Весела Лулова Цалова
Греховност (26)

Венеция

Самолетът от Париж кацна на летище „Марко Поло“. Оттам с такси за няколко минути вече беше на „Моста на свободата“ и навлезе в пролетна Венеция, която я посрещна с навъсено и мрачно небе. Таксиджията спря на „Пиацале Рома“, извади малката й пътна чанта от багажника, взе парите и любезно й благодари за щедрия бакшиш, който Оливера му остави. Трябваше да се придвижи пеша, кръстосвайки улички и площадчета, или да вземе корабчето. Не носеше тежък багаж и предпочете да повърви до хотела. Стигна след около десет минути. Там я очакваха. Бързо се настани, взе си гореща вана, преоблече се и с нетърпение излезе да се поразходи в островния град.

Туристите бяха сгушени в яките си и безмълвно минаваха покрай нея. Беше й нервно и потиснато, а до срещата с госпожа Бианки имаше два часа на разположение. Студеното за сезона време обаче я изненада и съжали, че не остана в хотелската си стая.

Усилено се вглеждаше в непознатите лица наоколо и се питаше как ли изглежда майката на Мауро, която никога не бе виждала. Изградила си беше за нея измислен образ, който днес може би трябваше да разруши. Това донякъде я плашеше, но същевременно я привличаше идеята да се запознае с реалната жена, а не с онази, измислената. Питаше се: „Ще дойде ли на срещата? — И след това добавяше: — Може би е по-добре да се разминем…“.

Продължаваше да се провира измежду човешкото гъмжило, дошло от всички краища на света да види и да се наслади на Венеция. Струваше й се, че само тя не е тук, за да се забавлява, а да търси истината, „фантазьорка…“ — опитваше се да пропъди мислите, които се въртяха в главата й.

Стана й студено, беше само с ефирна блуза и костюм от фина вълна, подходящи за сезона, но температурите бяха спаднали значително и денят наистина бе като зимен.

Минутите се нижеха мъчително и тежко. Чакането я изморяваше. Искаше й се да го компенсира с надеждата, че всичко това си заслужава.

Наближаваше един часа. Оставаше само час до срещата им в снобското кафене. Трябваше да се връща, беше се отдалечила доста от площад „Сан Марко“ в посока Академията за изящни изкуства.

Пристигна навреме в гостоприемното кафене „Флориан“ с кадифените му кърмъзени столове и влезе в една от уютните му залички, през които от XVII век до днес бяха минали редица величия — Томазео, Фосколо, Гьоте, мадам дьо Стайол, Томас Ман, Хемингуей, който, въпреки че е предпочитал загадките на островчето Торчело, не се е отказвал и от спокойствието на известната странноприемница, приютявала малцина привилегировани клиенти, богатите и кинозвездите от целия свят.

Оливера отиде да пооправи немирните си дълги коси и да си сложи червило, без да има претенции, че би могла да съперничи на филмовите диви.

Настани се и се замисли за историческите факти, които знаеше за „Флориан“. Най-напред в паметта й изскочи първоначалното му име, с което го бяха наричали преди векове посетителите — „На триумфиращата Венеция“. След стотина години обаче го бяха преустроили и на всяка зала бяха дали специално име — залата, в която сега седеше и чакаше Естер, се наричаше „Залата на сезоните“, имаше „Зала на науките“, „Зала на знаменитите хора“. Пред витрините им винаги бе дефилирал животът… Унесена в сладки мисли за отминалите столетия и неугасващия блясък на града на дожите, Оли даже не успя да погледне менюто с напитките, когато пристигна Естер Бианки. Попитала беше оберкелнера за Оли и той я съпровождаше към масата, на която седеше и я чакаше българката.

Запознаха се без много любезности. За миг между тях се настани мълчанието, за да им даде възможност да се огледат взаимно и да свикнат поне малко една с друга.

Естер бе изискана дама с поразяваща външност за годините си. Погледът й бе бляскав и запомнящ се, а нежният й глас звучеше сякаш от много далече, което му придаваше загадъчност и тежест същевременно.

Срещата им бе делова, но на Оливера й се струваше почти нереална, защото никога не си бе представяла, че може да й се случи, докато привидно лъчезарната и кипяща от енергия Естер с нищо не показваше, че подобна ситуация я смущава.

Кратко и любезно запознанство. Усмивки.

Динамичният темперамент и на двете личеше по полусериозната, полудетска усмивка на Естер, която издаваше, че е майката на Мауро, и по ръцете на Оливера, нервно стиснати една в друга. Беше като опъната струна преди концерт. Опитваше се да го прикрива, но не се получаваше под бдителния поглед на събеседницата й. Добре че светлината бе достатъчно приглушена, за да не се вижда трепета на лицето й.

Неусетно разговорът им се насочи във вярната посока. Диалогът премина в монолог, на който Естер бе добър слушател. Тя направи само един напразен опит да изтръгне от вцепенението Оли и да й задава въпроси, но бе прекъсната с думите:

— Оставете ме да ви разкажа всичко, не ме прекъсвайте с въпросите си, за да не пропусна нещо съществено. Когато свърша, ще имате цялото ми внимание.

Госпожа Бианки се съгласи с усмивка.

Настани се по-удобно на стола и я заслуша съсредоточено.

Оливера чуваше ясно собствения си глас. Около нея всичко се сля в едно. Не усещаше шума на сивия следобед, душата й бе спокойна и пуста. За целта, която преследваше, не бяха нужни нито тръпки, нито чувства. В лицето на старата дама просто виждаше вълшебната стълбица, която щеше да я изведе към върха, за да научи истината.

Унесена в собствените си мисли, не усети, че е спряла да говори. Стресна я топлият глас на Естер:

— Можете ли да продължите? Добре ли сте?

Изведнъж осъзна, че както разсъждаваше на глас, е спряла да говори. Замисли се за насядалите наоколо хора, които се усмихваха и пиеха кафето си с изискани маниери. Изпаднала в сладкия си унес, се запита: „Защо ли са толкова доволни всички в този умиращ град, на този единствен по красотата си площад, на който се намира едно от най-предпочитаните кафенета в света?“.

Опитваше се да фокусира погледа си върху филигранно изработената кристална захарница на масата, но всичко се разливаше пред очите й. Виждаше като в бежова мъглица, която завземаше все по-голяма площ и поглъщаше лицата на хората наоколо. Усещаше унеса, блажено витаещ, парализиращ мислите, движенията и реакциите й. Чувстваше се добре в мъглявината на съзнанието си. Единствено слухът й не бе притъпен до крайност. Чуваше гласа си — далечен и чужд. Достигаше до нея като че ли от висш и непознат свят, също като дневната светлина за тварите от морските дълбини.

За пръв път не се притесняваше как ще протече срещата й с непозната жена. Доволна бе, че успя да смрази себе си по-добре от всеки друг път. Натика в миша дупка доброто, което рядко показваше едва-едва покълналата си главица и стана така, както искаше. Не биваше да е вяла и отнесена, наметнала върху раменете си безразличие, пред майката на Мауро, нито да изпуска от контрол погледа си свободно да се рее. Но и не се нуждаеше от подкрепата на красиви жестове, подправени комплименти и банални фрази, пълни с измама. Кому е нужно позирането? Заблуждаваше ли се? Не, не й беше безразлично дали думите й улучват целта, бе само непоправимо объркана.

Въпреки лошото време Градът на дожите обгръщаше с нежността си онези, които бяха дошли тук, жадни да го посетят, но за нея бе като непоносимо бреме. Само тя оставаше недокосната от ласките му, а спомените за отминалите дни, прекарани в него със загубения любим, я шибаха през лицето като бичове. Нервно приглади косата си и продължи да разказва.

Естер Бианки я гледаше съсредоточено и с разбиране. Наясно бе, че младата и неспокойна жена пред нея иска да говори, но все пак държеше миг по-скоро да чуе най-същественото от разказа й. Очакваше го с нетърпение и надеждата, че не е сгрешила, като реши да дойде тук, за да я изслуша.

Оливера завърши с думите:

— Госпожо, жената, която обичаше вашия син, съм аз…

И двете бяха с восъчно бледи лица, а в душите им царяха болка и меланхолия.

Още един ден от живота и на двете си отиваше, оставил информация, която ги измъчваше. Младата — заради непрежалената си погубена любов, а възрастната — заради упоритата съдба, която не я оставяше на мира и не желаеше да заличи спомена от случилото й се преди толкова много години.

Размениха ролите си, сега Естер не успяваше да подреди мислите си и стоеше втренчена и безмълвна. Постепенно се поокопити и зададе първия си въпрос:

— Оливера, какво ви накара да се обърнете към мен?

— Антонио говореше за вас с възхищение и нескрита симпатия — светкавично отговори журналистката.

— Но това не означава нищо… Аз съм приятелка на неговата съпруга… — несигурно промълви Естер.

— Госпожо Бланки, простете ми, че ще бъда директна, но приликата между Антонио Рана и вашия син Мауро е очевидна.

— Как си позволявате? — повиши тон дамата. — Вие сте обзета от желание за мъст към него и сега се опитвате да ме злепоставите само защото съм неговата майка…

За миг двете кръстосаха погледите си, пълни с искри, в които се четеше неприкрита омраза, но не насочена към тях самите, а срещу фактите, от които не можеха да избягат.

— Вие сте първият човек, на когото си разреших да се доверя за това, което видях в швейцарската вила. Там беше и Мауро с новата си годеница — продължаваше Оли. — Ритуалът, който наблюдавах, смрази кръвта във вените ми и ме отврати. Обещах си, че ще направя всичко възможно, за да разоблича тези хора. Нещо в мен ми подсказва, че само вие можете да ми помогнете…

Естер мълчеше, уплашена, полупримряла от току-що чутото, но въпреки това я наблюдаваше с нескрит интерес и си мислеше: „Красива, умна и съобразителна жена, синът ми наистина има вкус… По нищо не се различава от мен и останалите жени, представях си по различен начин източноевропейките. Всъщност, какво значение има националността?“.

Не след дълго отговори с въпрос на въпроса на Оли:

— Защо се разделихте с Мауро?

Българката я погледна учудено:

— Това какво значение има за вас? Аз съм дошла тук, за да обсъждам други проблеми, не личния си живот и този на вашия син. Всичко, което се е случило между мен и него, касае нашата интимност, не съм длъжна да го дискутирам с вас… Не се сърдете, моля ви, майките понякога са толкова любопитни, че си позволяват и забранени въпроси — сконфузено се оправда Естер, след което студено продължи: — Времето на нашия разговор изтече, трябва да тръгвам, извинете ме.

Погледна към келнера и той веднага дотича и с угодническа усмивка я попита:

— Какво желаете, госпожо?

— Сметката, моля!

— Веднага госпожо! — Обърна се и отиде да приготви касовата бележка.

— Скъпа Оливера, ще ви помоля никога повече да не ме търсите. Тази среща между нас не се е случвала и след като си тръгнете оттук забравете завинаги за мен и за сина ми. Пожелавам ви да намерите щастието си.

Очите на Оливера се напълниха със сълзи от изречените думи, които дълбоко я нараниха. Можеше да приеме една част от тях, но другата, в която Естер си позволяваше да й нарежда, че трябва да забрави и Мауро Това вече бе прекалено. В крайна сметка проблемът беше неин, не на Естер.

Пристигна оберкелнерът със сметката, поставена в луксозна кожена подвързия, стара венецианска изработка. Оливера извади и плати своята половина, с което показа на Естер Бианки, че не е в ролята на молеща, нито е неплатежоспособна. Преди да се надигне с мъка от мястото си, неволно каза:

— Ако Леа знаеше къде съм, щеше да се почувства огорчена от поведението ми, с което унижавам себе си… само себе си…

При произнасяне името на Леа италианката я погледна рязко и без да се въздържа, я попита директно.

— Коя е Леа?

— Приятелката ми от Париж, в чиято къща живея сега…

— Бихте ли ми казали фамилията й? — настоя Естер.

— Разбира се — Леа Морел.

Краката на Естер се подкосиха и както се бе изправила, неочаквано отново седна. „Не е възможно — мислеше си. — Съдбата си прави шеги с мен…“

Естер Морел бе нейното моминско име… Леа Морел бе името на споменатата приятелка на Оливера. Случайно съвпадение ли бяха еднаквите фамилии, или имаха нещо общо?

— Леа Морел не живее ли в район 16 на Париж, в огромна стара къща с невероятна архитектура? — запита Естер.

— Да, казвала ми е, че я е наследила от своите родители, които сега са покойници. Тя е единствена дъщеря във фамилията на италиански благородник, напуснал родината си и уредил живота си в Париж, където срещнал майка й и след сватбата им се появила Леа — със саркастичен тон заобяснява Оливера. — Всъщност, вас какво ви засяга историята на моята приятелка?

— Нищо… Може би е само съвпадение на имена и толкова — каза Естер, изправи се, взе чантата си и се насочи към изхода на кафенето.

Младата жена я последва със стегната, изправена походка и още по-голям хъс.

Въпросителните в съзнанието на Оли се увеличиха с още една, защото разбра, и то без да се съмнява, че между майката на Мауро и Леа има някаква връзка. Така ситуацията се усложняваше още повече, но това не можеше да я спре да продължи напред в търсенията си.

В това време Мауро, без да знае къде се намира майка му, й подготвяше дълго писмо, в което разкриваше истината за връзката си с Оливера и за страданието, което изпитваше заради погубената им любов.

Седеше пред писалището си и с нервен почерк пишеше върху луксозен лист хартия с монограм на фамилията. Този път не се страхуваше от нищо, най-малко от майка си. Откакто видя Оли в замъка на Кристина, не можеше да се успокои… Тя беше непрекъснато в мислите му. Лазурният й поглед бе стоплил отново замръзналото му сърце…

 

 

Излязоха от „Флориан“, повървяха няколко крачки заедно, прекосиха площад „Сан Марко“ и преди да се разделят и тръгнат в различни посоки, Оливера каза:

— Благодаря ви, госпожо Бианки, радвам се, че се запознахме, пожелавам ви всички най-хубави неща на света… Сбогом!

— И аз ви благодаря, Оливера, простете, ми, че не съм в състояние да ви помогна!

Спряха се, стиснаха си ръцете и се отдалечиха една от друга.

След тях на площад „Сан Марко“ останаха гълъбите, които доволно кълвяха подхвърлената им от туристите храна…