Весела Лулова Цалова
Греховност (21)

Лъжите

Носителите на злото нападат другите, вместо да погледнат в очите собствените си несъвършенства. Разрухата, която с лъжите си Мауро причиняваше в живота на другите, вече докосваше най-връхната си точка.

Той бе фалшив като хубава бутилка шампанско с етикет на отлежало, марково вино, което с отварянето гръмваше и гъстата пенлива течност величествено се изплискваше навън, но когато се налееше в чашите и устните се потопяха в нея, се разбираше, че е горчива и фалшива. Обвивката не определяше доброто вино, нито външният вид на Мауро го правеше добър човек. С хаотичното си поведение, наподобяващо това на вампира, който сменя настроенията си според интензивността на тъмнината, успя да разруши връзката и любовта си с Оливера. Българката с постоянство и старание се грижеше хармонията помежду им да живее по-дълго, защото съзнаваше колко лесно може да бъде унищожена.

Тя често мислеше за случилото се, не толкова докато работеше, колкото когато се прибереше вкъщи. Непрестанно се връщаше назад и не можеше да си обясни постъпката му. Беше толкова наранена, че не биваше да се преструва на примирена и приела съдбата си жена.

Не знаеше нищо за семейството му. Той почти не говореше за тях, когато бяха заедно. Връзката им бе тайна и тя не се познаваше лично с никого от тях. Пък и защо ли бе нужно, когато те никога нямаше да я приемат, още по-малко да се съгласят с избора на сина им. Предразсъдъците винаги ги бяха ръководили. С рояка от мисли, който бръмчеше в главата й, реши да отиде и да поседи на някоя пейка в парка. Люксембургската градина бе близо до булевард „Сен Мишел“, а Оли се намираше точно там. Приключи интервюто със съвременната авангардна френска художничка Жозефин Мороа, което взе за културната притурка на вестника, в който работеше, и понеже времето бе прекрасно, а тя нямаше повече ангажименти за деня, реши да се поразходи.

Навлезе в алеите, по скамейките седяха млади двойки и се целуваха страстно, а разглезени кучета се шляеха край собствениците си, навирили нос. Всички наоколо пушеха така, сякаш беше времето на петдесетте години. Врабчетата подскачаха жизнерадостно наоколо заедно с децата, които играеха безгрижно. Беше хубав лежерен следобед.

В този парк не изпитваше онази отчайваща тъга, която я обземаше навсякъде другаде в Париж. Чувството й за равновесие тук се възстановяваше и виждаше истинската промяна в цветовете благодарение на пролетта и радостта от живота.

Хората, които наблюдаваше — седнала с лице към двореца — бяха екстравагантни и очарователни и чрез възхищението си към тях откриваше пътя и към собствената си свобода.

Имаше много въпроси в съзнанието си, които никога вече нямаше да зададе на Мауро, но това не означаваше, че ще ги остави без отговор. От доста време в главата й се спотайваше идеята да проучи родословното му дърво и да разбере истината за неговата обърканост, раждаща безумните му лъжи и необяснимите му постъпки. Беше убедена, че има някакъв отговор за всичките абсурдни ситуации между тях. Не си падаше по метафизични обяснения, но относно Мауро често прибягваше до тях, за да го оправдае, и започваше да вярва, че е обременен заради нечий чужд грях, сторен от някого, преди той да се роди, и сега носеше неговия кръст и се изкачваше към чуждата Голгота.

Любовта й към Мауро Бианки се заключваше в тихо разбиране и приемане на несъвършенствата му. Продължаваше да й дава сила и растеше отвъд нея, независимо че той я изостави.

Сгряваха я мислите за присъствието му, въпреки че вече бе далеч от нея телом и духом, но километрите не можеха да я откъснат. Пазеше в паметта си чудесни малки епизоди, прекарани с него, които непрестанно продължаваше да си припомня.

Любовта към този мъж й помагаше да живее. Чувстваше се цяла, защото го обичаше. Запълваше празното пространство в сърцето й. Обичта й растеше, извисяваше и компенсираше много други духовни желания, които нямаше или бе загубила.

Идеята да се поразрови в историята на фамилията му дойде след една вечеря, на която бе поканена заедно с Леа в къщата на шефа си Марио Рана. На събирането се запозна с брата на Марио — възрастен достолепен италианец с неотразим чар и красота, която въпреки напредналата му възраст се бе запазила почти непокътната.

В процеса на разговора между него и Леа, за младостта им и общите им приятели, Оливера дочу да споменават името на града, в който живееше Мауро. Оказа се, че съпругата на Антонио Рана е родена на същото място и той надълго и нашироко заразказва, че оставила там приятелката си от детинство, която е омъжена за богат индустриалец на име Бианки.

Антонио не си спомняше името на жената, за която говореха, но Оливера усети, че я побиват студени тръпки, защото знаеше, че единствената богата фамилия с име Бианки е точно тази на Мауро. Не вярваше на ушите си. Не искаше да приеме изтърканата максима за света, който е толкова малък, че пътищата на хората рано или късно се пресичат отново. Разсеяността й я напусна и без да дава вид, че ги подслушва, наостри слух. Любопитството й надделя да разбере повече информация около близките на Мауро.

— Леа, остаряваме бавно, но сигурно, останаха само спомените ни — продължаваше да разказва Антонио Рана.

— Защо си сам, къде е прекрасната ти съпруга? — попита Леа.

— Остана в Торино. Пролетта не й се отразява добре, има световъртеж и напоследък загуби доста от теглото си. Не пожела да ме придружи.

— Разбирам — каза Леа, — но може би не само физическото състояние ни потиска на нашите години, а по-скоро се чувстваме отегчени и уморени от всичко преживяно.

— Не говори така, скъпа, та ние все още сме млади — избухна в смях Антонио — не бива да се предаваме. — После се обърна театрално към Оливера, за да я поздрави: — Госпожице Оливера, много се радвам, че се запознах с вас, пък и брат ми много ви похвали пред мен. Каза, че сте невероятен професионалист и че на вас може да се разчита. Разбрах още, че почти сте обиколили света, без да се страхувате от неизвестностите. Сега, когато вече не сме разделени на идеологически лагери, надявам се, че и за вас е по-лесно да упражнявате професията си навсякъде, без да се опасявате, че после не можете да се върнете в родината си, защото ще бъдете осъдена като родоотстъпница или шпионин на капитализма.

След неговата дълга тирада Оливера успя да вземе думата и отговори на всичките му въпроси:

— Съвършено сте прав, господин Рана, желязната завеса вече не съществува, има свобода на словото и печата, всички могат да пътуват и да устройват живота си, както намерят за добре.

— Била ли сте в Италия? — прекъсна я с нов въпрос.

— Да, много пъти. И по работа, и не само… — с тъга отвърна Оли.

— Тогава познавате моята страна, какво мислите за „Бел Паезе“?

— Прекрасна страна, прекрасни хора, очарована съм, бих искала някой ден отново да се върна там, но не знам дали ще го направя.

— Защо е този песимизъм? — попита възрастният мъж.

— Не е песимизъм, по-скоро проява на разум от моя страна. Всъщност… мястото ми вече не е там. Благодарна съм на брат ви Марио Рана и на моята скъпа приятелка Леа Морел, които ми подадоха ръка в труден за мен момент и сега, когато вече се посъвзех, не бих искала да си спомням за миналото. Тук се чувствам отлично, обичам работата си и съм с твърдото намерение да се установя за постоянно.

— Защо оставихте родината си? — продължи да любопитства той.

— Може би тя ме изостави — усмихна се Оли, — но ще бъде винаги в сърцето ми. По ред неблагоприятни за мен обстоятелства трябваше да променя кардинално живота си и мястото, където съм се родила. Нека да не навлизаме в подробности, много съм ревнива по отношение на личния си живот.

— Вие сте интересна и умна жена, Оливера, брат ми имаше право, когато каза, че ние западняците подценяваме страните от Източна Европа. Там очевидно се раждат хора с невероятен интелект и сила на духа.

В разговора им се намесиха Марио и Леа:

— Антонио, ти винаги си бил твърде любопитен и аз съм се въздържал да ти го казвам само защото си по-големият ми брат, но тази вечер няма да ти го спестя — с шеговит тон каза Марио Рана.

— Марио, не упреквай брат си, той винаги е оставял всички дами без дъх, благодарение на своя чар и водопада от въпроси, които никога не се уморява да им задава — допълни Леа Морел.

— Какво пък толкова — защити се Антонио. — Може да съм възрастен и улегнал мъж, но не съм престарял — и отново избухна в смях.

— Ти никога не би могъл да остарееш, защото духът, който носиш в това тяло, е твоето разковниче към вечната младост. Ако всички са като теб, светът нямаше да воюва, нямаше да има гладни, бедни и онеправдани — многозначително и с незабележима доза сарказъм допълни Леа.

— Знаеш ли, Леа, гласът ти ми напомня онзи на приятелката на моята съпруга. Всъщност ти не може да не я познаваш…

— Откъде бих могла да я познавам? — озадачи се тя.

— Спомняш ли си приемът в къщата на родителите на Мария през 1968, беше организиран в чест на пристигането ни от Торино. Ти също присъстваше, по онова време беше на специализация в Италия и за да се видим и теб, те поканихме да дойдеш.

Леа се замисли за тази толкова далечна година и смътни спомени нахлуха в съзнанието й.

Тя бе далечна племенница на майката на Антонио и Марио Рана и като деца израснаха заедно, защото всяко лято родителите й почиваха в околностите на Торино. Родословните дървета на нейния баща, както и на баба й по майчина линия бяха с големи и дълбоки корени в Италия, а във вените й течеше и италианска кръв.

Говореше перфектно италиански, защото майката на нейната майка през целия си живот не бе успяла да научи добре френски, но това се превърна в плюс за внуците й, които научи на своя език.

— Да, спомних си, дори си спомних, че Мария ме запозна със своята приятелка, която се казваше Естер, мисля, или греша? Ослепителната красавица, която бе дошла сама, защото каза, че съпругът й бил на път по работа?

— Точно тя! — възкликна той. — Знаех си, че не си я забравила, защото си надарена със силна памет и дори и днес не ти изневерява — каза Антонио, след което театрално се наведе, взе ръката на Леа и я целуна.

Оливера прималя, когато чу името на жената, за която говореха. Споменаваха майката на Мауро. Не можеше да повярва, че Леа я познава и никога не й бе казала нито дума. Всъщност… не би могла да й каже, защото те никога не бяха говорили друго за Мауро, освен по теми, касаещи връзката им, а и не бе споменавала неговата фамилия. Сега изведнъж се оказа, че се намира в омагьосан кръг, където всички или бяха роднини, или се познаваха.

— Мария ми каза — продължи Антонио, — че въпросната Естер е пострадала много…

— Какво е станало? — попита Леа.

— Преди около два месеца снаха й — съпругата на най-големия й син, който е известен писател, се е самоубила. Говориха много за нещастието, писаха във вестниците — обвиняваха, клюкарстваха, изопачаваха фактите… Но това е животът, каквото трябва да става, ще стане! — довърши назидателно Антонио.

Оливера усети, че разговорът я изнервя. Посипваха раната й със сол, но едновременно с това бе заинтригувана. С журналистическия си нюх започна да предусеща някаква забулена от времето и хората история. Всички казани думи ги поднесоха под формата на клюки и за запълване на времето, но защо ли не си говореха за друго?

Тя познаваше Леа от години и знаеше за нейните способности да „вижда в бъдещето“. Подреждаше пасианси, приемаше ги, но никога не гледаше сериозно на тях. За нея бяха „само хоби“, както самата Леа се изразяваше.

Тази вечер обаче Оли се замисли сериозно за фактите около мистериозната си френска приятелка и кръга от хора, с които тя общуваше. Всички бяха влиятелни личности и когато трябваше да си помагат нямаха скрупули да го направят.

Живееше в свят, пълен с егоисти, когато никой на никого не искаше да подаде ръка за помощ, а тук се сблъскваше с отзивчиви и пълни със съпричастие личности. Беше странно… Сякаш някаква тайна ги обединяваше и ги свързваше един с друг, без да изневеряват на принципите и приятелството си.

Къде беше попаднала?

Връзката с Мауро я съсипа и натроши душата й на парчета, но нямаше да се предаде. Дори да се налагаше да плати най високата цена, щеше да се опита да нареди и залепи късче по късче душата си, която в този момент бе като разпилян пъзел с непознат сюжет.

След полунощ някой от компанията предложи да си тръгват.

Марио Рана ги изпрати до външната врата на дома си, който бе ограден от месингова ограда с ювелирна изработка. Хвърлил беше много пари, за да я направи. Изваяните фигури върху нея бяха странни и наподобяваха малки грифони с изплезени езици и рогца върху главите си. Къщата, в която живееше, също имаше странна архитектура и се отличаваше от останалите на улицата, а може би и от всички други в милионния град. Въздухът бе влажен и изпълнен с ароматите на цъфналите дървета. Преди да се качат на колата, докато Леа говореше с Марио, Антонио Рана се приближи към Оливера и каза:

— Може ли да поискам визитната ви картичка, за да ви се обадя скоро? Ще ви поканя на бал с маски, който се провежда всяка година в покрайнините на Париж, за мен ще бъде чест да ме придружите.

— Колко странно, та вие ме познавате едва от три часа и вече сте готов да ме заведете на бал с маски. Смело решение, освен това сте убеден, че ще приема — скастри го тя.

— Не се сърдете на моята непринуденост, аз винаги съм директен с хората около себе си. Ако някой ми харесва, му го показвам възможно най-бързо, а когато този някой — интелигентна, чувствителна и търсеща жена — ме е впечатлила до степен, в която вие успяхте да го направите, не чакам дълго, за да й предложа да излезе с мен — каза Антонио.

— Ето ви моята визитна картичка, на която са посочени служебните ми телефони и електронния ми адрес. За мен беше удоволствие, че се запознах с вас, Антонио! Лека нощ!

Оливера отключи поршето на Леа и седна зад волана. Тази вечер щеше да кара тя. Приятелката й си позволи да изпие повечко вино и я помоли да шофира. Докато я чакаше да се качи, главата й шумеше като буен поток, а въпросите, които я измъчваха, се лутаха напред-назад в съзнанието й. Създаваха хаос, който все повече го превземаше.

Беше се свечерило, градината и дворецът изглеждаха приказно потайни от запалените лампи и майсторското разположение на светлините, които ги огряваха и им придаваха величественост.

Оливера се надигна от скамейката и си тръгна. Не усети как времето е минало, беше се загубила в мислите си за онази вечер и за новата неизвестност пред себе си. Със сигурност знаеше, че е попаднала сред тези хора случайно, но любовта й с Мауро не бе случайна и в името на святото чувство, което продължаваше да носи в сърцето си, бе длъжна да намери истината за неговото състояние. Да не го направи означаваше, че приема ролята си на негова жертва заради греховете на другите.

Лъжите му, които я задушаваха и унижаваха, имаха някакво обяснение и беше убедена, че ще го намери.