Весела Лулова Цалова
Греховност (24)

Спомените се прераждат

С мъка дочака развиделяването. Искаше да излезе и да върви из огромното имение сред дървета и цветя, да бъде сама, без никой да я безпокои. Цяла нощ анализираше видялото и се опитваше да подреди мислите си, благодарение на които щеше да успее да продължи, за да разплете този порочен възел, който, без да иска завърза сама, като взе решение да дойде тук, без предварително да си даде сметка, че ще бъде сред непознати хора в чужд дом.

„Енергията, която свързва хората, е информацията — мислеше си. — Но, когато тази информация е толкова голяма и неочаквана, започва да произвежда енергия в излишък и вместо да свързва хората, ги разделя и разрушава като личности. Пример за това е видяното от мен тази нощ… А аз съм тук с мъжа, който няма нищо човешко в себе си… Кой всъщност е Антонио? Колко ли невинни жертви има в черния му списък? И защо говореше с такава тайнственост за Естер — майката на Мауро Бианки?“ Въпросите със светкавична бързина се нареждаха като домино в съзнанието й, но на нито един от тях не можеше да си отговори.

Оливера бе шокирана, изтерзана и близо до състоянието, в което се губи връзката с реалността.

Утрото бе свежо, но духаше. Вятърът грубо си играеше с косата й, оплиташе я, след това я издухваше с всичка сила, чак й причиняваше болка. Сякаш и той бе пощръклял. Почти машинално, без да се замисли накъде да продължи, Оливера зави наляво и пое по странична алея, която по-скоро уподобяваше театрален декор, отколкото част от цветна градина.

Тревата бе наситено зелена и равномерно окосена навсякъде. Античните вази, разположени в нея, изглеждаха така, сякаш някой неволно ги бе изтърват там. Цветята бяха само от отбрани видове и жълто-оранжевото в цветчетата им хармонираше с цвета на глинените амфори. Дърветата правеха сянка с добре оформените си корони, в които не можеше да се види нито едно клонче, стърчащо извън тях. Беше прекрасно място, но застинало в своята перфектност, която навяваше зловеща тайнственост.

„Какво ли се случва с упоените и изнасилени жени след ритуала? Каква е съдбата им след това? Какво става със заченатите по най-нечовешки начин деца? Защото сигурно се случва, навярно не всички, но повечето от тях забременяват от тези мръсници.“ Оливера се спря и запали следваща цигара.

Пушенето донякъде я успокояваше, но пък я изтощаваше физически и замъгляваше мислите й. В този момент не знаеше дали да продължи да анализира видяното, или да го остави да отлежи известно време в паметта й и след това да продължи с догадките. Заради етикета на обяд бе необходимо да се появи свежа и в добро настроение, с което да демонстрира, че не е видяла нищо и не знае за ужасяващия спектакъл в подземието на замъка, в който Антонио Рана бе главното действащо лице.

Време бе да се връща в стаята си, за да се преоблече. Беше сигурна, че той ще почука на вратата й, за да слязат заедно в салона за обяд. Как щеше да го погледне в очите, какъв щеше да бъде езикът на тялото й, за да не се издаде, че го ненавижда, зависеше само от нея. Длъжна бе да изиграе добре ролята си, за да стигне до края на загадката и да може след това да го разобличи.

Беше наясно, че ще загуби работата си, защото Антонио е брат на шефа й, но това не я смущаваше, не за първи път щеше да бъде „извън борда“, както самата тя обичаше да се изразява, иронизирайки живота си.

„Защо Антонио Рана покани мен, а не Леа? Навярно обектите на ритуалите им са точно жени, които познават отскоро и успяват да омаят по най-баналния начин? Нима и аз попаднах така лесно в клопката му както всички останали? Да, но в книгите пише, че жертвите трябва да са девственици? Къде е истината?“

Запътила се бе към парадния вход на замъка, но потънала в мислите си, дори не забеляза, че вече е стигнала.

„Трябва да говоря с Естер Бианки, ще я намеря, каквото и да ми коства. Даже да се наложи да се изправя очи в очи с Мауро, ще го преглътна, макар че си бях обещала никога повече да не го погледна… Защо имам чувството, че в тази каша се крие и отговорът на въпроса ми за неговото неадекватно и объркано поведение?“

Изкачи стълбите на един дъх и се шмугна в стаята си, без да срещне никого по пътя. Имаше нужда да се напъха под завивките и да заспи, за да усмири поне за кратко бушуващото си съзнание, но старинният махагонов часовник на стената й показа, че закъснява. Беше прекарала почти пет часа на открито без усещане за изминалото време, което за нея продължаваше да е мъртво.

Балът беше тази вечер… В какво се забърка? Какви хора имаше около себе си? Започнаха да я гризат съмнения и относно Леа Морел, при все че беше най-добрата й приятелка. Тя никога не я допускаше напълно до себе си. Имаше много теми, по които отказваше да говори, отклоняваше ги с оправданието, че страда, защото я връщат в миналото и събуждат призраците на спомените й. „Или съживяват нечистата й съвест?“

 

 

Нямаше представа, че толкова много хора са поканени на бала в швейцарското имение.

Когато влезе в огромната зала, хванала под ръка Антонио Рана в ролята му на кавалер, първите, с които се запозна, бяха любезните домакини — графовете Тораса, собственици на прекрасния палат в Швейцария. И двамата бяха в официално облекло, той бе в смокинг и ослепително бяла риза, а съпругата му — в зашеметяваща вечерна рокля в кремавожълт цвят, който подчертаваше огромните й бадемови очи и снежнобялата й кожа. Тя бе очарователно красива жена за годините си, меланхолична и достолепна. Очите и енигматичната й половинчата усмивка се конкурираха с тези на флорентинката Лиза Герардини, родена през 1479, съпруга на Франческо ди Дзаноби дел Джокондо. Високото й чело бе подчертано от силно опънатите й назад коси, създаващи илюзията, че дори кожата на лицето й е обтегната до степен, в която, ако се усмихне по-широко, ще се скъса. Сърдечно си стиснаха ръцете и домакинът каза:

— За нас е голяма радост да присъствате сред гостите ни, освен това никога не съм виждал истинска българка. Комплименти! Ако всички са красиви като вас, значи вашите мъже са щастливци.

— Благодаря за топлите думи — безразлично отвърна Оли.

— Антонио, приятелю, ти си все същият напет и красив мъж, когото помня от младежките си години — допълни графинята.

— Кристина, безкрайно съм ти задължен за определението, позволи ми да целуна ръката ти — въодушеви се Антонио.

— Моля! — С обигран жест тя подаде малката си ръка в дантелена ръкавица.

— Приятелю — каза графът, — тази вечер ще имам честа да представя на теб и на твоята дама един млад, но много известен и обичан италиански писател, който е тук със своята приятелка и може би бъдеща съпруга.

При думите му Оли се стресна, в първия момент не се овладя и направи гримаса, а той я попита:

— Добре ли сте, госпожо?

— Да, да! Всичко е наред! — отговори с фалшива усмивка Оливера.

Вулканът от чувства, който избухна в душата й, този път бе опустошителен. От кратера му изригваше лава, пепел и огромни камъни, които, ако бяха истински, би запратила по всички тук в залата, а най-големият щеше да остави за Мауро. Очакваше всичко от него, беше го разбирала и продължаваше да си налага, че трябва да оправдава постъпките му, но поднесената й току-що информация й дойде в повече. Не я потресе възможността да се видят тук, на място, пълно със сноби, а новината, че имал намерение отново да се жени. Бедната му покойна съпруга щеше да се обърне в гроба, ако можеше да научи намеренията му.

Оливера бе склонна да му прости почти всичко останало, но не и наглостта му, никога! Той не заслужаваше компромиси, Мауро бе звяр, накрая изяждаше и този, който му хвърля храна в клетката.

Как искаше да се обърне и да си тръгне оттук, но не го направи, защото трябваше да продължи, за да познае истината и да приключи завинаги с тази история.

Размениха си любезности и продължиха напред — залата бе огромна и за да я обходят, им трябваше време, пък и непрекъснато се спираха, на всяка крачка срещаха познати на Антонио и трябваше да ги поздравяват.

„Каква досада — мислеше си Оли. — Ненавиждам тези места, задушавам се сред тези хора…“

— Струва ми се, че не си в настроение? — прошепна Антонио.

— Всичко е наред, настроението ми е тук, на мястото си — закачливо му отвърна тя.

В този миг й се искаше да се е свила под завивките си и да се наплаче на воля заради чутото, но не само не можеше да го направи, а и трябваше след малко да се изправи очи в очи с Мауро и неговата бъдеща втора съпруга.

„Ти си силна жена, Оливера, ще издържиш и този удар, без да паднеш — навиваше се сама. — Ще се държиш достойно, без да ти мигне окото, нито един мускул няма да трепне върху тъжното ти лице!“

Лазурните й очи се къпеха в сълзите, които напираха в тях, но успяваше да ги удържи. Болката, която й причини Мауро, не бе останала в миналото и тази вечер се завръщаше с нова сила. Оливера не можеше да избяга от съдбата си, която винаги я следваше по петите, и се надсмиваше над нейната сърдечност и способността й да обича истински един негодник.

Пред тях спря лакей в бяло. Държеше поднос с тънкостенни чаши, пълни с шампанско, и тя машинално посегна и взе една от тях. Не употребяваше алкохол, но ситуацията, в която след малко трябваше да се озове, й налагаше да пийне, за да поотпусне нервите си, опънали се като корабни въжета.

След толкова дълго време щеше да види мъжа, който бе пленил сърцето, тялото и душала й и я бе превърнал в своя наложница…

А наоколо танцуваха изящни дами и галантни господа, прегърнати във вихъра на танца, безпаметни за случилото се вчера и неангажирани с мисли за утре. Носеха се като обезумели пеперуди из огромната бална зала. Наблюдаваше ги, опитваше се да ги фокусира, ала те се сливаха пред погледа й, но не от ефекта на изпитото вино, а от очакването, което я разтапяше и отнемаше част от трезвата й същност. Искаше да я остави с другата й половина, която беше безразсъдна, авантюристична и обичаща безрезервно Мауро. Не можеше да се бори със странното усещане, наречено очакване. Трябваше да му се подчини и да се остави в ръцете му, а когато дойдеше моментът и се появеше със своята дама, очакването щеше да се превърне във възприемане, а след това… Не знаеше и тя…

— Оливера, мила моя, време е да намерим граф Тораса и неговата прекрасна съпруга Кристина. Сигурно са приключили с посрещането на гостите си, щом балът вече започна. Ще имаме възможност да поговорим спокойно с тях, освен това съм любопитен да се запозная с писателя, за който ми загатна моя приятел. — Антонио Рана я погледна въпросително.

— О-о, разбира се, аз също изгарям от нетърпение да го видя и да му поискам интервю за нашия вестник, брат ти ще бъде доволен от мен, ако и в дните, когато съм в отпуск, приготвям по едно свежо материалче — иронично му отвърна, а вътрешно й се искаше да го настъпи с високия остър ток на обувката си и да проникне в живата плът на крака му, да го накара да изпищи от болка и унизително да започне да й се моли да престане.

Хвана го отново под ръка и тръгнаха към изхода, където отдалеч се виждаше скъпата бална рокля на Кристина, ушита от известен италиански дизайнер специално за случая. Когато се приближиха, Оливера видя в гръб Мауро. Не можеше да го сбърка. Беше той.

Изплаши се от реакцията на тялото си, скова се и не успя да продължи — крайниците й не помръдваха. Антонио се спря учуден:

— Оли, защо спряхме? Да не би да загуби пантофката си? — пошегува се.

— Не! Изведнъж ми се зави свят, но сега съм добре, можем да продължим.

След по-малко от пет крачки застанаха до домакините:

— Добър вечер на всички! — любезно поздрави Антонио.

— Приятелю, радвам се, че сте тук — отвърна графът. — Нека да ви представя моя приятел и световноизвестен писател, господин Мауро Бианки, и неговата годеница — госпожица Леонора Дзаникели.

След думите му Мауро прекъсна разговора си с графиня Кристина и стрелна изкусителния си поглед напред. Досега не бе обърнал внимание на новопристигналите, но когато срещна лазурния поглед на Оливера, се втренчи в нея и забрави, че трябва да подаде ръката си за поздрав. Тя също не можеше да повдигне своята, за миг замръзнаха като втрещени един пред друг и не вярваха на очите си. Никога не бе предполагал, че може да я види в замъка на Кристина, точно когато е с друга жена в ролята на новата му годеница. Този път в него наистина нещо се скъса. Болката, която го опари, бе непоносима. Гледаше я и разбираше за кой ли път, че я обича безумно, макар непрестанно да бягаше от нея. Дължеше се на неговата неуправляема лудост.

Тази вечер завинаги загуби Оливера, защото пред очите й демонстрираше, че вината да са разделени сега, след смъртта на съпругата му, е само негова. Алесия си бе отишла безмълвна, за да го освободи за неговата голяма любов, а той й се представяше с нова годеница. „Какъв съм подлец!“ — мислеше си.

Беше само миг на слабост от страна и на двамата, но никой не го забеляза. Оли реагира по-бързо от него, подаде му ръка с изискан жест и каза:

— Приятно ми е, казвам се Оливера!

Този обрат още повече го сконфузи, защото той очакваше тя да каже „Ние се познаваме“, но сбърка. Тя бе силна както винаги и не желаеше да демонстрира пред тези безразлични за нея хора познанството им, освен всичко бе неимоверно тактична и не го злепостави пред Леонора. „Тя е светица, аз наистина не я заслужавам…“

— Мауро — промълви.

Когато докосна нежната й ръка, усети студенината на пръстите й и кадифената й кожа, но тя бързо я издърпа от неговата, сякаш бе прокажен и се страхуваше, че може да я зарази.

Кристина се обърна към Леонора и й представи Оливера.

— За пръв път в дома ни влиза гостенка от бивша комунистическа държава и за мен е особено приятно да ви представя тази смела жена с обикновено мъжка професия, изискваща воля и характер.

— Приятно ми е, Леонора Дзаникели, аз съм поетеса — каза годеницата на Мауро и с театрален жест се здрависа с Оливера.

— На мен също! — студено отвърна българката.

„Каква глупачка е Леонора — вбеси се Мауро. — Намери точно пред кого да се хвали, че е поетеса. Добре се представям пред Оливера, няма що, освен че за пореден път с моята арогантност и предателство, разбира, че съм абсолютен тъпак, когато си избирам жените.“

Представянето на Антонио Рана премина много по-гладко. Както винаги той успя да ги предразположи с духовитостта си, освен това бяха сънародници, ето защо бе много по-лесно да се опознаят и бързо да стопят леда помежду си.

Оливера гледаше смело напред и не сваляше нито за миг очи от Мауро. Той усещаше, че го изгаря с поглед, потеше се под смокинга си и се чувстваше като засрамено дете.

Леонора веднага започна да разпитва Антонио къде точно живее в Торино, с какво се занимава и не след дълго двамата се отделиха, увлечени в разговор.

Мауро стоеше като истукан между Кристина (също негова любовница, която ни най-малко не се притесняваше, защото беше обиграна мръсница и добра актриса) и Оливера, жената вамп, която обичаше и не обичаше или просто не знаеше как да постъпи с нея заради непостоянния си характер. Той не обелваше нито дума. Неловкото мълчание бе прекъснато от графинята:

— Ще ви оставим за малко, защото със съпруга ми трябва да се включим в танците, все пак сме домакини на бала. Вие продължете разговора си или елате с нас. Доскоро! — Хвана под ръка мъжа си и се отдалечиха от групичката.

Сега вече наистина останаха насаме. Близо един до друг, но и отдалечени на светлинни години, не поради липсата на обич, а заради решението на Мауро. Телата им се вълнуваха, душите им копнееха да се слеят, но гордостта и на двамата не им го позволяваше. Мауро пръв наруши тежкото мълчание:

— Оливера, знам, че не искаш да говориш с мен, нито да ме виждаш, но съдбата ти изигра лоша шега. Сега имам възможност да ти поискам извинение, докато те гледам право в очите… Прости ми, ако можеш… Аз наистина те обичам и никога, дори за миг не съм преставал да те обичам, но не знам какво се случва с мен… Не мога да контролирам лудостта си понякога…

— Спести си обясненията, моля те, безсмислено и безсрамно е от твоя страна — грубо го прекъсна Оливера. — Всичко между нас свърши така, сякаш никога нищо не е започвало. Пожелавам ти този път по-успешен брак и много щастие. Забрави за мен и никога повече не ме търси, нито прави опити да ме откриеш. Сбогом!

След тези думи тя задържа дълго погледа си върху лицето му, след което се обърна и отдалечи.

Наистина не знаеше къде да отиде, с кого да се спре да поприказва, не можеше да си намери място от скръбта, обсебила душата й. Взе си от доближилия я сервитьор следваща чаша с шампанско и я изпи на един дъх. Излезе в градината. По бузите й се стичаха огромни горчиви сълзи. Тази вечер погреба любовта си и се сбогува с Мауро, въпреки че го обичаше повече от живота си. Какво друго й оставаше?