Весела Лулова Цалова
Греховност (25)

В търсене на истината

Рано на другата сутрин напусна замъка, без да се обади на никого. Дори не благодари на домакините за гостоприемството им. За Антонио изобщо не помисли.

Излезе от имението и тръгна към шосето, с надеждата, че все някоя кола ще мине и ще я вземе на автостоп. Не сбърка. След по-малко от половин час пред нея спря червен опел, вратата му се отвори и възрастният шофьор я попита дали е съгласна да се качи да я откара донякъде.

Тя прие с охота, седна на седалката до него и каза.

— Трябва да стигна в Лугано, по-точно до летището, но вие ме оставете, където ви е удобно.

— Госпожице, наистина сте щастливка, защото съм точно в тази посока, отивам да посрещна дъщеря си, която пристига с полета от Париж. Студентка е там и се връща за няколко дни вкъщи — весело заобяснява бащата.

— Колко се радвам — любезно отговори Оливера, — благодарна съм на вас и на съдбата, че ще мога безпрепятствено да се придвижа.

— Откъде идвате, защо сте сама с този огромен куфар на автостоп? — полюбопитства мъжът.

— Бях на гости, но така се случи, че трябваше да си тръгна неочаквано, без дори да си взема довиждане с домакините. За съжаление понякога се налага — каза Оливера, след това обърна глава към прозореца и с жеста си му показа, че не й е до разговори в този момент.

Възрастният господин разбра, че й се е случило нещо лошо, което я е наскърбило, и повече нищо не я попита до края на пътуването им.

На аерогарата любезно му благодари и се загуби измежду останалите пътници. Привечер се прибра в къщата на Леа, но нея я нямаше, беше отишла на гробищата да поседи в семейната гробница и да поговори с Бернар, както правеше, откакто той си бе отишъл.

Тя едва ли очакваше, че Оли ще си дойде толкова скоро, иначе щеше да я посрещне.

Оливера се зарадва, че е сама и не се налага да дава обяснения на приятелката си.

На другата сутрин реши да изпълни решението си и се обади на Естер Бианки. Отговори прислужницата и скоро я свърза с госпожата. Не след дълго чу гласа на дамата:

— Естер Бианки на телефона, какво обичате?

— Добро утро, госпожо Бианки, казвам се Оливера Ганева, журналистка съм и се обаждам от Париж. Моля ви да се срещнем, искам да поговоря с вас.

— По какъв въпрос и откъде знаете за мен? Аз не ви познавам, дори не съм чувала за вас — студено отвърна майката на Мауро.

— Не мога да ви обясня по телефона. Трябва да ви видя, моля ви…

— Случило ли се е нещо?

— Не! Всичко е наред, ще разберете, ако приемете да се срещнем, касае се за вашия син.

Естер бе шокирана. Не познаваше жената, която й се обаждаше, а тя така настоятелно я молеше да се видят. Любопитството й надделя и склони:

— Добре. Точно след една седмица в 14:00 часа ще ви чакам в кафене „Флориан“ на площад „Сан Марко“ във Венеция. Става ли?

— Разбира се, благодаря ви, госпожо Бианки, доскоро! — зарадва се Оливера.

— Доскоро и приятен ден! — каза дамата и връзката прекъсна.

Оливера си пое въздух с пълни гърди и доволно издиша. Направи го… и успя да склони жената, която можеше да й даде важна информация. След една седмица възелът може би бавно щеше да започне да се разплита. Чувстваше се поуспокоена и удовлетворена. Това бе пътят за намиране на истината. И вече крачеше по него.

Майката на Мауро наистина бе жена с вкус, но Оливера прие поканата й да се срещнат в кафене „Флориан“ като проява на снобизъм и демонстрация на общественото й положение.

Не искаше да си мисли негативно за възрастната дама, но да предложиш среща на човек, когото не познаваш, в най-скъпото кафене във Венеция, отворило врати още в края на XVII век (започнало да приема посетители от 1720 година на площад „Сан Марко“), е знак, че държиш да подчертаеш разликата помежду ви, да го респектираш предварително и да му дадеш да разбере, че всякаква близост е немислима.

Оли вече не се учудваше на нищо от страна на фамилия Бианки. Та тя бе изтърпяла всичките гаври на техния син, а ужасният му характер, естествено, бе наследен от родителите му. Явно го бе усъвършенствал заради начина, по който го бяха възпитавали. Но ръкавицата беше хвърлена и на българката не й оставаше нищо друго, освен да „почисти оръжията си до блясък“ и да отиде на срещата без страх и с достойнство.

Дните за Оливера минаваха в работа, размисли и тъга. Седмицата, преди да се качи на самолета за Венеция, й се стори безкрайна.

В редакцията не й се говореше с никого, с Марио Рана си размениха любезности, а колегите й познаваха нейния нрав и избягваха дори да срещат погледа й.

Единствено Рафаеле не преставаше да я засипва с въпроси, а в деня преди да отпътува, я изненада с огромен букет от далии и бележка, пъхната между стръковете, в която бе описал възхищението и симпатията си към нея.

Неаполитанецът беше с гореща кръв и силно развито чувство за справедливост, а те му помагаха да я оценява прецизно като професионалист и жена, но с цветята, изпратени в дома й, показа, че я обожава преди всичко като второто.

Леа също се намираше в труден период, изглеждаше напрегната и избягваше разговори с Оливера. Беше резервирана и изпаднала в една от своите поредни хронични депресии, а в тези периоди беше по-добре никой да не я закача.

Все пак не се сдържа и попита Оливера защо ще пътува за Венеция. Естествено, отговорът, който получи, беше дългоопашата, но благородна лъжа от страна на младата й приятелка, защото Оли в никакъв случай не желаеше да споделя за срещата си с Естер Бианки пред нея. Леа бе в отлични отношения с братята Рана, свързваха ги сантиментални спомени от детството им и журналистката знаеше, че всяко съмнение, изразено от нейна страна за тях пред нея, ще бъде прието с неудоволствие и тълкувано като неблагодарност. Марио направи много, за да й намери работа, разбира се, благодарение на Леа.

Движеха се в своя порочен кръг и често предпочитаха да бъдат лицемери, вместо да си кажат истината в очите, защото тя можеше да пропука доброто им приятелство и най-вече безупречната им репутация.