Весела Лулова Цалова
Греховност (27)

Завръщането

Бяха минали почти три години от срещата й с майката на Мауро Бианки в кафене „Флориан“ на площад „Сан Марко“ във Венеция.

Вървеше през Борисовата градина, хванала под ръка порасналия си син, и разговаряше оживено с него, а той с нескрита обич я гледаше право в очите „Колко красива е майка ми…“ — мислеше си юношата. Беше я чакал с търпение и разбиране през изминалите години, за да може, когато тя си дойде, да й покаже, че е разбрал грешката си, че е възмъжал и не е преставал никога да я обича, независимо от детинските си постъпки в месеците, преди майка му отново да замине за Франция, за да избяга от самотата и студенината около себе си. Да, беше я наранил… Неумишлено, по детски…

Крачеха щастливи в прекрасния следобед, защото знаеха, че кошмарът свърши и всеки един от тях намери себе си, а това им помогна да се преоткрият взаимно и да бъдат заедно така, както повеляваше природата — майката да бъде с детето си.

Косите на Оливера бяха започнали да посребряват, но фигурата й се бе запазила все така елегантна, около очите й мрежата от бръчици се бе сгъстила, но изражението на лазурните й очи си оставаше същото, както преди десет години.

Няколко месеца след разкритията си за неприемливото поведение на хората, които я заобикаляха, взе решение да напусне Париж и да се върне в родината си.

Леа Морел направи всичко, което бе по силите й, за да я разубеди, но тя бе непреклонна и нищо не бе в състояние да я задържи повече в нейната къща.

Оли предпочете да не търси повече следи и връзки, след като Естер Бианки елегантно я отряза, давайки й да разбере, че от нея няма да научи нищо.

Може би така се получи най-добре… Журналистката не желаеше да навлиза в проблема, искаше да запази спомена за Леа жив в сърцето си, изпълнено с обич към нея, вместо да търси още информация, която можеше да разруши приятелството й с французойката. В крайна сметка животът си бе на Леа, коя беше Оливера, че да я съди?

За пръв път затвори от битието си непрочетена напълно страница, но го направи заради самата себе си. Доказателствата и фактите, които бе търсила и откривала в живота и практиката си до днес, й бяха донесли само разочарования и тъга. Този път реши да не навлиза във вонящите им недра.

С Мауро не се чуха и не се видяха повече от вечерта на бала, организиран в замъка на Кристина. Пътищата им този път наистина се разделиха. Тя не успя да му прости.

Продължаваше да го обича, но това бе друг вид любов — наранената и предадената, която не оставя друга диря в сърцето, освен кървавата пътечка, по която Оливера внимаваше как стъпва. Опитваше да излезе от тъмната гора на своите чувства и да продължи, без да се обръща и да се взира в неясните силуети на отишлите си завинаги от живота й хора, които обичаше.

Мауро също беше един от тези призраци, но се различаваше от тях, защото го бе обичала и продължаваше да го обича с надеждата, че ще дойде ден, в който ще се умори да го прави и ще го забрави…

Дали се е оженил за поетесата или е предприел пътуване извън страната си — това бяха подробности, които касаеха само него.

За Оливера останаха само спомените — мъчителни, но все още живи, сякаш се бе случило вчера.

— Мамо — прекъсна мислите й нейният син, — наистина ли този път си решила да се оттеглиш от професията си, за да си починеш добре, без да пътуваш или да стоиш в редакцията до среднощ?

— Да, миличък, наистина… Уморена съм, но не само от работата си, а от всичко, което преживях досега. Трябва да намеря време за себе си, за теб и за любимите ни занимания — топло отвърна тя.

— Мислиш ли, че ще издържиш дълго, без да работиш?

— Разбира се!

— Мамо, познавам те добре, знаеш ли колко пъти си ми казвала тези думи и не след дълго отново поемаше с куфарите и фотоапаратите си… Не те упреквам, не ме разбирай погрешно, но имам частица съмнение и този път — усмихна се младежът.

— И да ме съдиш, имаш право! Аз не бях най-добрата майка…

— Спри! Не го казвай, не го приемам за вярно, за мен ти си най-прекрасната и добра майка — раздразнено отвърна момчето.

— Добре! Извинявай, слънчице! Имаш право, майката на всяко дете е най-добрата.

Наближиха прясно боядисана в зелено скамейка и седнаха. В този момент се чу изшумоляване и тревата под пейката се разклати плавно, не след дълго пред краката им на алеята изпълзя таралеж. И двамата ахнаха, когато го видяха. Беше странно наистина, но той явно беше свикнал с хората и не се страхуваше да покаже муцунката си пред тях. Бодличките му лъщяха като сребърни игли под слънцето.

— Прекрасен е! — зашептя момчето, за да не го изплаши.

— Наистина е сладък! — каза Оли.

Впериха погледите си в малката бодлива топка, докато се вмъкна отново в прежълтялата от лятната жега трева.