телата им се обединиха и превърнаха в едно цяло. Изгаряха щастливи в огъня на собствените си грехове, противопоставяйки се на съдбата, която ги раздели.
Тръгнаха с бавни крачки надолу по улицата. Разговаряха, сякаш нищо не се е случило. Беше му простила.
Седнаха в старото кафене на пиаца „Маркони“ в центъра на градчето. Тя не говореше много, изчакваше го той да води разговора и понякога изваждаше от раницата си някое старо писмо или снимка. Оставяше ги пред Мауро като свещено доказателство, че нито за миг не е преставала да го обича и да мисли за него, дори когато я предаде и предпочете да се ожени за другата.
В кафетерията няколко маси бяха заети от възрастни дами, които бъбреха и убиваха времето си. За миг се втренчиха в жената, с която разговаряше, но той не искаше още отсега да мисли за клюките, с които на сутринта щеше да осъмне градчето.
— Не мога да те упрекна за смелостта ти да ме потърсиш, имаш право да ми поискаш обяснение за действията. Непримиримостта ти е достойна за уважението ми и заслужаваш обичта ми… — изрече на един дъх. — Оливера, ти си силна жена, не се страхуваш да воюваш за любовта си… Обичам те.
— Направих всичко, което бе по силите ми, за да я спася… — не довърши изречението.
И цялата се превърна в Любов.