Весела Лулова Цалова
Греховност (22)

Бал с маски

Присъстващите на бала „синьокръвни“ господа и дами бяха закрили лицата си с фини велурени маски. Нейното също се криеше зад ювелирно изработено домино.

Тук можеше да потанцува с принц, въпреки че не го познава. На други партита бе невъзможно.

Традицията на това ежегодно събитие, датиращо от няколко века, което се провеждаше в дворец в покрайнините на Париж, бе да се събират заедно аристократи и плебеи в най-невероятни костюми и маски без ограничения, но сами веднъж в годината. Тя се бе съхранила от времето преди Франция да обезглави монархията и да се превърне за пръв път в република. Шампанско и фойерверки, красиви дами и богати мъже, скрити зад скъпи маскарадни костюми, превръщаха вечерта в невероятен спектакъл. Луксозният замък от XVII век „Шантили Шато“, където се провеждаше маскарадът, беше препълнен с гости.

Невероятната атмосфера, която цареше навсякъде, не можеше да успокои духа й, покрит с гнойни рани. Оливера никога не показваше какъв тежък товар носи в душата си, но тази вечер липсата й на настроение се забелязваше и не можеше да го прикрие, колкото и любезно да се държеше със заобикалящите я хора.

Антонио нито за миг не я остави сама. Бе ужасно горд с дамата си и я представяше на почти всичките си приятели, обкръжена от светлия ореол, който той й изграждаше с думи, изпълнени с умиление и прехлас — нещото, което най-добре умееше. Изглеждаше странен с бутафорния си костюм на смешник, със сините си очи, острите скули, изпъкналата адамова ябълка и с огромния тлъст, червен нос, който бе нахлупил върху собствения си. Но дори гротескно облечен, продължаваше да се държи с нея като невероятен кавалер, за миг дори й заприлича на Мауро.

Много от движенията на изящните му ръце и тяло, което въпреки възрастта се бе запазило — мускулесто, здраво, с широки плещи и много тесен ханш, без грам тлъстини — й напомняха за изгубения любим.

Гласът му просто я влудяваше и повече от всичко я караше да мисли, че се е върнала назад във времето. „Започвам да се побърквам навярно — мислеше си тя, — виждам Мауро навсякъде около себе си, в лицата и телата на всички. Той може би вече ме е забравил и е напълно нормално — когато една връзка приключи наистина, никой нормален човек не се обръща назад, нито продължава да живее само със спомените, а търси начин да крачи напред с нови сили в търсене на по-подходящ човек от този, когото е изоставил. Трябва да спра с параноята си и да се опитам да продължа. Нищо не ми остана от него, освен натрошени частици от миналото, които стават все по-неясни и необясними. Всичко можеше да бъде различно, ако не бях загубила детето му, а го носех под сърцето си. Вреди, вреди и наказания и за двама ни.“

Плачеше под умело изработеното домино, което й бе дар от неин скъп приятел венецианец, невероятно талантлив пианист и художник. Подари й го през февруари на 2000-та година заедно с музикална композиция, която бе сътворил специално за нея, когато се видяха по време на командировката й за отразяване на карнавала.

Сълзите се стичаха и правеха бляскави пътечки по бузите й. Антонио ненадейно се обърна и видя как една от тях се изтърколи по лицето й изпод маската.

— Оливера, скъпа моя, защо плачат прекрасните ти очи? — Наведе се и я прегърна бащински.

С жеста си я размекна и тя се почувства още по-слаба, безпомощна и сантиментална. Сгуши се като наранено птиче в прегръдката му.

— Не мога да ти кажа, Антонио… — говореха си вече на ти, — това е дълга и тъжна история. Нося я в душата си от години и така ще бъде…

— Защо не ми я разкажеш, не сега, някой друг път? Може да се срещнем в някой друг град, в друга страна, където пожелаеш, ще се разхождаме и ще си говорим — изрече и я погледна с огромните си сини очи, които бяха същите като на Мауро. — Може пък да успея да ти помогна.

Чувстваше се все по-слаба, сякаш се носеше като прашинка във въздуха и духът напускаше тялото, обзе я странно облекчение и тя приседна на близкото канапе. Сърцето й не биеше така учестено както в началото. За миг представата й, че вижда Мауро, я направи щастлива и спокойна. Беше благодарна на Бог, че й я изпрати.

— Антонио, не мога да си обясня защо толкова се интересуваш от мен… Необикновеното ти държание, любезността ти…

— Няма нищо странно. Брат ми Марио говори много за теб, исках да се убедя сам в думите му и за целта трябваше да те опозная по-отблизо.

— Не приемам думите ти за аргумент… Както и да е, няма значение. Освен това не желая да споделям с никого историята си и болката, която разкъсва душата ми, още по-малко с теб, познавам те само от няколко дена — нервно завърши Оливера.

— А ако и аз ти споделя една тайна, която наистина би те заинтригувала, ще го направиш ли? — попита той.

— Пазарим се, сякаш се намираме на тържище и се договаряме за цената като търговци на добитък от Средновековието. Това не ми допада.

— Оливера, в живота ни нищо не е случайно. Приеми предизвикателството ми — довърши Антонио Рана.

— Не! — категорично отказа и стана от канапето.

Помежду им се възцари мълчание. Тя се разкъсваше от любопитството каква е неговата тайна, а той от напрежение дали ще приеме предложението му.

Засвириха валс и Антонио я покани да танцуват. Беше невероятен танцьор. Струваше й се, че, водена от него, в танца олеква като перушинка…

Понесе се във вихрен валс по гладкия под. Изпитваше неимоверно удоволствие от музиката, от движението на тялото си и кавалера до себе си. За миг забрави всичките си грижи и се отдаде на удоволствието, от което душата й ликуваше. За хората, които ги наблюдаваха отстрани, бяха красива танцуваща двойка, но зад блестящата им фасада се криеше изтощителният им начин на живот, изпълнен с фобии, нервни сривове и дълбоки депресии. Оливера постепенно се превръщаше в поредната жертва на чувствата, а Антонио в инквизитор на собствената си душа, чрез нечистата си съвест, ако изобщо имаше такава…

Когато танцът свърши, нежно я хвана за ръка и я поведе към вратата в дъното на залата.

— Къде отиваме, накъде ме водиш? — попита тя.

— Оливера, свали си маската, за да те представя на някои мои приятели.

— Не, не, в никакъв случай! — отказа тя.

— Добре, няма да настоявам, остани с нея, ако така се чувстваш по-сигурна — засмя се и й намигна заговорнически Антонио.

Излязоха. Тръгнаха по дълъг коридор, който водеше към огромно стълбище от бял мрамор.

Поразиха я издадените готически сводове на тавана с гипсови орнаменти, стените на коридора и най-вече тази от страната на голямото стълбище от XVII век, окачена с пищни рисунки.

Качиха се на горния етаж и влязоха в кабинет, обзаведен с абаносови, инкрустирани със слонова кост мебели. Бяха оригиналните мебелировка и тапети, запазени през вековете и реставрирани усърдно, за да служат и до днес.

Вътре имаше петима господа и три дами, по обноските им личеше, че са от висшето общество. Те също бяха облечени в карнавални костюми и носеха маски.

Когато влязоха, Антонио се обърнаха към тях и сърдечно ги поздрави.

— Добър вечер, дами и господа, горд съм да ви представя моята дама и добра приятелка Оливера.

— Добър вечер, приятно ми е да ви видя — каза тя толкова тихо, че едва се чуваше.

Ръкува се с всеки един от тях поотделно, но не запомни имената им, защото не я интересуваха. Не намираше смисъл в срещата и запознанството им, съгласи се само за да достави удоволствие на Антонио Рана, който страшно настояваше.

Той естествено отново се впусна в дълго и отегчително слово, за да я представи като журналистка, безразсъдна смела жена, дошла от страна, в която по-скоро житейските обстоятелства са били срещу нея.

Един от господата се отдели по-напред от останалите в групата и каза:

— След десет дни в замъка ми в Швейцария организирам прием, поканени сте и двамата. За мен и за моята съпруга — графиня Кристина, ще бъде чест да ви видим сред гостите си.

— Благодаря от името и на двама ни, графе — отвърна Антонио и погледна Оливера, за да се увери от изражението й, че е съгласна.

Поставена пред свършен факт след отговора на нейния кавалер, тя кимна, но въпреки това се застрахова с думите:

— Благодаря и аз, но не обещавам, че ще дойда, защото работата ми е страшно динамична. Днес съм тук, утре не знам в кой самолет ще бъда и накъде ще пътувам. Много мило от ваша страна, надявам се да успея.

В кабинета влезе сервитьор с голям поднос, върху който бяха наредени тънкостенни високи чаши с вино.

Оли се чувстваше отегчена и уморена. Всичко и всички й се струваха абсурдни. Говореха, смееха се, но погледнато реално, нищо не се случваше… „Безделници!“

Докато отпиваше на малки глътки виното и се наслаждаваше на аромата му, продължаваше да си мисли:

„Трябва да разбера повече за обществото на благородниците, за Антонио, за познанството му с майката на Мауро. В този аристократичен кръг има много въпросителни, които ме карат да вярвам, че е омагьосан, като че ли животът на всеки един от тях се преплита с живота на другия. Ще се опитам да взема няколко почивни дни от редакцията, надявам се Марио да ми разреши и ще отида на бала, на който ме поканиха.“

Любопитството й надделя и моментално взе решение. Сърцето й потръпна при мисълта, че там би могла да срещне случайно Мауро.

„Но ако е с друга жена, как ще се почувствам? Достатъчно силна ли съм да го видя?“

Тъгата отново я грабна в обятията си и след това я запрати в хаоса на спомените й, колкото и да се опитваше да не мисли за него, толкова по-често попадаше в капана на въпросите, свързани винаги с него.

Привършиха с виното и си пожелаха лека нощ. Тръгнаха си всички накуп. Тя и Антонио слязоха в балната зала, прекосиха я и излязоха навън. След минута докараха колата му, качиха се и потеглиха към града. Закара я до дома й, тоест къщата на Леа Морел, която сега бе и неин дом.

Антонио слезе, заобиколи петроленозеления „Ягуар“, отвори вратата от нейната страна и й помогна да излезе. При слизането токът на обувката й се закачи в подгъва на дългата й рокля и тя политна, при което той нежно я подкрепи и за миг попадна в прегръдката му. Усети силното му мускулесто тяло и пак я връхлетя асоциацията, че това е Мауро. Отдръпна се почти моментално като опарена от близостта, която се създаде между тях. Грабна нервно чантичката си, блестяща от небрежно посипаните върху нея пайети, които отразяваха светлината на уличните лампи, благодари на Антонио Рана за приятната вечер и влезе в двора на къщата. Преди да потегли, той я попита:

— Ще отидем в Швейцария, нали?

— Да, може би ще отидем — отговори унесено, без да се замисля.

Затвори желязната порта след себе си и пое по алеята към входа.