Весела Лулова Цалова
Греховност (19)

Господарката демон

Нощта бе злокобна, клоните на дървета се огъваха безпомощно от силата на мощния вятър, а небето се раздираше от мълнии и гръмотевици. Дъждът се сипеше на едри капки, които се навързваха една след друга и при продължително вглеждане се спускаха пред погледа като конци, сякаш някой от небесния свод размотаваше кълбета с шеметна бързина.

Леонора гледаше този спектакъл от прозореца на стаята си и въпреки късния среднощен час нямаше желание да се върне в топлото си легло.

Безсънието я съпътстваше още от дете, но в последния месец се превърна в непоносимо бреме. Около очите й се образуваха тъмни, морави кръгове, чертите на лицето й се изостриха повече, нервите й бяха опънати и при всеки разговор с майка си стигаше до задънена улица и истерични крясъци. Старата жена познаваше дъщеря си, но този път бе убедена, че това не е обичайната й нервност, която постоянно създаваше напрежение между двете, а друга, породена от емоция, която дъщеря й умело прикриваше.

Навън пролетната буря продължаваше. Лицето на Леонора се отразяваше в мокрото отвън стъкло и образът й изглеждаше изкривен и страшен.

Голям клон се откъсна от липата близо до къщата, блъсна се със сила в отворените дървени капаци на прозореца и след това с трясък се удари в стъклото. Тя се отдръпна светкавично, водена от инстинкта си за самосъхранение, помисли си, че стъклени късове ще се разлетят в стаята и ще наранят тебеширено бледото й лице, окъпано в сълзи. Плачеше заедно с небето от ярост и неудовлетворение. За сетен път бе изпълнена със съмнения и комплекси и не знаеше как да ги надвие. Чувстваше се непълноценна, обезверена и в същото време не допускаше в съзнанието си мисълта, че някоя друга жена би могла да я превъзхожда.

Изтъкана от противоречия, в синхрон с болезнената си гордост и безмилостна злоба към другите, тя постепенно се превръщаше във вещица. През всичките изминали години лекуваше самотното си тяло с помощта на болните си амбиции и завистта, която се насъбираше в сърцето й. Максимата, че страданията облагородяват човека, не важеше за нея, с всеки изминал ден ставаше все по-злъчна и студена с хората, които я заобикаляха и срещаше в редките случаи, когато излизаше навън.

В нощи, подобни на тази, когато и времето бе срещу нея, защото я потискаше, от тялото й сякаш се отделяше друго тяло и ставаха две Леонори. Тя наблюдаваше своята двойничка отстрани. Започваше да й говори.

— Непрекъснато си ми пред очите. Виждам те плоска, не само като физика, но и като душевност. Спомням си те във Флоренция. Има нещо гадно в теб. Доброто и злото се бият в душата ти и това понякога проличава в погледа ти. Усещам лицемерието ти. Жестокостта ти. Мислите ти на човек, който се счита за неуязвим. Виждам те в бежово, цветът, който те прави още по-безлична. Изкуствената ти усмивка. Смяната на гласа ти, когато разговаряш по телефона и за миг си въобразиш, че си на върха на щастието… Пътуването. Вървиш по римските улици и си мислиш как си преметнала другата жена. Правиш се на лоялна и си готова на всичко, защото си олицетворение на доброто в очите на заблудения. Всъщност си вампир, скрит в човешко тяло, със заразена от злобата плът и характер на инат — жена. Умееш да влизаш под кожата на хора, които са били с теб и си успяла да ги заблудиш с фалшивите си добродетели. Не се задоволяваш и продължаваш да търсиш други жертви, за да обсебиш и тях. Храниш самочувствието си с остатъците от вниманието на онези, които оплиташ в мрежите си. Не можеш да обичаш, душата ти е като лед, а когато се опитваш да я стоплиш, превземаш доверчивите умишлено и нагло, без да се отказваш, смучеш от тяхната положителна енергия, искаш всичко и всички, вярваш, че можеш да научиш и необяснимото, а всъщност знаеш съвсем малко. Не се страхуваш, не си свенлива, напротив — обичаш да се възползваш и да получаваш всичко наготово. Не се срамуваш да се възползваш, считаш, че ти се полага. Не харесваш хората, които те превъзхождат. Правиш се на самарянка, а в действителност си гадна лицемерка с цел лично облагодетелстване. Не ти пука да погледнеш в очите онези, на които после ще забиеш нож в гърба. Дори когато го правиш, се усмихваш. Ти си като зараза, която се носи във въздуха, и колкото и да се опитват да се предпазят от теб, накрая те вдишват.

Знаеш всичко, компетентна си по много въпроси, а всъщност си посредствена. Когато не ти изнася, се преструваш, че не чуваш. Налагаш се подмолно и постепенно превземаш онези, които те интересуват.

Ето и сега си в позицията на хищника, който набелязва новата си жертва. За теб това желание е като глада, но ти си вечно гладна…

Побиват ме тръпки, когато си представям как ще оглозгаш като изгладняла лисица новата си плячка. Неповторима си в желанието си да предизвикваш интереса на Мауро. Той е безмозъчен, след онова, което се случи с жена му, малката мръсница. Сега, докато е все още беззащитен, трябва да побързаш да го атакуваш, манипулираш и завладееш. Накарай го да те съжалява, да ти повярва, че си самотна, че страдаш, за да го спечелиш.

Ти си осъзната вещица, която понякога се страхува от собствената си злост…

Беше се схванала от неудобната поза, в която бе застанала, унесена да си говори сама на глас като лудите.

Спусна щорите и бурята в пролетната нощ изчезна от погледа й.

Дотътри крака до леглото, събу чехлите и се пъхна под завивките. Сви се като наранено животинче и се опита да заспи. Стискаше очите си до болка, но сънят не идваше. Чуваше шума от дъжда отвън, капаците на прозорците се бяха откачили от металните си куки, наподобяващи глави на дракон, и сега се отваряха и затваряха с трясък, но реши, че няма да стане да ги затвори, да става каквото ще…

На сутринта се чувстваше смазана, раздразнителна и отпаднала, а тихото утро след нощната буря настъпи свежо, слънчево, с безбрежно и ясно небе, без нито едно облаче по него. Нощес вятърът ги бе издухал всичките. Във въздуха се носеше ароматът на бели кремове, а пчелите жужаха около тях и бръмченето им се превръщаше в нежна, феерична музика, на места преминаваща в алегро.

Леонора се облече и отиде в кухнята да закуси. Майка й всяка сутрин приготвяше топли кифлички за закуска и я чакаше, седнала на един стол до прозореца с вестник в ръка.

— Добро утро, мамо.

— Добро да бъде, поспаланке — отговори тя. — Закуската ти е готова, направила съм от любимите ти кроасани с крем и чаша ароматно кафе. Сядай и започвай. Как е настроението тази сутрин? Отново ли ще воюваме с вятърните мелници?

Жената, която я бе родила, всячески се стараеше да я разсмее, да я откъсне от хроничната й депресия, въоръжена бе с неимоверно търпение, защото съдбата на дъщеря й не й бе безразлична.

— Не започвай още отсега, престани с плоските си шеги, мамо, знаеш, че се дразня! — почти изкрещя Леонора.

— Добре, добре, успокой се и яж — унило се съгласи старата.

Докато довършваше втория кроасан, мобилният й телефон иззвъня. Тя се надигна и отиде да го вземе от чантата си, която бе оставила в антрето.

— Моля — отговори тя.

— Леонора, добро утро — отвърна Мауро.

Отмаля, когато чу гласа му, но вътрешно ликуваше. Ето, най-после се обади, не бе сгрешила в предположенията си, че му трябва време, за да се осъзнае.

— Мауро, колко мило, радвам се да те чуя.

— Надявам се да не съм те събудил? — каза той.

— Не, не, сега закусвам. Имах тежка нощ, безсънието ме мъчи почти до четири часа, след което съм заспала, но спах лошо и съм раздразнителна.

— Съжалявам… Искаш ли да се разсееш днес, да смениш обстановката, да подишаш чист горски въздух? — опита се да я изкуши той, защото знаеше за страстта й да обикаля горите.

Леонора замълча за миг, за да отговори след това отрицателно, но хубавият пролетен ден, представата за свежия аромат на гората след дъжд и желанието й да види този мъж я надвиха.

— Съгласна съм! Кога ще дойдеш да ме вземеш?

Мауро остана доволен от отговора, но въпросът го свари неподготвен. Кога ще я вземе ли? Това означаваше, че трябва да отиде до къщата, където живееше, в нейния град, за да я вземе със своята кола. След такъв жест всички вече щяха да подозират, че между тях има нещо, а той не желаеше да го афишира, още по-малко искаше родителите му да разберат.

— Предлагам ти да се срещнем в един часа следобед пред входа на църквата в твоя квартал, ще те взема оттам.

— Добре — промърмори, ядосана, че той не пожела да дойде до къщата им, за да видят проклетите съседи и роднини, че не е мухлясала стара мома и си има ухажори.

Но Мауро Бианки бе публична личност и в малкото градче, където живееше, щеше да е истински фурор да го зърнат.

„Както и да е! Важното е, че ще бъдем заедно, а най-важното е, че ме потърси отново, както ми бе обещал“ — приятно възбудена си мислеше Леонора.

 

 

Срещнаха се в уреченото време на огромния площад, ширнал се пред енорийската църква „Сан Бартоломео“, построена в неоготически стил, с величествени архитектурни форми, които й придаваха монументалност. Бяха я реконструирали през 1957 година, но все така наподобяваше старата църква от 1700 година, която се намираше от другата страна на шосето.

Мауро спря колата си там и зачака. Винаги бе точен, а тя все закъсняваше.

След около двайсет минути я видя да пресича улицата. Стигна до площада, с бързи крачки се доближи по него и добре режисираната усмивка веднага лъсна на лицето й.

Облечена спортно, с удобни обувки и оранжева раница на гърба, изглеждаше гротескно като остаряло дете.

Докато го поздравяваше, свали очилата си и той отново се вгледа в котешките й зеленикави очи, които проблясваха лукаво. „Защо ли виждам в нея дяволския образ на Лилит^[1]? И ако е така, защо не избягам, а се срещам с нея, сякаш имам нужда от това… Чувствам я като господарката демон, която мразя и в същото време обожавам.“

— Замислен си, какво ти става? — поразсърдено го попита Леонора.

— Не, не, нищо, зашеметен съм от очарованието ти и имам нужда да си поема въздух — намигна й той и сложи ръката си нежно върху тесните й увиснали рамене.

Тя не се отдръпна, дори се намести удобно, за да му демонстрира, че между тях вече няма дистанция. Донякъде жестът й го ядоса, но пък от друга страна бе горд с новото си завоевание. Мауро не се бе променил и болестното му състояние да притежава всички жени, независимо какви са — грозни, хубави, умни, глупави, дебели, слаби, руси или смугли — продължаваше, дори се бе задълбочило.

— Да тръгваме тогава — предложи той.

— Окей, къде отиваме?

— Тайна! — усмихна се Мауро. — Ще те заведа в сърцето на една гора с невероятна поляна с много цветя и птици…

— Чудесно! Невероятен си! Истински романтик!

Докато Леонора го обсипваше със суперлативи, спомените отново го атакуваха и го пренесоха в щастливите дни, прекарани в пълна хармония с Оливера. Колко различна бе тя от всички останали жени, които бе притежавал или само познавал. Може би заради националността й, възпитанието и ценностите, които бе получила в нейната страна, изглеждаше уникална в очите му, но същевременно се страхуваше от нея, защото бе свикнал да общува с друг тип жени. „Какъв негодник съм, знам, че цял живот съм мечтал за нея, че Оли е всичко онова, което трябва да бъде една истинска жена според мен, но не мога да надскоча предразсъдъците си и майка си, разбира се. Все трябва да мисля и за нея, защото ако нещо не й харесва, не трябва да харесва и на мен…“

Унесен в мислите си, едва не мина на червено на оживеното кръстовище, където пресичаха деца. Не съумяваше да се контролира. От момента, в който Леонора пристигна, отново усещаше онова странно напрежение, което обсебваше тялото и душата му всеки път, когато я видеше. Не бе тежестта от очакваната приятна тръпка, а напрежение, което го изяждаше, изменяше, коленете му се разтреперваха и я усещаше като вампир, който изсмуква жизнените му сокове.

— Ще ми кажеш ли къде отиваме? — настояваше да разбере тя.

— Ще видиш! — с хладен тон отвърна и пусна радиото, за да избегне разговори, докато шофира.

Следобедът все повече се разнежваше от дъха на пролетта. Пчелите жужаха и припряно прелитаха под лъчите на следобедното слънце.

Мауро не обели дума и Леонора разбра, че той предпочита да пазят мълчание за известно време.

От централното шосе той отби колата вдясно и слязоха на черен път от двете му страни, осеян с храсталаци. Колкото повече продължаваха напред, толкова по-дълбоко навлизаха в леса, който се сгъстяваше и слънцето почти не можеше да пробие през гъстите клони на дърветата. След около километър Мауро намали и спря.

— Пристигнахме. Слизаме и продължаваме пеша надолу, за да намерим тучната полянка, за която ти разказвах.

Тръгнаха по тясна пътечка, криволичеща покрай бучаща река, която се пенеше около камъните, изпълнили коритото й, наподобяващо огромен врящ казан.

Горичката оредя и скоро от двете й страни се оголи продълговат лъг, нашарен със сини кандилки и ален див мак. Леонора не можеше да повярва на очите си, гледката бе неописуемо красива. Струваше й се, че са попаднали в рая. А само до преди малко си мислеше, че там няма място за нея… Дишаше с пълни гърди, прииска й се да размаха ръце и да полети, да се затича с разперени ръце като криле на самолет и да се издигне в простора. „О, какво благоухание, каква чиста радост!“ — дивеше се Леонора. Докато се радваше на цветята, тяхното ухание и красотата на това вълшебно кътче земя Мауро извади от багажника на колата си дебело светлокафяво на цвят одеяло и го постла върху тревата. После подреди приборите за пикник и извади от хладилната чанта продуктите и напитките, които бе взел за хапване и пийване — предимно сладкиши и шоколадови изделия, защото бяха обядвали у дома си и сега имаха нужда от следобедно подслаждане. Имаше и бутилка амарето — ароматен ликьор, пред който никой не устояваше, и шише с минерална вода.

Настани се върху импровизираната маса одеяло и я покани. Извади кутията с цигари от джоба на якето си и запали като всмука със страст дима.

Докато пътуваха, тя го помоли да не пуши в колата, защото хроничната й астма щеше да се събуди веднага. Поради тази причина сега пушеше с удоволствие, без да се съобразява с нея. Осъзнаваше, че нейните искания, които понякога се превръщаха в капризи, го дразнят неистово.

Тя се налудува, дойде и приседна близо до него на одеялото, като веднага се пресегна и си взе кексче с черешка отгоре. Чистият въздух бе събудил апетита й. Енергично дъвчеше и облизваше трошичките от устните си. С пълна уста му каза:

— Имам да ти показвам нещо…

— Какво е то? — полюбопитства Мауро.

— След малко ще го видиш. Само да свърша с яденето.

И продължи спокойно да се храни и отпива минерална вода от пластмасовата чаша, която той й напълни.

Свърши, лакомо облиза остатъка от желето по устните си, поотупа от панталоните си накапалите трохи и се изправи на крака, за да потърси в раницата онова нещо, което предстоеше да му покаже.

Мауро бе спокоен, защото се досещаше какво ще е — или поредното й стихотворение, или изрезка от общинския вестник, в която са писали за нея.

— Ето, готова съм, намерих го.

Изненада! В ръцете си държеше писмо с клеймо и марка, означаваше, че го е получила по пощата…

„По дяволите, какво толкова има вътре?“ — запита се наум той.

— Мауро, това писмо го получих два дни след смъртта на съпругата ти. Съжалявам, че те връщам към нея, но трябва да знаеш, че съм наранена от думите й. Освен това се питам къде и кой й е казал за нашето излизане и за запознанството ни в кметството на онази литературна вечер. Ето ти го, сега те оставям да го прочетеш и да си направиш изводите сам… Съжалявам още веднъж за нея, но не се чувствам виновна за нищо, още по-малко за нейния печален край.

Мауро бе потресен от безсърдечието и злобния й глас.

С треперещи ръце заизважда листовете от плика. Лъхна го споменът на мъртвата му съпруга. Причерня му, искаше да стане и да зашлеви плесница на побърканата стара мома с него. Всъщност по-удачно би било да накаже най-напред себе си, защото всички беди произлизаха от него.

Листовете, които бе изписала съпругата му, преди да посегне на живота си, бяха бледожълтеникави, наподобяващи овехтяла от времето хартия, почеркът беше гъст и равномерен, наклонен надясно. Събра сили и зачете:

Леонора,

Ти си вещица, дори в момента, когато пиша писмото си до теб, усещам, че се страхуваш от силата на духа ми. Ще се опиташ да ми сториш още злини, но аз ще се боря със злобата ти до последно, дори и от оня свят. Прекалено добре те познавам и този път интуицията не ми изневери. Харесваше ми като поетеса и жена, но после ме разочарова. Побиват ме тръпки, когато мисля за теб. Става ми студено, повдига ми се.

Добре ли прекара нощта?

Измислила си начин да го вкараш в капана си. Ето, днес е с теб.

Ще го прибавиш в списъка на завоеванията си, от които получаваш материални облаги.

Как е като мъж? Мирише на хубаво, да, той е изключително чистоплътен наивник на средна възраст…

Принуждаваш го да те харесва, да е в позицията на объркан и излъган, без да го осъзнава.

Ще гориш в ада, когато му дойде времето. Не си мисли, че ще избягаш от възмездието, което те очаква, защото напълно съзнателно разруши брака ни.

Мисля си, че ако не беше ти, щеше да е някоя друга, мръсниците никога не свършват…

Проклинам те, мъж да не видиш до края на живота си, а ако все пак го намериш, да ти бъде верен колкото моя!

Приятно бъбрене с него, ще се срещнем в нищото.

Алесия Бианки

В края на писмото буквите бяха разкрачени и неравни, а името на подателката — написано набързо и сякаш с омраза.

Мауро не проумяваше как е разбрала, че е излизал с Леонора в злокобния неделен следобед да пият кафе. Явно това бе преляло чашата на търпението на Алесия. Ненавиждаше се за всички злини, които й стори, тя просто не ги заслужаваше. Но въпреки всичко от тона на писмото разбираше, че има и някаква стара омраза между двете, не бе само ядът и ревността, че Леонора е била с него. Измежду редовете прозираше стара вражда.

— Леонора, твоето мнение? — попита Мауро без капчица любезност в гласа си.

— Сляпа ревност, малката се е засегнала много.

— Ако продължаваш с този тон, ще се скараме наистина, за каква се мислиш? — повиши тон Бианки. — Струва ми се, че Алесия те е познавала по-отдавна. Така ли е?

— Не, няма такова нещо, престани!

— А ти престани да ме лъжеш! — изрева Мауро, а лицето му почервеня.

— Всъщност, тебе какво те засяга, това си е моят живот, а тази, която в момента защитаваш, вече я няма и не ще се върне никога. Успокой се, нищо друго не ти остава! — саркастично и със самочувствие му отговори Леонора.

— Ти си демон в женски дрехи.

— А ти си глупак, извини ме, че ти го казвам. Не си позволявай да ме съдиш за нищо, защото не си безгрешен, знаеш го много добре — Леонора си наля още вода в чашата и продължи. — Ако си толкова перфектен, почтен и загрижен, защо отново ми се обади и ме покани да излезем, когато трябва да спазваш траура си? И какво всъщност правим тук на това усамотено местенце, удобно разположени върху одеялото, което ти караш в багажника си? Да продължавам ли? — насмешливо попита.

— Окей! Дискусията свърши, не ме интересуват отношенията ти с моята мъртва жена, това са неща между нея и теб. Аз правя това, което ми подсказва сърцето, а то много често ме води към налудничави начинания, в които участвам. — Запали цигара и продължи: — Седя с теб на това одеяло в този момент, на тази поляна насред огромната гора, защото нещо необяснимо в теб ме привлича, излъчваш фаталност, която ме възбужда и ме кара да те желая. Не се страхувам да си го призная…

— Ха-ха-ха! Караш ме да се смея на глас, когато ми се обясняваш като тийнейджър и смяташ, че ти вярвам. За теб и твоята порочност се носят не само клюки, но и легенди. Нима трябва да ги забравя и да играя ролята на влюбена в един мръсник? Може би… Не знам… — Тя стана от постланото върху зеления килим одеяло и се заразхожда по моравата. После се провикна, за да я чуе Мауро: — Да, мръсник. Твоята законна съпруга ме е нарекла в писмото си „мръсница“, а сега аз наричам теб мръсник, защото в авантюрата сме аз и ти, тоест и двамата сме отговорни. Което означава, че и двамата сме негодници и мошеници! Ясно ли е?

Мауро я наблюдаваше с очите на самец, който търси подходящата самка, за да я обладае и толкова. За него бе невъзможно да обича жена като Леонора, но можеше да се възползва от тялото й, макар че и то не бе нещо особено.

Чувстваше се като глупак, изпил омайно биле, заради което можеше да разсъждава и вършеше всичко машинално.

Тя беше господарката демон, която го управляваше, упрекваше и мачкаше, а той с готовност щеше да й се подчини, нямаше нищо по-смислено, което да прави в празния си и объркан живот.