Весела Лулова Цалова
Греховност (18)

Горещи точки

Лежеше в тъмното и не можеше да заспи. Опитваше се да се отърве от тревожните мисли, но не успяваше. Докато се събличаше, усещаше как умората сковава цялото й тяло, беше будна от доста време в някакъв неясен страх, непознат за нея, който за първи път изпълваше съзнанието й. Причуваха й се странни шумове, макар че през стените на хотелската й стая трудно можеха да проникнат. В тъмнината предметите й се струваха особени и зловещи.

Спомените отново и отново я връщаха към детството й, към двора на бабината й къща, покрит с килим, изтъкан от окапалите цветчета на цъфналите череши. Сякаш тези години са били само миг. После момичето се превърна в зряла жена, раздвоена между житейските отговорности и нестихващия й стремеж към авантюри. Смелостта й през всичките тези отминали години никога не я напускаше, а сега се бе свила като птиче и сърцето й биеше учестено. Но това не бе страх, а тревогата ще успее ли да надвие предизвикателствата, щеше ли отново да бъде самата себе си. „Защо ли лежа в това легло, защо не съм навън с колегите си? Какво като съм жена, в този момент мястото ми е сред тях.“

В представите й изплува лицето на Рафаеле, бивш журналист от италианския всекидневник „Ла Република“, родом от Неапол. В тъмното „виждаше“ теменуженосините му очи, гарвановочерната му коса и чуваше южняшкия му акцент. Безразсъдно смел, неуморен и винаги усмихнат, той бе нейният любимец. Оливера не можеше да бъде сигурна, че това е истинското му име, защото в този екип всички, включително тя, бяха безименни или с псевдоними. В договора им изрично бе вписано, че трябва да направят репортажите и отразят събитията без индивидуални изяви. Бяха сами изпълнители, които трябваше да забравят самоличността си, да работят колективно, бързо и да изпреварват събитията, без да задават въпроси.

Тя беше единствената жена в групата, но това не й пречеше да работи самоотвержено и без да се оплаква. Успя да спечели доверието на ръководството и колегите си с находчивост и остро перо. Публикувани бяха четиристотин нейни репортажа, интервюта и журналистически разследвания. Все пак се брояха на пръсти жените журналистки, които са отразявали събития от горещи точки на планетата като Афганистан, Чечения, Африка.

Тя отново успя да убеди Марио Рана, че е във форма да пътува, и в началото на май започна да я изпраща, където избухваха конфликти, и то не само в Източна Европа, но и по целия свят.

Този път се намираха в Израел, където самоубийствени атентати и контраакции на израелската армия разтърсваха еврейската държава.

Танковете бяха повече от белите гълъби.

Животът се съпротивляваше на смъртта и доброто искаше да възкръсне над злото. Дори в тези напрегнати дни на работа и снимки тя нито за миг не можеше да забрави Мауро. Даваше максимума от себе си, за да се откъсне от миналото, давеше го в работохолизъм, но то бе по-силно от всичко.

Още докато бе в Париж, получи съобщение от него, в което я уведомяваше, че съпругата му е мъртва, без да й напише нито дума повече. На Оливера й оставаше да гадае какво се е случило. Естествено, новината я шокира и натъжи, жена му бе доста по-млада от него и в отлично здраве, кончината й бе нелепа и ненавременна. Съжаляваше за случилото се, защото тя никога не й бе мислила злото, не я мразеше и не я считаше за виновна за тяхната раздяла. За всичко бе отговорен Мауро. Оливера му отговори лаконично — „Съжалявам!“. Твърдо бе решила, че няма да го допусне никога вече до себе си. Наистина между тях всичко си бе отишло, останала бе само болката и спомените за отминалите щастливи дни.

Но раната в сърцето й, отворена от него, продължаваше да кърви, защото не спираше да го обича какъвто е, с всичките му недостатъци и грехове. Дори не го съдеше. Много често й се искаше да набере телефонния му номер. Неговият глас й липсваше, за да живее, имаше нужда от неговото присъствие. Чрез Мауро изпадаше в екстаз, неговите думи й носеха познание, дошло сякаш от друг свят. Точно в това се изразяваше неговият магнетизъм като мъж. Страдаше дори, защото вече не я събуждаше с обажданията си.

Мауро се появи в живота й като награда след всички трудности и страдания, които преживя. Не го беше търсила, само бе мечтала за него през годините. И когато се появи, знаеше, че е мъжът, за когото бе сънувала, онзи, за когото всяка жена жадуваше.

Той бе нейната половинка, допълваше я, а тя го обичаше безрезервно, предано, неистово, макар че не виждаше бъдещето си с него.

От тъжните мисли я откъсна настойчивото почукване по вратата на стаята, след което чу гласът на Рафаеле.

— Оли, обличай се бързо, тръгваме! Вземи си чантата с фотоапаратите и лаптопа.

— Влез, кажи ми какво е станало?

— Нова кола бомба е избухнала или камикадзе се е самовзривил, не знам точно, но има ранени и жертви, пожар, ще отидем на място, за да го заснемем и ако можем, да го изпратим веднага във вестника. Знаеш, че Марио ще бъде щастлив от находката. — Рафаеле замълча за миг и след това извинително рече: — Прости ми, колко съм безсърдечен, не исках да кажа това, нито да използвам думата „находка“, точната дума е „трагедия“, а господин Рана ще бъде доволен от работата ни. Никой не може да е щастлив, когато по улиците на градовете загиват невинни хора в името на неоправдани политически цели.

Докато колегата й говореше, тя се приготви и излязоха от хотела. На паркинга ги чакаше служебна кола, взета под наем. Ключовете бяха в Оли, но тя ги подаде на Рафаеле и каза:

— Този път караш ти, аз ще заснема каквото мога с видеокамерата, след което ще се опитаме да разговаряме с очевидци. Те са твои, защото знаеш иврит. Съгласен ли си?

— Разбира се, съкровище, винаги съм съгласен с теб, ти си неповторима, с теб се работи без проблеми, освен това си като войник — приготвяш се по-бързо от всички мъже, взети заедно.

Навлязоха в зоната на произшествието. Цареше хаос, имаше зяпачи, линейки, полицаи, военни, пожарникари, журналисти — гъст черен дим се стелеше навсякъде, въздухът бе нажежен, чуваха се писъци и команди, все още от някои прозорци на запалената сграда излизаха огнените езици на пламъците. Оранжевите отблясъци на непотушените огньове се врязваха в черната мантия на нощта. Гледката бе злокобна и потискаща. Във въздуха се усещаше мирис на изгоряло месо.

Оливера снимаше с камерата, а Рафаеле се опитваше да се доближи максимално до мястото. В димната завеса не виждаше нищо, шофираше по интуиция. Изведнъж пред него изникна полицай, който му даде знак да спре.

— Не можете да продължите! Забранено е! — каза униформеният мъж.

— Ние сме от френската преса — отвърна на неговия език Рафаеле и се легитимира.

— Няма значение, дотук с колата!

— Окей! — журналистът с неохота се обърна към Оливера и й преведе думите на униформения.

Излязоха бързо от джипа и почти тичешком се отправиха към мястото. И двамата мъкнеха тежки чанти, а колежката му опитваше едновременно с тичането да снима с камерата.

Оливера се изпоти и задъха, дробовете й се напълниха с дим и трудно си поемаше въздух. Това обаче не бе причина да спре, свикнала беше да работи до припадък, затова колегите й я уважаваха — никога не се оплакваше или скатаваше.

Успяха да се доберат съвсем в центъра на пъкленото дело. На пръв поглед обаче не приличаше на самоубийствен атентат, както предполагаха. Разгледаха, доколкото можаха, направиха запис и снимки.

Експлозията бе станала до кафене на оживената улица „Аленби“, близо до търговския център. За целта на атентата не се знаеше нищо все още.

Двама души бяха загинали на място, останалите пострадали вече бяха транспортирани в болници, без информация за състоянието им.

Промъкнаха се между развалините и видяха трупа на една от жертвите — с откъснати крайници, просната пред входа на сградата.

Беше кошмарно, непоносимо за човешката психика, но те продължаваха да вършат работата си, без да мислят за себе си. Забравиха за емоциите си в момента, в който тръгнаха от хотела към мястото на пъкленото дело…

Рафаеле успя да склони изплашен очевидец да сподели каквото знае. С треперещ глас човечецът разказа, че е чул силна експлозия, последвана от много дим. На мястото бързо пристигнали полицаи и медицински екипи. Въпреки добрата нощна охрана вътре и отвън в търговския комплекс нищо не бяха успели да усетят и атентаторът се взривил пред денонощното кафене.

Повъртяха се още малко и си тръгнаха. Надяваха се, че ще успеят да намерят колата си. Джипът стоеше, където го бяха оставили, и успяха да се върнат невредими.

Във фоайето на хотела, когато видяха на светло един друг лицата си, в първия момент се стъписаха, но след това се приеха с усмивка такива каквито са — с кожа, почерняла от дима, с дрехи, които спокойно можеха да изхвърлят в първия контейнер за боклук, с треперещи от умората и напрежението крака. Излязоха от асансьора, пожелаха си спокойна нощ и се отправиха по дългия коридор — всеки към своята стая и с различни и противоречиви становища в главата си от видяното и чутото…

А Рафаеле прибави към тях и мислите си за Оливера. Нейната сила, съчетана с женственост, я правеха много близка на сърцето му. Тъмните й гладки коси, манията й да притежава най-новите обувки и дори пушенето на твърде много цигари я превръщаха в интересна и неустоима жена за мъжката му чувствителност въпреки предположенията, че в личния си живот вероятно е доста по-различна.