Весела Лулова Цалова
Греховност (23)

Заблудата

В дните, в които Оливера стоеше на кръстопът относно решението си дали да започне с търсенето на информация за произхода на Мауро и причините за неговото объркано поведение, той преживяваше новото си колосално умопомрачение, в което се опитваше да си наложи, че е влюбен в Леонора. След несполучливата любовна нощ в хотела на хълма, продължиха да се виждат, сякаш нищо не се е случило, и приеха фиаското като триумф.

Успя да влезе във форма и отново започна да пише през деня, а вечер се приготвяше и излизаше с нея — на театър, кино, симфонични концерти, а след тях — вечери в изискани ресторанти, където бе пълно със сноби. На Леонора средата й допадаше и се стремеше всячески към нея, а той задоволяваше желанията й безропотно.

Естер Бианки веднага забеляза настъпилата промяна в него, от набитото майчино око не можеха да убегнат дори и най-малките подробности. Мауро промени дори прическата си, обръсна брадата си, смени саката си с други модели и цветове, намали цигарите и това доведе до промяна в гласа му, който загуби отличаващата го дрезгавост и вече звучеше вяло и примиренчески.

Понякога сутрин, когато всички останали бързаха за работа и излизаха преди него, успяваше да остане за кратко насаме с майка си и се опитваше да й споделя подробности за новата си връзка.

Тя, естествено, както му бе обещала в техен предишен разговор, проявяваше разбиране и започна да се държи с него като приятелка, давайки му премерени напътствия, без да го отегчава с тях. Всички промени бяха като болкоуспокояващо хапче, което анестезираше, но не лекуваше неговата разранена и инфектирана душевност. Мауро безвъзвратно и все по-дълбоко пропадаше в скуката на новата си действителност, която за обикновените и тривиални хора бе нормална, но за неговата чувствителност и екстравагантност бе само временно бягство от напрежението, което после щеше да се обърне срещу него и да го помете като торнадо.

За пореден път даваше шанс на фалшивите си чувства, като пренебрегваше предупрежденията на вътрешния си глас. Лъжеше себе си и това бе човешко, но в емоционално отношение беше много коварно. Имаше погрешните представи — заблуди, които го застрашаваха, но не искаше или не можеше да проумее. А може би бе решил да сложи край на всички предишни истории и авантюри и да се присъедини към братството на онези, които мислят само за най-необходимото, без да навлизат в дълбочина и да разсъждават философски за смисъла на човешкия живот.

Днес бе изключително спокоен. Предварително си приготви план за деня и полека-лека влизаше в ритъма на всекидневието. Първата му работа бе да прочете писмата, пристигнали със сутрешната поща. Както винаги го очакваше цял куп. Две трети от тях директно заминаваха в кошчето, беше се начел на излиянията, писани през годините от почитателките му над средната възраст, изпълнени с обяснения или искания, и то не само за автограф, а и с други пикантни откровения. Веднъж получи малко пакетче, подателят беше някаква си госпожа Дамиани, а когато го отвори, оттам изпаднаха дантелени кюлоти с гигантски размер; друг един път в плик за писмо младо момиче от Мантова му бе изпратило лист, изцапан с кръв — обясняваше накратко, че е загубила девствеността си, мастурбирайки с някакъв предмет, докато си мислела за него. Имаше и други подобни, за които само Мауро знаеше и напоследък дори не ги отваряше. Свикна с човешката глупост и вече не се палеше както в началото на кариерата си. Сред хаоса от пликове с различна големина и цвят на хартията намери златистокафяв, с герб, и веднага разпозна, че е на неговия приятел от Швейцария. Почти всички благороднически фамилии продължаваха да се кичат с този символ. Обзе го напрежение.

„Нима е разбрал за аферата ми с екстравагантно перверзната му съпруга?“

Отвори плика и оттам изпадна луксозна покана, оформена по всички правила на естетиката. Прочете я и си отдъхна, касаеше се за бал, който щеше да се проведе след малко повече от седмица. Подписана беше и от двамата съпрузи. „Не е зле… Най-после ще мога да заведа Леонора на истински бал. Ще бъде доволна“ — каза си той.

Мислеше за нейното щастие. Правеше всичко възможно, за да я зарадва. Успя да си внуши, че тя е жена с неповторима индивидуалност и интелект. Постави я на измислен от него пиедестал и започна да й се кланя като на езическа богиня.

Телефонът иззвъня. Вдигна слушалката, а от другата страна на линията чу непознат женски глас:

— Господин Мауро Бианки?

— Да?

— Обаждам се от телевизионен канал „Франс Ентернасионал“, казвам се Жаклин Превер и бих искала да ви помоля за интервю, в което да поговорим за последния ви роман, който излезе преди седмица във Франция и търпи невероятен интерес от страна на читатели и критика, което се случва твърде рядко. За нашата телевизия ще е голям шанс да разговаряме с вас, ако приемете. Съгласен ли сте? — със силен френски акцент го попита журналистката.

Мауро за миг се умълча. Беше забравил за книгата, неговият литературен агент се занимаваше с всички подробности и все още не му се бе обадил, че е отпечатана и на френски. При други обстоятелства щеше да се зарадва неимоверно, но днес му звучеше странно, далечно и сякаш не се отнасяше за него.

— На ваше разположение съм, как смятате да го осъществим?

— Вие трябва да ми кажете датата, когато сте свободен, и наш екип ще дойде в Италия, за да запишем разговора — отговори тя.

— След десет дни пътувам за Швейцария, така че или преди това, или след като се върна.

— След три дни ще ви бъде ли удобно и къде ще ни приемете?

— В кабинета ми — засмя се той. — Мисля, че е най-подходящото място, все пак оттук излизат моите романи и поемат по своя път към читателите.

— Договорихме се, на уречената дата сме при вас в 14:00 часа.

— Добре, ще ви чакам — каза и затвори.

„Мразя интервютата — помисли си с досада Мауро, — но не мога да ги избегна, все пак са част от работата ми…“

След минути забрави за разговора по телефона, унесен в писане, което му доставяше удоволствие. Когато се захванеше сериозно с него и му се отдадеше напълно, успяваше да навлезе в най-дълбоките пластове от живота на измислените си герои, превръщаше се в един от тях, преобразяваше се и заживяваше с радостите и болките им, с техните проблеми, сякаш наистина съществуваха.

 

 

В същия този ден Оливера седеше в редакцията и довършваше статията си „Жените в поезията“. Препрочиташе началото, за да я редактира, преди да я предаде за публикуване.

„Както във всяко поприще, и в това на поезията днес жените наваксват закъснението си от векове. Като погледнем назад в историята, виждаме малко имена на жени поетеси, които са стояли близо до тези на мъжете и са могли да бъдат на висотата на онези, оставили следа. Една от първите била Сафо, интелигентна и чувствителна жена, живяла на остров Лесбос на бреговете на Мала Азия между края на VII и началото на VI век пр. Хр., оставила фрагменти от деликатни куплети, но векове след нея настъпва мълчание. По-късно малко поетеси са успели да намерят място в литературата. Защо? Жената е била принудена да живее в семейна среда със строго определени правила, не е имала възможността да учи, да развива своя «поетичен талант», нито да демонстрира и изразява своите заложби. На жените не им е липсвала интелигентност и чувствителност, както и «поетичен талант», напротив, бих казала, че всички го имат, подчертавам твърдението си, но житейските обстоятелства винаги са били срещу тях…“

С написаното Оливера за пореден път изправяше себе си и читателите пред горчивата истина, че да живее в мъжки свят на нежната част от човечеството никак не й е лесно. Жената трябваше да се бори, за да извоюва мястото си и да бъде призната наравно със силния пол.

Материалът я отегчи до болка. Мразеше да пише за проблеми, които никога нямаше да бъдат разрешени. Като жена знаеше какви усилия и колко напрежение й коства да се наложи като професионалист сред колегите си мъже.

Мъртвото време нямаше измерения, нито в нейния живот, нито в живота на другите, то продължаваше вечно, веднъж попаднеш ли в черната му дупка.

Оливера се надигна от стола и с мъка изправи гърба си. Напоследък болките в кръста й зачестиха и се чувстваше зле не само психически, но и физически.

След като се поразтъпка из редакцията, изпи на крак чаша кафе от автомата в коридора и се върна в офиса, за да се обади на Леа по телефона. Трябваше да обсъдят пътуването й до Швейцария, свързано с приема, на който бе поканена.

Приятелката й разпалено я подкрепи:

— Трябва да отидеш, Оли. Ти си млада, животът е пред теб и не се изчерпва само с работата ти, която толкова обичаш. В него има и забавления, които заслужаваш.

— Леа, без теб ще се чувствам несигурна… Защо не дойдеш и ти? — свенливо попита Оливера.

— Защото не съм поканена, но не е само това… Знаеш, че предпочитам самотата си. След смъртта на Бернар ми се струва предателство към паметта му да се забавлявам — отговори тя.

— Не съм съгласна, приятелко, ти си жива и трябва да продължиш да живееш пълноценно, не можеш да прекараш остатъка от живота си по този начин, в света на сенките.

— Това е окончателното ми решение и не подлежи на обсъждане! — изнерви се Леа.

Оливера разбра, че я е засегнала, навлизайки в територия, която е забранена за външни лица. Трябваше да държи езика си зад зъбите, все пак Леа бе най-близкият й човек тук и не биваше да я наранява, дори да е изпаднала в сигурна заблуда. Това бяха проблеми, които решаваше тя и никой друг.

— Извини ме, Леа, не исках да го кажа — смутено каза Оли.

— Скъпа, ти имаш право да изразиш онова, което смяташ за правилно, не ми се извинявай — засмя се Леа от другата стлана на линията. — Мисля си, че трябва да направим обиколка на бутиците и да купим нова рокля за теб. Все пак сме в Париж — световната столица на модата, а не на остров Тимбукту. Надявам се да намерим дреха по твой вкус… Не съм забравила, да, класика в черно, но Париж е Париж, няма съмнение… — закачливо продължи тя. — Знаеш, че няма да те пусна да отидеш като Пепеляшка.

— Чувството ти за хумор наистина е неотразимо. Добре тогава, да го направим в събота следобед и след това ще отидем да вечеряме в някой затънтен ресторант с добра кухня, където никой не ни познава — ентусиазирано довърши Оливера.

— Радвам се, когато чувам гласа ти, изпълнен с оптимистични нотки, и съм готова винаги да те подкрепя за хубавите ти инициативи, но когато паднеш духом и страдаш заради хора, които не те заслужават, ми идва да те набия — сгълча я Леа.

— Трябва да приключваме, след пет минути съм на събрание — каза българката. — Ще се видим довечера.

— До довечера, Оли.

 

 

Оливера старателно се опитваше да заблуди себе си, че е забравила за Мауро, за разочарованията, за болката от раздялата. Искаше да си наложи нов начин на мислене, да принуди себе си да бъде безчувствена, сурова и безразлична към света. Лъжеше се, че това е най-оптималната нагласа за нея, че заблудата, в която бе изпаднала, е безвредна, но така обезличаваше и разрушаваше своята индивидуалност.

Дните се изнизаха и дойде навечерието на отпътуването за Швейцария. Багажът й бе приготвен, чувстваше се спокойна и се надяваше да прекара една седмица в хармония със себе си и останалите.

 

 

Полетът Париж-Лугано трая час и десет минути. На аерогарата я чакаше Антонио, който бе пристигнал с влак от Милано.

Усмихнати и в добро настроение, излязоха навън, поръчаха си такси и отпътуваха към имението на неговите приятели. По пътя разговорът им се въртеше около работата й, Марио Рана — братът на Антонио и неин шеф, и естествено около времето. Нямаха кой знае какви общи интереси, за които да си говорят. Оливера направи опит да го поразпита за подробности около красивата приятелка на съпругата му — Естер — но той отклони елегантно въпросите й и тя разбра, че крие нещо. Ядоса се, но запази самообладание. Надяваше се, че ще намери удобен случай да научи повече, все пак беше жена, винаги можеше да използва разнообразните си козове пред него, и то без той да се усъмни. В никакъв случай Оливера не желаеше да разкрива пред Антонио, че между нея и сина на Естер е имало нещо общо и сега ближе раните си.

Пристигнаха в чудно красива местност, в която се гушеше имението. Зърнаха малък средновековен замък, в подножието на който се открояваше невероятно зелена морава, изпъстрена с бели цветчета, от които стремително излитаха пчели. Изглеждаше като снимка от „Нешънъл Джиографик“, а панорамата наоколо — като пейзаж от пощенска картичка.

Оливера бе очарована и доволна от решението си да дойде тук. На другия ден предстоеше балът, на който бяха поканени с Антонио.

Днес бе ден за отдих и размисли и за двамата. Настаниха ги в две от стаите за гости, на един етаж, но в противоположните краища на дълъг коридор.

Оливера се чувстваше съсипана от умора, пътуването не бе дълго, но трябваше да сменя самолет с кола, освен това да търпи скучната компания на Антонио. Беше й антипатичен, ала не защото бе грозен, напротив — бе забележително красив за годините си, но я отблъскваше с мистериозността, която таеше в себе.

Взе си душ и се напъха под завивките в старинното легло с балдахин. Направи й впечатление, че всички мебели са автентични и старателно поддържани.

Когато се обръщаше от едната страна на другата, защото не успяваше да заспи, и не чуваше дори леко поскърцване от кревата, явно собствениците на къщата замък бяха педантично настроени по отношение на обзавеждането и поддръжката му. „Като нямат други проблеми, естествено, ще са отдадени на мебелите…“ — промълви на себе си.

После премина към овчето стадо и започна да брои белите овце, стигна до 205, а сънят все не идваше. Започна да се изнервя и автоматически да се връща към тъжните спомени. Не искаше да мисли за Мауро сега. „Трябва да заспя, трябва да заспя, трябва да заспя…“ — опита с мантра, но безуспешно.

Беше около един след полунощ и в замъка цареше гробна тишина, когато изведнъж чу стъпки отвън по коридора. Някой почука на вратата на стаята, където спеше Антонио. Тя чу, нищо че стаите им бяха доста отдалечени една от друга — в мъртвешката тишина наоколо и най-слабите звуци отекваха като удар по ламарина. „Какво ли се е случило?“ Любопитството я надви. Скочи от леглото, облече набързо чифт дънки и тънък пуловер, взе машинално камерата си и тихо се приближи към вратата — открехна я и погледна предпазливо, без да покаже връхчето на носа си навън. Не искаше да я зърнат и да си помислят, че е невъзпитана и любопитна.

Видя трима мъже с черни маски, костюми в червено и черни дълги наметала, които изведоха Антонио от стаята му. Той носеше същия костюм и докато вървеше, си сложи маската. Така тя успя да види сериозното му лице, преди да го закрие.

Когато подминаха нейната врата и завиха към стълбището, любопитството й надделя и тя тръгна след тях, за да ги проследи. С прокрадващи се стъпки, като се прикриваше в нишите на вратите, ги следваше по тъмните коридори и зали, през които преминаваха.

Слизаха все по-надолу, по тесни и извити стълби, докато стигнаха в приземен етаж, осветен от множество факли, а в дъното му се виждаше врата, пазена от двама стражи — в черно, с качулки на главите. Приличаха на средновековни палачи или може би на монаси от ордена на капуцините. Когато Оливера ги видя, студени тръпки полазиха по гърба й.

Групичката на Антонио ги доближи и двамата пазачи пред вратата чинно се поклониха, разтвориха кръстосаните копия пред вратата, отдръпнаха се и ги пропуснаха да влязат. Мъжете в червено изчезнаха в огромната зала, наподобяваща драконова паст, от която излизаха огнени пламъци. Ефектът се получаваше от припламващите езици на свещите под въздействието на движението на въздуха при отварянето на тежката дъбова порта.

„Сега се наредих — ядоса се Оли, — как ще се промъкна? Тези са бдителни и не биха ме пуснали да вляза, дори да съм с шапка-невидимка. По всичко личи, че е частна сбирка и външни лица не се допускат.“

Озърна се и пред погледа й изникна ниша с малка врата, която може би водеше към килер. Насочи се натам, натисна дръжката на вратата и — о, чудо! — беше отключена. Наведе се и влезе в миниатюрна килия, където се подмятаха стари вещи, ръждясали саби и дори античен, счупен арбалет. Освен тях имаше нахвърляни на грамаден куп вехтории и обувки.

„Това е дрешник, в който държат непотребните вещи. Направо съм щастливка, защото ще мога да се преоблека и да се маскирам доколкото ми позволяват възможностите. Навярно ще заблудя двамата мъже, преоблечени като палачи. Не мога да си позволя да пропусна събирането, трябва да разбера какво ще правят…“ — съобразяваше журналистката, докато ровеше сред парцалите, за да открие подходящи дрехи и евентуално воал, с който да покрие главата си. В средата на купа се натъкна на рокля от черно кадифе със сребърни орнаменти и наметало.

В тъмното не можеше много добре да се ориентира за размера, защото фенерчето, което винаги носеше със себе си, започна да примигва и да свети все по-слабо, батериите почти се бяха изтощили.

Реши да я нахлузи върху финия пуловер, който носеше, без да сваля джинсите си, защото роклята бе толкова дълга, че нямаше да се виждат. Когато се приготви, усети, че дрехата й пасва идеално. Сложи си и наметалото, но все още не бе готова. Без маска или воал щяха да разпознаят, че не е от поканените, и нямаше да я пуснат, а не искаше да разкрива, че е позната на Антонио.

Наведе се и продължи трескаво да рови. Пръстите й напипаха мека и нежна материя, сърцето й подскочи радостно, защото бе сигурна, че точно това й трябва. Запали отново фенерчето си и насочи слабата светлинна към плата — беше огромен шал от черна дантела, достатъчно ажурен, за да вижда през него, когато го нахлупеше пред очите си.

Без да губи време, го наметна върху главата и покри косите и лицето си. Беше достатъчно дълъг, за да закрие и ръцете й, в които държеше видеокамерата.

Пое си дълбоко въздух, стараеше се да не кихне от прахта.

Излезе от нишата, затвори внимателно малката портичка и смело се насочи към двамата пазители на входа. Когато я видяха да се приближава, кръстосаха копията си пред огромната дървена врата.

Стори й се, че сънува — сцената, която й устройваха, заприлича на епизод от комичен филм за рицари и принцеси. „Смешно и нелепо е в наши дни възрастните да си играят по този начин с историята.“ Приближи се, без да показва смущението си, и заповяда:

— Отваряйте по-бързо. Закъснях!

Двамата мъже се стреснаха от гласа й, но единият се окопити и каза:

— Коя сте вие, мадам, имате ли покана? Това е частна сбирка и никой не може да присъства, без да е поканен…

— Идиот! Как си позволяваш да ми задаваш глупави въпроси, за сбирката знаят само доверени хора и ако аз съм тук пред вратата, която ти е поверена да охраняваш, означава, че съм една от тях! — ядоса се Оливера.

Не искаше да бъде разкрита, нито пък да пропусне събитието и разчиташе арогантното поведение да й осигури пропуск.

— Госпожо, не може да ви пуснем, ако не кажете коя сте и кой ви е поканил — заинати се единият от пазачите.

За миг се сепна, но след това реши да рискува и да назове името на Антонио Рана. Прецени, че тези двамата няма да оставят поста си и да влязат вътре, за да го питат дали е вярно, а дори да го направеха, през това време тя щеше да се обърне и да побегне по стълбите нагоре. Не рискуваше за първи път в живота.

— Поканена съм от господин Антонио Рана — изрече тя уверено. — Сега ме пуснете да вляза!

Чули да споменава името му, двамата стражи почтително се отдръпнаха и взеха да мърморят извинения пред загадъчната дама в черно.

Оли си пое дълбоко въздух, после с наперена осанка и лице, добре прикрито под черния дантелен шал, влезе в огромната зала, пълна с маскирани мъже и жени, осветена от хиляди червени свещи с различна височина и размер. От първоначалната гледка за миг й се зави свят, струваше й се, че е прекрачила дверите на ада.

Във въздуха се носеха ароматни ухания на треви. А някъде отдалече се чуваше музика и женски хор, който пееше монотонна песен. „Къде попаднах?“ — чудеше се и продължаваше да си пробива път сред тълпата.

Сервитьори в черно разнасяха напитки, но тя не посегна да си вземе, нищо че изгаряше от жажда.

Мястото, където се озова, вероятно беше сборище на черни ритуалисти или сатанисти. Не й бе трудно да отгатне, отличната й теоретична подготовка по тези въпроси сега щеше да й свърши чудесна работа. Щом видя залата и хората, усети миризмите и чу песнопенията на хора, бе повече от убедена, че ще излезе невероятен материал с видеозаснемане, дори да се наложеше да рискува живота си. Репортаж от подобно място не се правеше всеки ден и можеше да увенчае кариерата й.

Тези общества бяха тайни и не допускаха никой да се добере до местата, където се събират и провеждат своите ритуали. Мъчително се провря напред и изведнъж пред очите й изникна подиум с олтар в средата на залата. Приличаше повече на легло, покрито с червена тъкан. Около него се бяха наредили мъже с червени дрехи, черни наметала и черни маски, стиснали свещи и железни предмети, които не можеше да различи добре.

Застана като вцепенена и не помръдна повече от мястото си, до което се добра с лакти и бутане. Позицията й в тълпата бе удобна и можеше да снима с видеокамерата.

Залата започна да се изпълва със сладникав, ароматен дим, а хорът пронизително запя, като повтаряше един и същ текст на латински. Оли успя да разбере само няколко думи — беше ода за Сатаната.

„Боже мой — помоли се уплашено журналистката, — прости ми, че се намирам в гнездото на тези змии…“

Ръцете й се покриха със студена пот, от дима й се повдигаше, но знаеше, че трябва да издържи, защото това можеше да се окаже ексклузивен репортаж, с който да разгласи на обществото за сборището им, и да предотврати следващи издевателства върху невинни жертви.

Музиката заглъхна и започна началото на ритуала. През широката, обкована с метални ленти врата в дъното на залата влезе мъж с дълги черни дрехи и маска с гарванови пера. Носеше в ръцете си отрязаната глава на козел, от която капеше кръв. При появата му насъбралите се започнаха да надават радостни възклицания и да се прегръщат.

Оливера си припомни от прочетените книги, че по този начин изразяваха хармонията си с плътта и нагона. Тяхната религия, ако можеше така да се нарече, изповядваше магически идеологии, окултизъм и три основни типа ритуали. Сексуален, който им помагаше да почерпят от изтичащата енергия по време на физическия екстаз, ритуал за оздравяване и щастие на любими хора и деструктивен ритуал за освобождаване на яростта и омразата. На церемониите спектакли мъжете се обличаха с дълги черни мантии, а жените — с предизвикателни рокли, които едва покриваха телата им, и навсякъде се кичеха с амулети със символа на козя глава, нарисувана върху обърнат пентакъл. „Кой ли от трите ритуала ще извършат тази нощ?“ — питаше се тя. Всичките свещи наоколо подсказваха подробности от спецификата на първия тип ритуал и Оли се досети какво ще последва.

Ето ги, започнаха под звуците на злокобна музика, внесоха и сложиха върху леглото олтар гола млада жена с безизразен поглед. Сигурно бе упоена и по всяка вероятност — девица.

След като я положиха, пристъпиха към изпълнение на „магията на свещите“.

Двама мъже извършваха церемонията около голото й тяло — единият от тях вероятно бе главният жрец, а другият — неговият асистент. Започнаха да поливат с нагорещен червен парафин плътта на девойката, а тя се гърчеше в нечовешки пози, защото ръцете й бяха завързани, а краката й — широко отворени, като под седалището й имаше малка твърда възглавничка, която го повдигаше и подпомагаше по-добрата видимост на венериния й хълм и отвора, зейнал между бедрата й.

Гледката бе зловеща, гадна и унизителна.

Свободолюбивият дух на Оливера се вълнуваше, усещаше как ръцете й треперят, но успяваше да задържи камерата, прикрита с шала, и да снима. Наоколо всички бяха изпаднали в делириум и никой не й обръщаше внимание какво прави.

Главният се наведе и напълни отвора между краката на жертвата с горещия парафин, след което се обърна и каза на висок глас:

— Нека да влезе!

„Кой трябва да влезе?“ — питаше се Оли и докато се чудеше, от дясната врата се показа висок мъж с красиво телосложение и маска на лицето.

Той се насочи към жената върху олтара, в ръцете си държеше остър предмет. Доближи се до страдащото тяло, наведе се над него и напъха във вагината й с един замах острието, което стискаше. Направи отвор в парафина, с който преди това жреците я запечатаха. После се съблече с царствени движения и без капчица свян се обърна с лице към хората в залата. Видя се еректиралият му фалос, наподобяващ глинена африканска пластика, поклони се и се обърна отново към жената. Нагласи се над жертвата си и когато проникна в нея, асистентът на главния жрец нададе възглас, който бе продължен като ехо от останалите присъстващи.

Оли не спираше да се взира и да снима, чувстваше се омърсена и отвратена, но в този момент нямаше време да мисли за себе си, работата й я бе обсебила.

Ритмичните му поклащания зачестиха, жената потрепваше от конвулсиите, почти агонизираща, но мъжът над нея мислеше само за себе си и това, което повеляваше точното изпълнение на ритуалния секс. Когато настъпи сублимният момент за него, той с все сила я тласна с тежестта на цялото си тяло, след това изрева като животно и свърши вътре в нея.

Залата утихна, жрецът и асистентът му се отдръпнаха малко встрани и започнаха отново да размахват отрязаната козя глава.

Мъжът, обладал девойката, се изправи, след което смъкна маската си с обигран жест и се поклони като театрален актьор пред публиката.

Оливера не успя да разпознае веднага лицето му, но когато той се изправи след реверанса, ужасът й бе неописуем — беше Антонио Рана. Отвратителното същество, което извърши бруталното изнасилване пред очите на всички присъстващи, бе самият той.

Оли почувства слабост, струваше й се, че ще колабира, ужас обзе съзнанието й, краката й трепереха, искаше й се да избяга колкото може по-бързо и по-надалеч от това проклето сборище.

Скри камерата под воала, който покриваше не само лицето, но и част от тялото й, и с бързи крачки се насочи към вратата, през която бе влязла.

По пътя й се въргаляха съвкупяващи се хетеро- и бисексуални двойки, които с погнуса трябваше да заобикаля, за да не стъпи върху им.

Успя някак си да стигне до изхода, озърна се, видя, че никой не я наблюдава, и напусна залата.

Тичешком прекоси тъмния коридор, намери с опипване стълбите и се заизкачва нагоре. Имаше чувството, че някой тича по петите й. Задъхваше се не толкова от умората, колкото от уплахата. Тази нощ, за пръв път, откакто се помнеше, усети животински страх и не можеше да контролира нервите си. Това, което видя, нямаше да забрави никога, до края на живота си.

За миг се обърка — имаше чувството, че се върти в омагьосан кръг, докато тичаше по коридори и стълбища. За щастие накрая се озова на етажа, където се намираше стаята й.

Влезе, затвори вратата и превъртя ключа в ключалката два пъти. Хвърли се на леглото и се разрида.

Тя, глупачката, продължаваше да вярва в доброто и красотата, които явно вече не съществуваха, поробени и обезчестени от злото и насилието, упражнявани от хора, които заемаха високо място в обществото.